„Кодът на душата“ от Джеймс Хилман е необикновена книга. В нея има патос и страст, поетическа образност и лекуваща душата символност, с която „обявява война“ на традиционната психология,убиваща душата на човека със сухи доклади, редукционистки теории и патологизиращи човешкия дух диагнози.
„Възнамерявам да обявя война на традицията в биографичния метод, според който традицията и миналото определят настоящето ни“, пише той. И добавя, „Иска ми се психологията да се опира на човешкото въображение, не на статистиката и диагностиката. Иска ми се към отделните случаи да се подхожда с поетично мислене, за да видим истинското им съдържание – съвременни приказки, а не научни доклади.“ Кодът на душата, с. 52
Хилман има съпротива към изграждане на теории за човека, основани на средностатистическите данни и впоследствие напасвани на мистерията на човешкия дух към тях. За него „човешкият живот е нещо повече от това, което му приписват теориите“ и затова избира да изследва биографиите на необикновените хора, чрез които „необикновеното разкрива обикновеното в увеличен и по-ярък план“. Така той стига по-близо до архетипите – тези надличностни източници на образи и идеи, които са истинският източник на творчеството, вдъхновението и таланта. Единствената разлика между „обикновените“ и необикновените хора е в това, че вторите имат по-пряк достъп до тях.
Един такъв необикновен човек е Джуди Гарланд – „американската актриса и певица, считана от мнозина за най-добрата певица от златната ера на музикалния филм в Холивуд“.
„Историята на Джуди Гарланд“ разказва за самота посред световна слава. Какво обяснява самотата, която придружава всеки живот? Тя не е запазена марка само за звездите в големите им къщи в Холивуд, или за старците в старческите домове. Самотата е част и от детството. В сърцето на детето тя може да се усилва от страха от тъмното, от строги родители или липса на приятели. Източникът й, обаче, като че ли е самотната неповторимост на всеки божествен дух – архетипна самота, неизразима с речника на децата и едва ли по-податлива на изразните средства на възрастните.
Миговете на униние ни хвърлят в море от самота. Вълни от самота ни заливат след раждане, развод или смърт на отдавнашен партньор. Душата се отдръпва, скърби сама. Нотки на самота се промъкват дори и в шумното празненство на рожден ден или в триумфалният успех. Дали това е просто махмурлук – компенсиращ спад след необичайни висоти? Като че ли нищо не може да му устои. Цялата мрежа, оплела връзките ни навън и надолу в света – семейство, приятели, съседи, любими, дребни навици, резултати от дългогодишна работа – сякаш няма никакво значение. Чувстваме се странно обезличени и много далечни. Никъде никаква връзка. Възцарил се е духът на самотата.
За да се предпазим от подобни моменти, имаме философии, които ги обясняват, и лекарства, които ги отричат… (обаче) … Тези подходи към самотата – социалният, терапевтичният, моралният и екзистенциалният – се опират на две предпоставки, които аз не мога да приема. Първо, всеки от тях твърди, че самотата е идентична с физическата самотност и следователно е поправима посредством някакво физическо действие – покаяние за греховете, терапия или осъществяване на проекта на живота със собствените ни героични ръце. Второ, всички те приемат, че самотата е същностно неприятна.
Но ако има архетипно усещане за самота, което ни съпътства от самото начало, това означава, че да си жив, означава да се чувстваш самотен. Самотата идва и си отива независимо от мерките, които предприемаме. Тя не зависи от физическата самотност, защото може да се стовари върху ни, докато сме заобиколени от приятели, или в леглото с любовник, или пред микрофона пред аплодираща тълпа. Ако приемем усещането за самота за архетипно, то става необходимо – престава да бъде израз на грях, страх или грешка. Можем да приемем странната му независимост и да освободим самотата от отъждествяването й с физическата изолираност. Освен това тя престава да бъде неприятна, след като веднъж получи архетипното си обяснение.
