„Всеки обрат на съдбата има своето тълкувание, но има и своята красота…
Дори преди да се оформи историята на един живот, животът се проявява като образ. Тези образи искат преди всичко да бъдат видени. Дори ако всеки от тях е наистина натоварен със значение и подлежи на аналитична дисекция, трябва ли да се втурваме да търсим смисъла, без да оценим образа? Така ще се лишим от удоволствие, което не може да ни даде и най-доброто обяснение. Така отнемаме от наблюдавания живот удоволствието – изявата на красотата му губи връзката си със значението му…
От всички грехове на психологията най-съдбоносният е пренебрегването на красотата. В крайна сметка, в живота има нещо доста красиво. Но човек не би си го помислил, докато чете трудове по психология… Под „смъртен “ грях на психологията аз разбирам греха на умъртвяването, усещането за мъртвило, което ни обзема, когато четем професионална психология, слушаме езика й, монотонния й глас… – цялата тази застояла вода, където душата търси да стане отново себе си, последно убежище на културата на белия хляб – поизсъхнал, загубил аромата си, но все така бухнал от неуморими надежди.“
Джеймс Хилман, „Кодът на душата“, с.55-56
Опасявам се, че начинът, по който понякога аз самата се изразявам тук, в този сайт, също е част от този грях. Той също често носи белезите на сухия и сдържан тон, който ми дава някаква крехка гаранция, че няма да се заплета в безкрайно сложния възел от противоречиви мисли и чувства, наречен човешки живот. В книгата си Хилман заявява, че няма да използва такива думи като израстване, творчество, граници, съзнание, его, Аз, преживяване… А това са думи, които аз самата използвам и ще продължавам да използвам. На мен лично именно те са ми помогнали и продължават да ми бъдат полезни в разбирането на важни неща за себе си и другите хора.
И, макар че не е трудно да намеря основания, с които да упрекна Хилман в едностранчивост на гледната точка, както и в пристрастност, аз всъщност не само го разбирам, но и много харесвам патоса и категоричността, с които той говори. Крайността на сухото академично говорене (която много добре познавам от работата си като бивш научен сътрудник в Институт) или безличен статистически подход, в която психологията е отишла поради естествения си страх да не бъде погълната от мистериозната сложност на своя предмет, има нужда за баланс от също такава крайност. Ценността на науката е в обективността и безпристрастността на знанието, което предлага, а за това е необходима дистанция. Но ако субектът на изследване и обектът на изследване са едно и също лице – човекът и неговото съзнание, ум, лични особености и предпочитания? Тогава става много трудно. Затова за мен е разбираем сухият, дистанциращ, категориризащ, анализиращ, дисектиращ език на психологичната наука. Не по-малко обаче мога да разбера и нуждата от красотата в нея, за която говори Хилман.
В моите очи и двете страни на уравнението са еднакво важни. Ценя дълбоките нептунови води на творческото въображение, от които изплуват образи, които лекуват, вдъхновяват, утешават. Не по-малко ценна е и сдържаната и дори досадна земя на Сатурн, която ми носи някаква опора и твърдост в статистическите данни, сухите аргументи и научните факти. Както обикновено, монетата няма само една страна и от нашата мъдрост зависи да разберем коя от двете страни в момента ни подхожда – изграждането на граници или прекрачването им, картографирането на терена или рисуването на пейзажа.
В книгата си „Астрологическият Нептун и търсенето на спасение“ Лиз Грийн пише, че „нептуновото страдание се лекува чрез въображение“. Но какво означава „нептуново страдание“? Това е страданието на Джуди Гарланд, копнееща и пееща за мястото над дъгата. Това е терзанието, идващо от чувство за незавършеност, вътрешната празнота и хроничната неудовлетвореност. То е стремежът към невъзможната цялостност и копнежът за сливане. То е в неспособността да приемем грубостта на този свят и да прибягваме до различни несъзнавани форми на бягство – чрез болест, алкохол, наркотици, обсесивно влюбване – всяка форма на зависимост може да ни свърши работа. Именно за тях – хората с нептуново страдание, Лиз Грийн препоръчва лечение чрез намиране на „творческо решение на своите вътрешни конфликти.“ Това решение е в откриването на красотата в тяхната съдба, в техния личен биографичен образ.
