„Фентъзито е като велоаргометър за мисълта. Не може да те отведе никъде, но тренира мускула, с който може да стигнеш навсякъде.“
Тери Пратчет
За фантазирането се казват различни неща – от това, че е форма на бягство от действителността и липса на заземеност и реализъм, до това, че е израз на най-творческата същност на човека, както и средство да запази себе си и при най-нечовешки условия. Вярвам, че всички те са верни. Понякога – едновременно. Бягаш във фантазията си от действителност, която е твърде тежка, за да я приемеш, така че по-късно, когато обстоятелствата се променят, да си способен отново да се свързваш с хората. Сещам се за едно изследване, за което прочетох при описанието на 12-ти дом в астрологията с характерните за него илюзии, подхранвани от неговият управител – Нептун – покровителят на артистите и мечтателите, на алхоколиците и наркоманите.
„Едно изследване на жертви на войната, които са били затваряни за дълго време в килии без никакъв човешки контакт разкрива следното: онези, които са запазили пълно съзнание за случващото се, за това, че са сами, затворени и изолирани, след излизане на свобода са загубили способността си да общуват с други хора и да завързват и поддържат емоционални връзки. Докато онези, които временно са “полудели”, получавали са видения и халюцинации и са загубили ясна представа къде се намират, след излизане на свобода функционират като нормални човешки същества, завързват и поддържат емоционални връзки. „
източник: Пътешествие през 12-ти дом
Фантазирането обаче не просто е средство за създаване на по-хубави светове, в които да избягаме, когато нещата станат непоносими. То е форма на мислене, чрез която можем да откриваме взаимовръзките между нещата и явленията. Според Каръл Пирсън именно архетипът на Твореца е този, който ни помага в намирането на смисъла на живота, който живеем. Без творческата функция на фантазията животът ни ще прилича на документален филм – богат на фактология, но лишен от тръпката и вълнението на художествения разказ. Само чрез очите на Твореца ще можем да видим красота и героизъм там, където другите отвръщат поглед.
„Именно въображението ни помага да намерим смисъл и красота в живота си… Отчуждението и скуката са… отражение на недоразвитостта на въображението ни. Задачата на въображението е да интерпретира света по един артистичен начин.“
Каръл Пирсън, „Да пробудиш героите в теб“, с. 247
Красотата е също истина, но една различна от фактите, истина. Тя е истината на душата – истина за чувствата и смисъла, които идват от по-дълбоката ни същност и която е причината К. Пирсън да твърди, че смисълът на живота ни е израз на сътворяване, а не на откриване. Ако най-важната характеристика на душевните процеси е творчеството, от това следва, че нашето Аз не е нещото, което трябва да бъде открито, а нещото, което трябва да бъде сътворено. Правим това като използваме интерпретативната функция на въображението, от която зависи дали ще видим в трудните обстоятелства в живота ни камъни, които ни смазват, или ще разпознаем в тях стъпала, които ни водят по пътя нагоре. Всъщност именно тя е и тази, която пише алхимичните рецепти за превръщането на това, което ни тежи, в златото на този, който искаме да станем. Споделеното от Фил Хансен в неговата презентация „Да прегърнеш тремора“ е ярък пример за подобен вид творчество в рамките, които По-висшата от теб воля ти е отредила.
Някои хора имат проблем с истината за фактите и крайните форми на подобно изкривяване на възприятието свързваме с различните форми на лудост – като манията или шизофренията. За други хора по-големият проблем е истината на душата, чието отбягване води до крайни форми на закостенелост, баналност, скука, отегчение и скованост. Както обикновено, решението е в средния път, но това е пътят, който ние създаваме.
По-голямата част от статиите в тоя сайт са в подкрепа на близостта до фактите, защото повечето психични проблеми са в резултат на изкривявания на възприятието – на проекциите, които постоянно се произвеждат в ума ни. Освен до нараснало чувство за реализъм, това води и до зрелост, до заземяване и живот в настоящето, на тук-и-сега. Сега обаче ми се прииска да подкрепя и другата част от уравнението – детинската част у нас, фантазьорът, от когото на пръв поглед изглежда, че няма много полза, но за когото впоследствие разбираме, че е единственото средство да „стигнем навсякъде„.
Посланието за отваряне към несериозните и по детски игриви енергии на фантазията и въображението е особено важно за хората, които се разпознават в групата на работохолиците. Според Каръл Пирсън, работохолизмът е сенчестата страна на архетипа на Твореца. Това са хората с изобилие от творческа енергия, която обаче не може да се изрази навън по креативен начин, защото е потисната под тонове отговорности и сериозност, скована е от страхове за „глупаво детинско мечтаене“ и необмислени рискове. Именно за тях е особено препоръчително да си позволят да помечтаят без цензура, да поиграят без цел или мисъл за полза. Ако успеят да се освободят от хватката на „истината на фактите“ и се отдадат на „истината на въображението“, ще успеят да разберат нещо много важно за себе си – какви са техните най-дълбоки нужди и копнежи. След което отново може да се върнат към Реалиста в себе си, който ще им помогне да намерят подходящия начин да ги въплътят в живота си.
Думите на Тери Пратчет ми напомнят за известната фраза на един друг гений, Архимед: „Дайте ми опорна точка и достатъчно дълъг лост и аз ще повдигна Земята.“ Свързвам опорната точка с наблюдаващия Аз – този Център на микрокосмоса, наречен човек, който е единственото неизменно нещо за нас във вечно променящата се тъкан на живота ни. А лостът – лостът е въображението, фантазията, велоаргометърът на Тери Пратчет, който тренира мускула, с който можем да отидем навсякъде.
„Тези, които търсят истината, трябва винаги да бъдат предпочитани пред онези, които мислят, че вече са я открили.“ Тери Пратчет
Тери Пратчет беше толкова добър в тренирането на този мускул, който може да те отведе навсякъде, че когато дойде моментът за преминаването му през Прага на смъртта, това също се превърна в красива история. Вероятно, защото светът на Отвъдното е пространството, което е Навсякъде.
Камелия