Под дъгата

или за Самотата като архетипно преживяване

По-долу е откъс от книгата на Джеймс Хилман „Кодът на душата“. Представянето на автора от издателите на тази книга е: „световноизвестен психолог, учен, лектор и автор на близо двадесет книги, след които „Ревизия на психологията“, „Мисълта на сърцето и душата на света“, „Сънят и подземният свят“…. Последовател на Юнг и откривател на постюнгианската „архетипна психология“, той чете лекции в Йелския университет и университетите в Сиракуза, Чикаго и Далас (където основава Института за хуманитарни науки и култура).“

„Кодът на душата“ е необикновена психологическа книга. Предполагам, че такива са и другите книги на Хилман. В нея има патос и страст, има поетическа образност и лекуваща душата символност, с които този изключително ерудиран учен „обявява война“ на традиционната психология, в която душата на човека се убива със сухи доклади, с редукционистки теории и патологизиращи необикновеността на човешкия дух диагнози. „Възнамерявам да обявя война на традицията в биографичния метод, според който традицията и миналото определят настоящето ни“, казва той И добавя, „Иска ми се психологията да се опира на човешкото въображение, не на статистиката и диагностиката. Иска ми се към отделните случаи да се подхожда с поетично мислене, за да видим истинското им съдържание – съвременни приказки, а не научни доклади.“ с. 52

Хилман има съпротива към изграждане на теории за човека, основани на средностатистическите данни, и впоследствие напасване на мистерията на човешкия дух към тях, защото за него

„Човешкият живот е нещо повече от това, което му приписват теориите„.

Вместо това избира да изследва биографиите на необикновените хора, защото

„необикновеното разкрива обикновеното в увеличен и по-ярък план“.

Причината за да бъде така са архетипите – тези вечни принципи, които населяват дълбоките пластове на душата на всеки един човек и които са истинският източник на творчеството, вдъхновението и таланта. Единствената разлика между „обикновените“ и необикновените хора е в това, че вторите имат по-пряк и директен достъп до тях.

Един такъв необикновен човек е Джуди Гарланд„американската актриса и певица, считана от мнозина за най-добрата певица от златната ера на музикалния филм в Холивуд“.

Архетипна самота

„Историята на Джуди Гарланд“ разказва за самота посред световна слава. Какво обяснява самотата, която придружава всеки живот? Тя не е запазена марка само за звездите в големите им къщи в Холивуд, или за старците в старческите домове. Самотата е част и от детството. В сърцето на детето тя може да се усилва от страха от тъмното, от строги родители или липса на приятели. Източникът й, обаче, като че ли е самотната неповторимост на всеки божествен дух – архетипна самота, неизразима с речника на децата и едва ли по-податлива на изразните средства на възрастните.

Миговете на униние ни хвърлят в море от самота. Вълни от самота ни заливат след раждане, развод или смърт на отдавнашен партньор. Душата се отдръпва, скърби сама. Нотки на самота се промъкват дори и в шумното празненство на рожден ден или в триумфалният успех. Дали това е просто махмурлук – компенсиращ спад след необичайни висоти? Като че ли нищо не може да му устои. Цялата мрежа, оплела връзките ни навън и надолу в света – семейство, приятели, съседи, любими, дребни навици, резултати от дългогодишна работа – сякаш няма никакво значение. Чувстваме се странно обезличени и много далечни. Никъде никаква връзка. Възцарил се е духът на самотата.

За да се предпазим от подобни моменти имаме философии, които ги обясняват, и лекарства, които ги отричат… (обаче) … Тези подходи към самотата – социалният, терапевтичният, моралният и екзистенциалният – се опират на две предпоставки, които аз не мога да приема. Първо, всеки от тях твърди, че самотата е идентична с физическата самотност и следователно е поправима посредством някакво физическо действие – покаяние за греховете, терапия или осъществяване на проекта на живота със собствените ни героични ръце. Второ, всички те приемат, че самотата е същностно неприятна.

