„Жените минават процеса на индивидуация предимно чрез страдание, когато е станало по правилен начин; изглежда че тогава в несъзнаваното има тласък на либидото. Ако човек може да се адаптира към дявола без  да бъде изяден от него, това води до осъзнаване.“

Мари Луиз фон Франц, „Анима и анимус във вълшебните приказки“, с. 49-50

Не знам дали това е женският начин или просто един от начините, чрез които вървим напред към нашето вътрешно оцялостяване, но определено си струва да знаем за него. Защото понякога е добре да заплашим баба Яга, че, ако не млъкне, ще й се случи нещо наистина лошо. Така изразяваме мъжката част у себе си, която ни служи да поставяме граници като сме категорични. Тя е частта, с която се защитаваме от злоупотреби и се опълчваме срещу това, което е в разрез с нашите ценности и вътрешно достойнство.

Понякога обаче е добре обратното – да избегнем директната конфронтация и, правейки крачка встрани, да не влизаме в излишни битки. Това означава „да се адаптираме към дявола без той да не изяде“. Вероятно то е същото, което Ошо описва като „пътят на хитреца“ – докарваш двете противоположности вътре в себе си да са с равни сили и след това ги оставяш да се бият, а ти се измъкваш от конфликта по пантофи.

Смятам, че хем има полово специфични разлики по отношение на процесите на индивидуация, хем няма. Когато става дума за психична цялостност, жените имат нужда от мъжката си част също толкова, колкото и мъжете. Също така, когато става дума за битките, които водим в този свят на дуалност, докато светлото се бори с тъмното, то започва да прилича на него. Затова победителят е този, който успее да излезе от люшкането на махалото и намери „третото решение“, което надскача конфликта.

„В един конфликт двете страни си заприличват, че използват едни и същи оръжия. Процесът на индивидуация се тласка напред именно като не се взема участие в битката, а се избегне.“

Мари Луиз фон Франц, „Анима и анимус във вълшебните приказки“, с. 24

Мари Франц обяснява полово обусловените различия – мъжете се бият, защото им подхожда да застанат срещу врага и да му покажат силата си. Жените обаче използват една друга сила – да стоят в опасна близост до дявола, без да му позволяват да им влияе. В старогерманската приказка „Старият Ринкранк“ героинята се спасява като затиска с прозореца брадата на пленилия я Ринкранк и избягва. След това идва баща й, царят, и го убива.

„Жените не могат да се борят с анимуса, като го убият – те могат само да го хванат, като му притиснат брадата, за да избягат. В митовете мъжката фигура се бие, превъзмогва и побеждава чудовището. Женското начало върви по пътя към индивидуация чрез страдание и бягство. Достатъчно е, ако една жена може да влезе в дадена човешка ситуация и изгради отново човешка връзка и отношения.

Царят убива стария Ринкранк – както противоположности се убиват взаимно. Несъзнаваното създава конфликта, прави от две едно. Ако човек съумее да не вземе страна, може да избегне конфликта. Принцесата страда и след това се освобождава. Единственото усилие, което прави, е да заклещи брадата на стареца. Така го превръща в полезен слуга, който й дава стълбата, за да избяга.“

Мари Луиз фон Франц, „Анима и анимус във вълшебните приказки“, с. 21

Това е посланието – ако човек съумее да не вземе страна, може да се справи с конфликта. Имам предвид – с вътрешния си конфликт, защото крайната цел на процесите на индивидуацията е обединението на противоположностите вътре в нас. Но откъде все пак идват тези полово обусловени разлики след като тази цел е еднаква, както за мъжете, така и за жените? Защо женският начин за обединението на тези противоположности е страданието? И какво означава „страдание, извършено по правилния начин“?

Очевидно жинското е свързано с пасивността, която е способността да понасяш страданието, но има нещо, което не разбирам докрай, и затова се опитвам да разсъждавам по тази тема като си припомням какво съм чела от Ошо за телата на човека. Според него първите четири тела на човека (от общо седем) са част от дуалността и в този смисъл са полово различни. За жените първото (физическото) тяло е женско, второто (етерното) е мъжко, третото (астралното) е женско и четвъртото (менталното) отново е мъжко.

При мъжете редът е обратен. Първото тяло е мъжко, второто е женско, третото е мъжко и четвъртото е женско. Това е причината жените по-лесно да получават шактипат (пробуждане на енергията кундалини чрез посредник) и трудно да получават благодат (събуждане на кундалини по естествен начин, без посредник). Тъй като тяхното първо тяло е женско, те лесно се отварят към получаването за разлика от мъжете.

След това нещата се обръщат – от обединението на първите две тела жената се получава женско тяло, а мъжът – мъжко тяло. Когато жената извърши обединението на всичките си четири тела, тя придобива мъжко тяло, а мъжът – женско. Това е обяснението на Ошо защо мъжете, които са интегрирали четирите си тела, лесно се отварят към директното преживяване на Бога, а за жените това вече става трудно.

Явно наистина има полово специфични разлики по отношение на мъжките и женските начини за вътрешното ни оцялостяване и отваряне към връзката с Цялото. И те са, че мъжкото се изразява чрез ян-качествата – действие, активност, правене, но също така и знанието, логосът, яснотата на съзнанието.  Мъжете искат да знаят и да действат в съгласие с това знание. За разлика от тях женското е ин-качество – пасивност, възприемчивост, неяснота, двойнственост. Затова жените по-лесно могат да понесат фрустрацията от липсата на достатъчно знание какво точно се случва и какво трябва да се направи. Те по-лесно могат да изстрадат неяснотата и невъзможната ситуация, докато решението се породи отвътре – роди се в утробата на несъзнаваното.