Ако се вгледаме по-внимателно или по-скоро почувстваме самотата, ще видим, че тя се състои от няколко елемента: носталгия, тъга, мълчание и копнеж за „нещо различно“, не тук и не сега. За да се проявят тези елементи и образи, трябва да се съсредоточим върху тях, а не върху лекарствата срещу това, че буквално сме останали физически сами. Безнадеждността се усилва, когато търсим път за излизане от отчаянието.“
Джеймс Хилман, „Кодът на душата“ с. 75-78
Хилман пише много красиво. Животът на Джуди Гарланд е едно от тези доказателств за самотата като архетипно преживяване, което се корени в по-дълбоките пластове на човешката психика. Тя не е имала никакви външни предпоставки да се чувства самотна. Нейният успех е повече от „звезден“ – талантът й е бил възхваляван от най-големите артисти на нейното време, за нея са говорели като „най-великата актриса, която някога е имало и едва ли някога ще има“ (Фред Астер). Вместо до безкрайна радост това обаче е довело до точно обратното – крайно нещастен личен живот и силна вътрешна разруха: „линейки, хвърчащи към болницата, стомашни промивки, шантажи, разрязано със счупено стъкло гърло, сценична треска, скандали на обществени места, шепи хапчета, тежко пиянство, сексуална разпуснатост, отнета заплата, изритване на улицата, черно отчаяние и парализиращ ужас.“с.72
Според Хилман животът на Джуди Гарланд е неуспешен опит за „спускане надолу“ – от сферата на нечовешкото (т.е. архетипното), към света на човешкото – т.е. най-плътната и тежка част на проявата на Духа. В него той вижда ярък пример за изключителната болезненост на процеса на въплъщаването, при който спускането надолу „означава стареене, обърканост и смърт“. Също така в него той открива и живото доказателство, че в сърцевината си самотата е архетипно преживяване. Дори и в обикновения човешки живот това да не се вижда толкова отчетливо, тя всъщност не е идентична на физическата изолация и липсата на споделена близост. Тя е базисен факт на човешкото съществуване и като такъв подходящият начин за справяне с нея не е борбата, а сприятеляването – опознаването на нейните различни лица.
Това означава да стигнем до самите й корени, където ще открием копнежа по Дома – това място „Над дъгата“, както е името на песента, с която Джуди Гарланд става известна.
„Мястото на нейният жълъд е „над дъгата“. Дори и в последните си появи на сцената, подпухнала и болна, неадекватна и ужасена, тя омагьосва публиката именно с песента от „Магьосникът от Оз“, която води и публиката, и нея нагоре.“ с. 73
За да се свържа с енергията на тази необикновена жена с необикновена съдба, изгледах няколко пъти по-горното видео. Накрая си си дадох сметка, че вече не гледам към нея, а към малкото кученце. Джуди Гарланд пееше, гледайки нагоре към небето, а кученцето стоеше до нея и търпеливо я чакаше да му обърне внимание. Гледах това и си мислех, да, дъгата е прекрасно и вълшебно нещо, и да, безкрайността на небето и магията на звездите са неустоимо магнетични също. Но това, което ме кара да изпитвам обич и умиление, е кученцето. Не е дъгата. Мислех си дали, ако погледът на Джуди беше успял НАИСТИНА да види неговата непретенциозна и обикновена красота, Духът би успял да продължи чрез нея своето по-нататъшно спускане към Земята.
Защото да си у Дома не е място. То е вътрешно преживяване и състояние.
Камелия
Джеймс Хилман е „световноизвестен психолог, учен, лектор и автор на близо двадесет книги, след които „Ревизия на психологията“, „Мисълта на сърцето и душата на света“, „Сънят и подземният свят“…. Последовател на Юнг и откривател на постюнгианската „архетипна психология“, той чете лекции в Йелския университет и университетите в Сиракуза, Чикаго и Далас (където основава Института за хуманитарни науки и култура).“ – представянето е от издателите на тази книга
