Сенките и пещерата

Един от най-ярките примери за принципа на енантиодромията в полето на духовността е  „тъмната нощ на душата„. Тя се спуска върху нас след като дълго време сме вървели към Светлината, но вместо до нея сме стигнали до най-големия вътрешен мрак – до точката на най-голямото си отчаяние и безсилие. Както обикновено, парадоксалността на случващото описва както начина, по който нещата идват при нас, така и начина, по който те се решават. По аналогия с природата и това, че най-тъмна е нощта преди утрото, така и в най-тъмния период от духовното си пътуване всъщност ние сме се доближили най-много до „точката на обръщането“ в енантиодромията (виж приближаване чрез отдалечаване).

Една прекрасна метафора на това е Митът за пещерата от Платон. Според този мит ние хората не познаваме истинската природа на нещата. Подобно на затворници в пещера, които са приковани с тежки вериги с гръб към светлината, ние никога не можем да видим как изглежда светът извън пещерата. Това, което можем да видим, са отраженията на отраженията и затова можем само да гадаем какво всъщност виждат очите ни. Оригиналният текст, който представя този мит под формата на въображаем диалог между Сократ и Главкон, можете да прочетете ТУК. Но ако сте като мен и това, което повече ви завладява, е образността на мита, въплътена в картини, можете да го видите по-долу представен във ютюб-видеото.

Хората, които са чели книгата „Силата на Кабала“ от Йехуда Бърг, без никакво усилие ще разпознаят връзката между мита за Пещерата от Платон и идеята за двете Царства – на светлината и на мрака, в Кабала. Защото тези две истории ни казват съвсем едно и също нещо, а именно че светът на Светлината е истинският свят, а светът на мрака е само един процент от цялата картина. По-голямата част от нас, хората, вместо да погледнем към Първоизточника и да насочим погледа си към мястото, където се пораждат нещата, продължаваме да гледаме сенките, пробягващи по стената на пещерата – виждайки само един процент от Цялата картина и смятайки, че той е Истината.

Започваме да излизаме от Пещерата едва когато по един или друг начин сме докоснати от смъртта и архетипът на Разрушителя дойде в живота ни. И това е още едно от лицата на енантиодромията – разпадът на старото и раждането на новото. Няма раждане на нещо ново без отмирането на нещо старо. В най-мъчителните моменти на разпад и преживяване на „съставността на нещата“, какъвто е  третият вид страдание, се ражда нещо ново – ражда се автентичното ни Аз. Свободна от тоновете напластявания и обуславяния от външния свят, навън започва да се изявява нашата най-дълбока вътрешна същност.

Когато за първи път преживеем срещата с „третия вид страдание“ може да си помислим, че нещо нередно се случва с нас, защото около нас се е спуснала невидимата, но дебела стена на отчуждението от света на сетивата, а материалните неща започват да губят привлекателната си сила за нас. Всъщност истината може да се окаже, че е точно обратното и че  проблемът е решението. Защото истинският ни проблем е, че сме в пещерата, но дори не знаем, че сме в нея. Всепроникващото всеразяждащо страдание не е нищо друго освен ръждата по разпадащите се окови в пещерата на сенките, в която сме били дълго… много много дълго, че дори сме забравили как сме се озовали в нея. Дошло е времето вече да излезем на светло. Дори и останалите хора в пещерата да не ни разберат и вместо това да ни помислят за луди, както се случва в този мит, веднъж след като сме видели истината за света на Светлината, нищо не може да ни накара да поискаме да се върнем обратно… освен, може би, любовта към нашите събратя, с които толкова дълго време сме били оковани заедно.

Камелия Хаджийска