Основната цел на психотерапията е да помогне на човек да намери опората за справяне с трудностите и предизвикателствата в живота си в самия себе си. Ние се обръщаме за съвет или помощ отвън, когато се чувстваме безсилни сами да си помогнем. И приключваме срещите с терапевта, когато сме намерили тоя център на подкрепа и помощ вътре в нас.
Сякаш това разбиращо, подкрепящо и мъдро присъствие, което сме намирали в лицето на терапевта, но което е било в началото нещо външно за нас, сега вече е станало неизменна част от нас самите – разпознали сме, че вътре в нас има същество със същото това качество да ни обича такива, каквито сме, и да ни напътства, когато сме объркани.
Краят на психотерапията обаче не означава край на трудностите в живота ни. Той означава единствено край на нашата безпомощност да намираме техните отговори вътре в нас. Вече сме научили как да бъдем лечители на самите себе си и можем да продължим напред и сами. Аз наричам този никога неспиращ процес на вътрешно израстване и затваряне на душевните ни рани “терапия чрез живеене”.
Това е период, в който сме се пробудили за вътрешната си същност и все повече се осмеляваме да живеем в синхрон със собствената, а не с чуждата истина. Всеки ден от живота ни изглежда пълен със смисъл, носейки нови възможности за проява на неизявените досега части от себе си.
Тогава нашият Лечител става самият Живот. И, макар и екзистенциалната рана на нашата човешка незавършеност и непълнота продължава да е там, ние вече знаем как сами да продължим да запълваме нейната дупка – всеки ден от живота си, с възприемчивост и доверие.
Камелия Хаджийска