Според Мари Луиз, когато в една вълшебна приказка главният герой припадне (по правило това е жена), това означава, че той временно губи съзнателен контрол върху ситуацията. Решението отива в полето на несъзнаваното и, когато тя се събуди, проблемът е вече решен. Същото значение има и поговорката „Утрото е по-мъдро от вечерта„. Дори и да не си спомняме сънищата,  вътрешната работа, която се случила през нощта без нашето съзнателно участие, е била много полезна. Донесла ни е решения, спокойствие и мъдрост, въпреки че ние самите не сме направили нищо специално, за да се случи това.

В туркестанската приказка „Вълшебният кон“ помагащото животно на главната героиня – конят, й казва, че тя няма да види боя. Но ще разбере, че демонът го е убил, ако се появи черна пяна. Ако пяната е бяла, значи конят е убил демона. На момичето му се привижда, че пяната е черна, и припада, но когато се събужда, открива, че тя всъщност е бяла и демонът е окончателно победен.

„Виждаме, че тя не е ангажирана в битката. Истинският бой се води между две надперсонални сили. Това е чест мотив във вълшебните приказки…

Всеки анимус конфликт, ако е достатъчно сериозен, изглежда че докосва тези най-дълбоки архетипови пластове на психиката, където протича траен конфликт между светлия и тъмния бог. Ето защо трябва да стоим настрани от конфликта и в същото време да го наблюдаваме, да го разберем обективно. Ако една жена се опита да влезе между конфликта между добро и зло, тя може само да бъде хваната в анимуса. Нейната отговорност е само да вземе участие в самия живот, да гарантира продължението на живота навън.

В Персия само на мъжете се позволява да се борят с тъмния бог. Жените трябва да поддържат живота и човешката свързаност. Като че ли правилното поведение за жената е да изстрадва съдбата си, а не да взема активно участие в нея. И тук в нашата приказка, в решителния момент, момичето припада и даже не вижда битката.“

Мари Луиз фон Франц, „Анима и анимус във вълшебните приказки“, с. 48

Сещам се за едни други приказки, в които мотивът на избавлението е същият – героините нищо не правят, за да се спасят. Такива са Спящата красавица и Снежанка, които лежат ни живи, ни умрели на леглото или в стъкления си ковчег (което психологически означава депресивната позиция и оттеглянето на жизнената енергия от обектите във външния свят). Накрая решението ги намира само – идва принцът и ги спасява, но едва когато когато правилният момент е узрял за това.

В приказката за Спящата красавица това са сто години. Когато са изминали тези сто години, бодливият плет около царския дворец сам се отдръпва, за да влезе принцът и да събуди красавицата. Самият принц също не полага някакви по-героични усилия, за да намери принцесата и да я спаси. Той просто я намира, целува я и се жени за нея.

Не е трудно да открием символното тълкуване на „принца“ в тези приказки, ако го свържем с теорията за четирите тела на мъжете и жените, както и със знанието, че духовното пробуждане е вътрешен, интровертен, а не външен процес. Много жени чакат този принц да се появи във външния свят, но принцът във вълшебните приказки е анимус-фигура. Той е вътрешният, не външният жених. Той е душата на жената и затова е с кралско потекло.

Но как на практика изглежда изстрадването на конфликта по правилния начин? Имам предвид, че страданието може и да се случи и по неправилен начин. В моя опит отговорът е като се прави разлика между невротичното и екзистенциалното страдание. Докато първото се подхранва с мисли, които спорят с действителността, второто се опитва да приеме болезнената част от реалността, просто защото тя също е част от истината за Цялото. Правилното страдание е приемането на болката от това, че вътре в теб има две противоположни сили/желания и ти не можеш да ги помириш по силата на интелектуален инсайт или рационално решение. Единственото, което можеш да направиш в тази ситуация, е да виждаш двете конфликтни части в себе си и търпеливо да изчакаш момента, когато от несъзнаваното ще изплува решението, което е отвъд този конфликт.

Опасността за жените в този случай е да бъдат обсебени от „негативния анимус„. Това е дяволът. Тогава мъжкото в тях, душата, да се проявява по неправилния начин. На конкретно ниво това се проявява като обсебеност от действието и търсене на решения в ситуация, когато единственото, което може да се направи, е да се изчака. Да се изтърпи невъзможния за решаване конфликт. Друг начин да се каже същото е „бебето на новото Аз“ да се износи в утробата на несъзнаваното. Единственото, което ускорява този процес на новораждане, е да сме осъзнати за конфликтните части в себе си, и да имаме доверие в изхода на битката между тези две надличностни сили вътре в нас.

Вероятно същото това на Изток с нарича изкуството увей – „правене чрез неправене„. В този процес все пак има място за правене, но то е едно специфично правене – усилието да присъстваш, да си осъзнат и буден, без да се изнервяш от липсата на яснота и бързи решения. Да страдаш и да понасяш болката от конфликта. Накрая от усилието да присъстваш във вътрешния си конфликт без да вземаш страна се ражда третото, което го надскача. Ражда се Мъдростта. В аналитичната психология това е София – четвъртата и най-развита форма на анимата след Ева, Елена от Троя и Мария Магдалена.

София е и посредникът между съзнаваното и несъзнаваното, тя е водачът във вътрешния живот.

Както обикновено, думите са пръстът, който сочи към Луната, но не са самата Луна. Мъдростта, правилното изстрадване на неизбежните ограничения в живота и намирането на изход, който е отвъд познатото, не може да се научи по книга. Тя е специфичен вид знание, което се ражда от личния опит и страдание. Но ако тази публикация стига при вас по принципа на синхроничността, едно е сигурно – имате билет за Луната. Приятно пътуване!

Камелия