За хората, поели по пътя на индивидуацията, чувството за самота е неизбежно. Ако разбират психологическия смисъл на подобно трудно преживяване, ще могат да го използват в истинското му предназначение, а именно като средство за отделяне от другите хора – като път към свободата, психичната зрелост и емоционална независимост.

В своята „Автобиография“ Юнг пише, че самотата не произтича от липсата на връзки с хората край нас. Тя идва, когато не можем да споделим с близките си хора преживяванията, през които преминаваме, и нещата, които най-дълбоко ни вълнуват.

Като дете се чувствах самотен, както съм и днес, защото разбирах и подозирах за съществуването на неща, които останалите вероятно не знаят, и за които повечето нехаят. Но самотата не възниква, защото хората не са край теб, а по-скоро от това, че с тях не можеш да споделяш важните за теб неща или пък мисли, които са истинни, но неуместни за другите. „

Карл Густав Юнг, „Автобиография“ с. 352

Преживяванията на самота при Юнг достигат връхната си точка в периода на неговия „сблъсък с несъзнаваното“. Тогава, под принудата на вътрешната необходимост да не изневерява на себе си, той се осмелява открито да изрази своето несъгласие с Фройд, знаейки, че след това ще изпадне в социална изолация.

„Вследствие на моето решение и заниманията ми с неща, които нито аз, нито другите можеха да разберат, изпаднах в пълна изолация. Това осъзнах твърде скоро – с никого не можех да споделя мислите, които носех в себе си, тъй като щяха да бъдат разбрани погрешно. Изживявах болезнено противоречието между вътрешния и външния свят. Тогава все още не можех да схвана взаимодействието между тези два свята, което днес вече разбирам. Виждах само непримиримото противоречие между външното и вътрешното.“ (с.188)

Юнг успява да преодолее изолацията, в която изпада, като полага огромен труд да разбере своите преживявания от срещата с колективното несъзнавано, и след това и да сподели разбраното в създадената от него аналитична психология.

„От самото начало обаче ми беше ясно, че бих намерил връзката с външния свят и хората едва тогава, когато се постараех убедително да покажа, че съдържанията на психичните преживявания са „действителни“, и то не само като мои лични преживявания, а като колективни, които могат да се повторят и у други хора. Опитах се да докажа това в по-късната си научна работа, но засега правех всичко възможно, за да обясня на околните новия начин на виждане на нещата. Знаех, че без това съм обречен на абсолютна самота.“ (с.188)

В това е парадоксът – самотата, ако е правилно използвана, помага още по-дълбоко да се свързваме с другите хора. Това е така, защото истинската цел на индивидуацията е да обогати общността и да прокара нови пътища в еволюцията на човечеството. В началото на този нелек път обаче е дългото пребиваване в пустинята на изолацията и битката с вътрешните демони. Завръщането при хората и споделянето на даровете от откритото идват най-накрая.

„Но самотата не е непременно в противовес на общността, защото никой не е така чувствителен към нея, както самотният. Общността процъфтява единствено там, където всеки индивид запазва своята индивидуалност и не се идентифицира с другия.“ (с.352)

Добре е това да се знае от хората, които страдат от чувство за изолация и самота. Причината за това не е, защото не са достатъчно емпатични и чувствителни към нуждите на другите. Причината е, за да се научат да стоят на собствените си крака, дори и когато другите хора не ги подкрепят и дори отхвърлят. Знанието, че това е цената, която плащат, за да вървят по неутъпкани пътища, може да се превърне за тях в този източник на подкрепа. Накрая ще дойде и наградата да се свързват с другите хора по много по-дълбок и свободен начин.

Камелия