публикувано 13.09.2012 от Камелия Хаджийска в Воинът на светлината
 
 

На сто процента

Спомням си как преди години си говорехме с една приятелка и тя ми споделяше свой проблем в партньорските си взаимоотношения. Тъй като по същото време четях една психологическа книга, в която пишеше точно за този вид неща, много ентусиазирано й препоръчах тази книга, при което тя ме погледна и ми каза: „О, Ками, твоите книги не ми помагат…“. Тъй като в този момент не знаех какво да кажа, замълчах, но вътре в мен остана въпросът как така на мен книгите ми помагат, а на нея – не?

След известно време разбрах. Не й помагаха, защото тя ги четеше само за информация. Въпреки споделеното знание в тях, тя продължаваше да разсъждава и да действа по стария си начин. Как тогава да й подейства написаното в книгите?! Нали, за да подейства нещо, това означава, че то трябва да влезе в действие?! Как споделеният опит и знания от авторите в книгите да й помогнат да разреши своите брачни проблеми, ако има голямо разминаване между това, което тя чете и това, което тя прави на практика?! Естествено, че няма да й помогне.

Напоследък открих кое е в основата на повтарящия се модел сред хората, които споделят, че въпреки усилията от тяхна страна животът им не се променя, че те не получават това, което искат. След като изследвах на какво се дължи това, стигах до едно и също наблюдение – при тях това, в което вярваха, и това, което практикуваха, се разминаваше. При всички имаше някаква промяна, но тя беше частична, половинчата. И нямаше как да е по-различно, защото практикуването на това, което знаеха, беше също толкова частично и половинчато.

Един от основните критерии за психично здраве в психотерапията е клиентът да поеме отговорност за живота си като  престане да обвинява външния свят и вместо това да види какво може да направи. А когато говорим за духовност, този критерий за поемане на отговорност за случващото се в живота ни се разширява още повече и обхваща всичко. Абсолютно всичко! Според духовните книги ние избираме семейството, в което да се родим, избираме и трудностите и препятствията, които ще ни помогнат да израстем. Избираме всичко, през което да преминем, за да можем по този начин да развием душата си. Според духовната перспектива за осмисляне на живота ни, всичко има смисъл, всичко е инструмент за сътворяване на себе си и именно в трудностите, през които преминаваме, се съдържат най-много творчески възможности.

Това е една от причините така силно да съм привлечена от духовността – когато гледаме на света през очите на Духа, ние се сдобиваме със средството да изживеем живота си на максимум. Това означава да поемем отговорност на макс, да се осмеляваме и поемаме рискове там, където материално ориентираното съзнание не може да си позволи да поеме рискове, да бъдем автентични и показваме истинското си лице в ситуации, в които има опасност да бъдем отхвърлени, незачетени и самотни. Едва, когато сме отдадени на процесите на духовното си израстване на сто процента, започват да се случват нещата. Обикновено проблемът с липсата на промяна не е в това, че не знаем достатъчно, а в това, че не живеем това, което знаем.

Или просто не искаме да ни е толкова трудно, колкото когато става, ако поемем отговорността за живота си изцяло. Защото когато поемем отговорност ще се наложи да правим неща, които не са приятни и да видим за себе си неща, които също не са приятни. Това обаче е единственият начин да излезем от тъпченето на едно място и да проверим на практика дали нашите вярвания в Духа ще ни отведат до обетованата земя.

Наскоро една близка ми каза: „Моля те, кажи ми защо ми се случва това на мен, защо от толкова време не се променя нищо и това, което искам, не ми се дава?“ Отговорих й, че няма как да знам защо животът й се случва точно по този начин, но мога да споделя своя опит в това отношение с кармичната астрология, която на мен ми е помогнала да разбера много важни отговори за плана на живота си, и които и тя самата би могла да получи в подобна астрологична консултация. Нейният коментар беше: „Ами, дори и да разбера отговора, това няма да промени нищо. Аз ще продължа да си искам моето нещо.“ „Естествено, че ще продължиш да го искаш, казах й аз. Нали именно енергията на желанията ни е тази, която ни движи напред, за да се развиваме. Просто твоето желание в момента, тъй като не може да се осъществи по обичайните начини, вероятно е сигнал за вътрешно развитие. То те тласка да се вгледаш в себе си, за да разбереш кое е това нещо, което е вътре в теб и върху което само ти имаш властта да го променяш, така че да привлечеш впоследствие и външните промени в живота си.“ Когато обаче тя ми отговори, че не иска да й е трудно, че как така някои хора без да полагат някакви специални усилия имат това, което тя няма, аз избухнах гневно. От доста време търпеливо отговарях на въпросите й за това как може да подобри живота си, но какво от това? Тя предпочиташе да се занимава с другите хора и да си задава въпроса защо на тях им се получава по-лесно, а на нея не. И когато показах раздразнението си, тя ми каза невинно: „Но защо ми се сърдиш, Ками?“

Продължих да говоря, но с чувството, че каквото и да кажа, няма смисъл. Добавих нещо от рода, че моя гняв не значи, че й се сърдя, тъй като не приемам нейните думи лично, а просто защото не обичам да си губя времето в празни приказки.  Не съм сигурна обаче, че тя ме разбра, защото малко преди това бяхме говорили за това, че е чела „Четирите споразумения“ на Дон Мигел Руис, но не може да приеме Второто от тях – да не се приемат нещата лично, защото според нея всичко е лично. Всъщност, именно да се научи да не приема нещата лично беше тази част от вътрешните промени, които тя би могла да извърши, за да привлече позитивните промени в живота си, защото нейният проблем беше в областта на партньорските взаимоотношения. Но едно е да четеш разни мъдри книги, друго е да разбираш наистина за какво всъщност иде реч, трето е да живееш на практика това, което знаеш.

Сега бих добавила и четвърто – да живееш на практика това, в което вярваш, но на сто процента. Има едно условие, за да започнем да практикуваме това, което четем в книгите – нашата готовност и да не е лесно. Постигането на нашата вътрешна цялостност е дълъг и трънлив път. Често пъти искаме да отклоним от устните си Чашата на живота, защото е твърде горчива. Но именно нашата готовност да я изпием до дъно е тази, която ни помага да възкръснем за нов живот – раждайки своето автентично и цялостно Аз, което е свободно от обвинения, духовна едностранчивост, илюзии, зависимости  и проекции.

Камелия