Но ако има архетипно усещане за самота, което ни съпътства от самото начало, това означава, че да си жив, означава да се чувстваш самотен. Самотата идва и си отива независимо от мерките, които предприемаме. Тя не зависи от физическата самотност, защото може да се стовари върху ни, докато сме заобиколени от приятели, или в леглото с любовник, или пред микрофона пред аплодираща тълпа. Ако приемем усещането за самота за архетипно, то става необходимо – престава да бъде израз на грях, страх или грешка. Можем да приемем странната му независимост и да освободим самотата от отъждествяването й с физическата изолираност. Освен това тя престава да бъде неприятна, след като веднъж получи архетипното си обяснение.

Ако се вгледаме по-внимателно или по-скоро почувстваме самотата, ще видим, че тя се състои от няколко елемента: носталгия, тъга, мълчание и копнеж за „нещо различно“, не тук и не сега. За да се проявят тези елементи и образи, трябва да се съсредоточим върху тях, а не върху лекарствата срещу това, че буквално сме останали физически сами. Безнадеждността се усилва, когато търсим път за излизане от отчаянието.“

Джеймс Хилман, „Кодът на душата“ с. 75-78

Много красиво и точно казано. Животът на Джуди Гарланд е ярко доказателство, че самотата е архетипно преживяване, което се корени в по-дълбоките пластове на човешката психика, защото тя не е имала никакви външни предпоставки да се чувства самотна. Нейният успех е повече от „звезден“ – талантът й е бил възхваляван от най-големите артисти на нейното време, за нея са говорели като „най-великата актриса, която някога е имало и едва ли някога ще има“ (Фред Астер). Вместо до безкрайна радост, обаче, това я довело до точно обратното – крайно нещастен личен живот и силна вътрешна разруха: „линейки, хвърчащи към болницата, стомашни промивки, шантажи, разрязано със счупено стъкло гърло, сценична треска, скандали на обществени места, шепи хапчета, тежко пиянство, сексуална разпуснатост, отнета заплата, изритване на улицата, черно отчаяние и парализиращ ужас.“с.72

За Джеймс Хилман животът на Джуди Гарланд е неуспешен опит за „спускане надолу“ – от сферата на нечовешкото (т.е. архетипното), към света на човешкото – т.е. най-плътната и тежка част на проявата на Духа. В него той вижда ярък пример за изключителната болезненост на процеса на въплъщаването, при който спускането надолу „означава стареене, обърканост и смърт“. Също така в него той открива и живото доказателство, че в сърцевината си самотата е архетипно преживяване; че дори в обикновения човешки живот това да не се вижда толкова отчетливо, тя, всъщност, не е идентична на физическата изолация и липсата на споделена близост. Самотата е базисен факт на човешкото съществуване и като такъв единственият начин за справяне с нея е не борбата, а сприятеляването – опознаването на нейните различни лица. Това означава да стигнем до самите й корени, където ще открием нищо друго освен копнежът по Дома – нещо, което свързваме с едно място „Над дъгата“ – както е името на песента, с която Джуди Гарланд става известна.

„Мястото на нейният жълъд е „над дъгата“. Дори и в последните си появи на сцената, подпухнала и болна, неадекватна и ужасена, тя омагьосва публиката именно с песента от „Магьосникът от Оз“, която води и публиката, и нея нагоре.“ с. 73

За да се свържа по-лично с енергията на тази необикновена жена с необикновена съдба, изгледах няколко пъти по-горното видео. Докато не си дадох сметка, че последният път вече гледах не нея, а малкото кученце. Докато Джуди Гарланд пееше, гледайки нагоре към небето, кученцето стоеше до нея и търпеливо я чакаше тя да му обърне внимание. Гледах това и си мислех, че да, дъгата е прекрасно и вълшебно нещо, и, че да, безкрайността на небето и магията на звездите са неустоимо магнетични също. Но това, което ме кара да изпитвам обич и умиление, е кученцето. Не дъгата. Мислех си дали, ако погледът на Джуди беше успял НАИСТИНА да види неговата непретенциозна и обикновена красота, Духът би успял да продължи чрез нея своето по-нататъшно спускане към Земята… Защото да си у Дома не е място. То е състояние.

Камелия

Още по темата: