„Цзи Синцзи тренирал боен петел за чжоуския цар Сюанван. След 10 дена царят попитал готов ли е петелът му за бой.
– Още не, все още е самонадеян и напразно се перчи.
След още 10 дена на същия въпрос Цзи Синцзи отвърнал:
– Все още не е. Все още се хвърля на всяка сянка и откликва на всеки звук.
След още 10 дена отговорът бил:
– Още не е готов, погледът му е пълен с ненавист, а силата му прелива отвън.
След нови 10 дена отговорът вече бил:
– Почти е готов. Няма да се разтревожи, дори ако чуе друг петел. Погледни го – като изрязан от дърво е. Пълнотата на неговите свойства е съвършена. На неговият призив няма да посмее да откликне нито един петел – ще се обърне и ще побегне…“
Когато за първи път прочетох тази притча, я разбрах само с ума си. Но с всяка измината крачка по пътя ми с външните битки, започнах да я разбирам по-надълбоко. Като се има пред вид, че чувството ми за справедливост понякога е болезнено силно, можете да си представите колко услужливо е то, когато става дума да се ядосам на някой. И в дадения случай не става толкова дума да покажа яда си открито, става дума просто да престана да обръщам внимание на другия „петел„.
Когато бях по-млада подскачах и на най-дребния повод като давах на другия да разбере какво мисля, бидейки убедена в своята правота. След това се научих да сдържам външната си реакция, но вътрешната не успявах да променя. Вътре в мен кипеше яд, че даденото нещо не е както трябва. Много ми се искаше това да се промени, но не ми беше ясно дали някога ще дойде денят, когато ще стана спокойна като петела на Дзи Синдзи.
Този ден все още не е дошъл. Но за мой късмет вече поне за малко вкусих от преживяването „да не се закачам емоционално“ за някои от нещата, които в миналото буквално ме изваждаха от равновесие. Иска ми се отново да го имам, защото чувството е прекрасно.
Това е и причината да поискам да я споделя сега. Точката на вътрешен покой, който произтича от нагласата за неутралност е истинската сила на този Петел, но за да я достигнем минават не просто дни, а години.
Камелия
