Най-сетне да попадна на нещо наистина добро по отношение на проблема с отлагането, който в една или друга степен всеки един от нас познава. Той може да варира между лек стрес и тревожност до истинска агония при мисълта, че времето минава, а ние по някаква причина не правим това, което искаме или трябва да направим. Става дума за една ТЕД презентация на психолога Адам Грант за креативните хора, където той казва, че склонността за отлагане е тяхна типична черта.
Основната му теза е, че нуждата от повече време за мислене не е знак за непълноценност, а точно обратното – израз на оригиналност и неповторимост. Че това, което на пръв поглед изглежда като отлагане, всъщност е творческата фаза на инкубацията – времето, необходимо на идеята да отлежи в подсъзнанието, за да узрее нещо оригинално и стойностно.
Затова, ако искаме да преминем през фазата на инкубацията без да си причиняваме допълнителен стрес, е добре да знаем, че има два вида съмнения – съмнения в себе си и съмнения в ценността на нашата идея. Докато първото е пагубно за творческия процес, то второто е задължително за всеки, който не се задоволява с нищо по-малко от най-доброто. Както казва Адам Грант, истински оригиналните и творчески хора също имат своите страхове и съмнения, но за разлика от по-малко креативните хора, техният най-голям страх не е страхът от неуспеха. Техният най-голям страх е да не се опитат да направят това, което най-много искат. Въпреки че броят на техните провали и неуспешни опити е по-голям от провалите на другите хора, размерът на техния успех компенсира това многократно.
Доволна съм, че чрез аргументите на научния експеримент и изследвания една психология, която на пръв поглед няма нищо общо с душата и грижата за нея – организационната психология, успява да формулира алхимичната рецепта за превръщането на „страданието от отлагането на нещата“ в златото на себесътворяването. Тази рецепта е следната:
- Не се страхувай да се съмняваш в идеите си – това е начинът да ги развиваш. Не позволявай обаче съмнението да засегне чувството за твоята вътрешна ценност.
- Не се страхувай, че закъсняваш със сроковете, поставени от ума. Страхувай се да живееш живот под натиска на ума и неговите ограничени представи за крайни срокове, особено когато става дума за нещо важно.
- Не се страхувай от грешки. Страхувай се от това да живееш по чуждите правила за правилно и погрешно и никога да не откриеш своята собствена истина.
Темата за творчеството (която е темата на тази презентация) в сърцевината си е темата за реализацията на нашата индивидуалност, която в една или друга степен винаги ще се разминава от стандартите на обществото и очакванията на другите за нас. Този постоянен процес на разкриване на своята уникална форма в юнгианската анализа се нарича индивидуация. Тя е израз на процесите на вътрешно зреене в тясно сътрудничество с несъзнаваното и в тоя смисъл се разминава от представите на ума за това кога и как нещата трябва да се случат. Сещам се за примера на Адам Грант с Леонардо да Винчи, който е рисувал своята Мона Лиза в продължение на цели шестнадесет години. Когато става дума за създаване на такъв шедьовър като нашето неповторимо Аз, времето още повече престава да има значение.
И докато вътрешната ни мечка спи зимния си сън и чака подходящото време, за да се събуди за действие, все пак има неща, които да се направят. Едното от тях е рефлексията, която помага да видим по-ясно страховете, които ни саботират. Другото е да изберем да се доверим на вродената мъдрост на природата и да вярваме в себе си. Да пуснем контрола и да се учим да живеем в синхрон с естествените ритми на растеж в живота. Но най-важното от всички е да не се страхуваме да правим грешки. Да правим опити, дори и те да са твърде далеч от шедьовъра, към който сме се устремили. Мона Лиза не е била нарисувана в последния месец на 16-тата година, откакто е била започната. Уплътняването на контурите на нашите житейски проекти не става изведнъж, а се натрупва с годините.
Според изследване в психологията за връзката между разкаянието и фактора време, съжалението за направените грешки е по-силно в краткосрочен план. В дългосрочен план обаче ние по-силно се разкайваме за нещата, които сме могли да направим, но не сме направили. В тоя смисъл ние повече съжаляваме за несторените неща. Несторените от СТРАХ от грешки неща.
И това е другото нещо, за което научаваме от презентацията на Адам Грант – кривата на взаимодействието между фактора време (отлагането) и качеството креативност. От една страна имаме хората, които нямат проблем с отлагането, но не са особено креативни. От другата страна са хората, които имат проблем с отлагането и са креативни. Освен тях има и една трета група хора, при които продължителността на отлагането е най-голяма и дори безкрайна, защото те никога не стигат до реализация на идеите си.
И така, алхимичната формула за справяне с отлагането е да се въоръжим с търпение и доверие, знаейки, че това е начинът да синхронизираме съзнателния си ум с процесите на несъзнаваното. Че това е времето, необходимо за взаимодействие между семето и почвата, която го подхранва. И че отлагането всъщност не е отлагане, а израз на естествените процеси на вътрешно зреене. Затова ако нещата не се случват така, както си ги представяме, много е важно да устоим на фрустрацията на нуждата от яснота и бързи резултати. И най-вече да не позволяваме на страха от провал и грешка да ни събори, защото именно това накрая ще се окаже най-голямата ни грешка.
Камелия Хаджийска
Още по темата: Творчество и депресия – юнгианската перспектива
