Въжето

„Веднъж един могъщ цар трябвало да вземе решение, което не му било по сърце. Двама от неговите министри били извършили някакво престъпление, а той много ги обичал. Дори и да били извършили престъпление, той искал да им прости, неговата любов към тях била толкова голяма. Но това било против законите на страната и нямало да бъде добър прецедент. Затова те трябвало да бъдат наказани. А според законите на страната, за такова престъпление се полагало само смъртно наказание. Какво трябва да направи?

Било му много трудно, но намерил изход. Казал:

– Те трябва да бъдат осъдени на смърт, но ще им дам още една възможност. Ще бъде опънато въже между две скали над пропастта. Ако могат да минат по него, ще ги помилвам.

Това било почти невъзможно. Било невъзможно, защото те никога не били ходили по въже, още повече пък по въже, опънато над такава голяма пропаст – сигурна смърт. Да се ходи по въже е голямо изкуство – човек трябва да го научи, то е много трудна дисциплина. Не били и сънували през живота си, че ще станат въжеиграчи.

Единият от двамата не могъл да заспи. Цяла нощ се молел на Бога да му помогне. Сутринта не могъл да изпие чая си. Пристигнал на мястото, където трябвало да стане всичко. Цялата столица била се събрала там.

Другият, знаейки добре, че не знае нищо за ходенето по въже, че нищо не може да се направи и е почти сигурно, че ще умре, защо тогава да не се наспи – и заспал. Сутринта изпил както обикновено чая си. Спокойно пристигнал на мястото. Другият целият се бил разтреперил, а той бил тих п спокоен, много добре знаейки, че ще умре – а когато смъртта е сигурна, защо да се тревожиш? Умри спокойно.

Започнал да върви по въжето, и чудо на чудесата – той ходел!

Никой не можел да повярва на очите си! Да гледат дошли дори въжеиграчи – дори и те не можели да повярват. Дори за тях това било трудно – разстоянието било твърде голямо и опасността била прекалено голяма. Една погрешна стъпка, едно леко накланяне наляво или надясно… и си отиваш. Едно леко нарушаване на равновесието, и смъртта те очаква на всяка стъпка. Но мъжът вървял, и вървял толкова спокойно, все едно правел сутрешната си разходка. Той достигнал до отсрещната скала.

Първият мъж треперел, потял се. Извикал от своето място на другия:

– Моля те, кажи ми как премина, за да мога и аз да мина!

Другият извикал:

– Трудно е, защото не знам как. Знам само едно нещо – това е начинът, по който съм вървял цял живот. Не съм въжеиграч, но сега разбирам, че съм, защото това е начинът, по който съм живял цял живот – уравновесено, без никога да стигам до крайност. Или, ако се наклоня наляво, незабавно се уравновесявам, накланяйки се надясно. Нищо друго не съм правил. Но това няма да ти помогне, защото това не е нещо, което се научава изведнъж. Ако живееш по този начин, чалъмът за това ти идва.“