Изразът „Красотата ще спаси света“ от романа на Достоевски „Идиот“ не би станал толкова популярен, ако не беше срещнал потвърждение за своята истинност в душите на хората. Красотата лекува чрез първичната сила на образите, които стигат до пластове в душите ни, недостъпни за думите. Митотворчество в съвременния свят се случва именно чрез изкуството – основното средство, чрез което митът продължава да достига и сега до нас, помагайки ни да постигнем примирие с тъмната и болезнена страна на Живота (виж първата функция на мита – Джоузеф Камбъл). Най-големите произведения на изкуството не са сладникави истории за безоблачно щастие от времето на Райската градина. Те са ярки свидетелства за битката в човешката душа, разкъсвана от вътрешни конфликти, невъзможни копнежи и неизлечими скърби. Като един истински алхимичен медиум изкуството успява да преобърне малоценностните чувства, които психиатричните диагнози пораждат у нас, в удивление пред чудото да имаш и душа, и тяло.
Именно живият език на изкуството, а не психиатричният език на диагнозите и класификациите, помага на човека да си върне своето достойнство. Да види съдбата си не като невротичен, хистеричен, маниакален, депресиран, алкохолизиран индивид, провалящ се в опитите да се адаптира към социалния консенсус за нормалност, част от който са и научните теории. А като Герой, който се е осмелил да е влезе в най-тъмното кътче на Тъмната гора, за да последва зова на Съдбата си. Който се губи, не защото е глупав, а защото върви по неутъпкани пътища. Който е отчаян, не защото е слаб, а защото Гората, която трябва да прекоси, е много тъмна и прекалено необятна понякога. Който е уплашен, не защото е малък и жалък, а защото не един и два са демоните, които го нападат иззад гърба му, не един и два са драконите, с които води битките си. Който се чувства различен, неразбран и самотен, не защото е луд и неадекватен, а защото е необикновен и уникален.
Красотата може да лекува, защото поражда определен вид чувство у нас – естетическото чувство. А естетическото чувство е алхимично чувство. Както добре знаем от психологията, чувствата са нашата първична реакция, с която оценяваме нещата от живота като опасни или не, приятни или не, и която ни люшка между полюсите на привличането и отблъскването. Когато едно чувство успее да се превърне в естетическо, то успява да трансформира първичните чувства на отблъскване, неприемане, страх, ярост, ревност и болка, в приемане, съгласие и покой. Когато се провалим в усилията си да приемем неприемливото, винаги има още нещо което да направим – да го видим чрез очите на красотата.
За мен лечебната сила на подходящите за вътрешния ни Герой образи, е безспорна. Не веднъж съм изпитвала тяхната сила – в личния си живот и професионалната си практика като психотерапевт. Подходящият образ може да направи това, което и най-завършената и аргументирана научна теория не успява – да донесе утеха и надежда за изход. Тъй като това е символният език на несъзнаваното, отговорите, които идват чрез неговите образи, са в откриване на смисъл, който е отвъд думите, а в преживяването. Също така естетическото чувство носи удоволствие, а удоволствието е най-добрият начин да се свържем със Земята. Ако успеем да го направим, ще успеем да продължим „спускането си надолу“, откривайки красотата на мястото и „под дъгата“.
В една адаптирана версия на популярната пирамида на потребностите на Маслоу, откриваме естетическите нужди поставени по-високо в йерархията от когнитивните нужди от знание, смисъл и самосъзнание и под нуждите от самоактуализация и трансцедентност. Виждам в това признание за тяхното специално място в движещите сили на Духа.
Като всеки научен модел, ценността на този модел е в това, че ни помага ни да видим структура и яснота, подреждайки мислите в главата си. Но другата част на истината е, че въпросните неща всъщност не могат да бъдат подредени. Техните корени са от света от непознаваемото – една космическа тайна, която на малки части се разкрива пред науката, но която няма как да стане напълно опозната. Сред хаоса на вътрешната ни дисхармония единственото решение понякога не е да го подреждаме, класифицираме и диагностицираме, а да видим красотата му. Именно в това Хилман вижда изкуплението на смъртния грях на психологията – „чрез предприемане на определени естетически действия с нашите индивидуални биографични образи, да приемем живота си като образа, свързан с красотата„.
Камелия Хаджийска
