„Аз бих станал християнин, ако християните живееха по християнски.“
Махатма Ганди
Има разлика между религия и духовност. Понякога тя толкова голяма, че двете нямат нищо общо помежду си. Може да не си християнин, но да водиш християнски живот, воден от ценностите на любовта, състраданието, прошката и милъсърдието. Както и да си християнин, но вътре в теб да има огромни количества осъждане, войнстващ фанатизъм и нетолерантност към другите. При ниските нива на психично здраве християнството е религия, пораждаща най-опасните властови битки – за душите на хората. Тя манипулира човека чрез чувствата на страх и вина, правейки го слаб, уплашен, виновен, вътрешно разцепен и зависим. При високите нива на психично здраве християнството е вътрешен процес – тя е Imitatio Christi или „Да заприличаш на Христос“. То е алхимичната рецепта за пораждане на повече любов и състрадание в света.
Това са нещата, за които си мисля във времето на Страстната седмица, в която всеки ден се нарича „Велик“, защото е Път на страданието на Божия син, вървящ към предопределената си смърт. За това, че има огромна разлика между това да ходиш на черква, да палиш свещи и да се молиш, за да ти се изпълнят светските желания, и това да търсиш „подобието с Христос“, подчинявайки малката си воля на една Висша воля, за която пътят към любовта минава през тестовете на предателството, отхвърлянето от другите и разпятието от вътрешната си противоречивост. Толкова много неща от притчите и битието на Христос придобиват смисъл, ако погледнем на християнството като на мит – митът, който се разгръща в собствените ни души и житейски драми.
Докато проучвах символиката на дните от Страстната седмица (дните от понеделник до неделя, когато е Великден) попаднах на текст от свещеник, който ме порази с логическите противоречия в това, което пишеше.
„Една девойка ми изпрати поразително писмо и когато го четох, настръхнах, защото в него пишеше: бих искала да говоря с моите родители за себе си, да им кажа какво нося, какво мисля, как се чувствам и какво правя, но не се осмелявам. Не можете да си представите какво ще стане, ако си отворя устата, каква атака ме очаква, какъв натиск и задушаване от вините и угризенията, с които ще ме изпълнят моите родители и най-вече майка ми. Искам да споделя с тях моите проблеми, но не смея, защото – те, тези родители, и аз, и ти – не приемаме да се разпнем както Христос е направил, не приемаме да станем жертвата, другият да ни смачка, да ни стопи, както направихме с Христос и Той ни показва, че единственият път и начин да помириш хората около себе си, е определени хора да могат, – имайки любов, сила, вътрешна пълнота и сърце, пълно с любов – да приемат пробождането на другия, някои хора трябва да се жертват, да приемат болката на света, със снизхождение, състрадание, разбиране, широко сърце, отворени обятия, както Христос, когато бил на Кръста, и да не съдят другите. Тази майка не се съгласява нейното дете да се разтовари, не приема детето й да изкара своя гняв върху нея, да каже своите оплаквания от живота, от учението, от нейни връзки, които съществуват или не съществуват, което е било наранено, смачкано, предадено. Тази майка обаче не се съгласява, а иска да има добър имидж. Какво е това? Фарисейнщина.“
Архимандрит Андрей, „Страстната седмица – възможност за себепознание“, dveri.bg
За мен само не е ясно кой е фарисеят. Дали това е майката или е този, който осъжда майката в ролята си на служител на Религията на прошката, състраданието и любовта. Това, което истински ме изуми, обаче, беше че въпросната статия беше харесана от две хиляди човека във Фейсбук, които очевидно не можеха да регистрират очевидното противоречие в текста. Имам пред вид факта, че един християнски свещеник осъжда поведението на майката като „фарисейщина“, а само в предишното изречение говори за„определени хора“, които могат да помирят другите около себе си, защото „имат… сърце, пълно с любов – да приемат пробождането на другия, … както Христос, когато бил на Кръста, и да не съдят другите.“ Няма как осъждането на майката да доведе до помирението на дъщерята с нея. Нито да помогне на дъщерята да стане човек, който също да бъде един от тези „определени хора„, които могат да приемат „пробождането от другия“ и да му отвърнат с любов.
Интересното е, че и без да проповядва християнство, успешната психотерапия води до нараснала способност на човека да проявява качествата на състраданието, започвайки от себе си. Тъй като в сърцевината си тя е изследователски процес, ето някои от въпросите, които биха могли да помогнат на това момиче да стане по-осъзнато за собствените си противоречия, както и да се диференцира от майката, т.е. да постигне по-голяма психична зрелост и автономност.
„Значи ти осъждаш майка ти за това, че не може спокойно да приеме твоята истина, ако тази истина съдържа критика към нея, така ли е? И затова толкова те е страх да споделиш истинските си мисли и чувства с нея. Но нека да видим какво се получава – ти я критикуваш за нещо, което ти самата правиш – не я приемеш такава, каквато е, поради страха си от отхвърляне. В тоя смисъл кое смяташ, че е в твой контрол – да накараш майка ти да се промени или ти самата да направиш промените вътре в себе си -т.е. да започнеш да се осмеляваш да заявяваш своята истина, дори и тя да не се хареса на другите, на майка ти? Но още по-важният въпрос е кое смяташ, че ще породи повече състрадание в живота ти – да продължиш да я осъждаш за това, което тя ти причинява или ти е причинила, или да използваш своя собствен опит, за да разбереш по-добре причините, поради които тя самата се държи по тоя начин? Казваш, че си християнка – кои са тези християнски ценности, които в тази ситуация имаш възможност да въплътиш на практика? „
Подобни въпроси водят до осъзнаване. Осъзнаването води до разбиране. Когато разбереш проблема, може да намериш и решението за него. По-долу е част от писмото на една жена, което наскоро получих като обратна връзка за промените, настъпили в резултат на дългата й вътрешна работа със себе си, включително и психотерапевтична:
Да съдиш другия и същевременно да проповядваш ценностите на Религията на прошката, каквото е християнството, за мен е логическо противоречие. Осъзнатото противоречие не може да обвинява нито майката, нито дъщерята, нито самия себе си – несъзналият собствената си противоречивост субект. А законът за прошката се отнася към всеки грешник и първо започваме с грешника, който е вътре в нас. Осъзнатото и неразрешимо на плоскостта на материята вътрешно противоречие е „предначертаната неизбежност“, както наричат Пътя към Голгота, където свободната ни воля е сведена само до един единствен избор – любов или прошка, съпротива или приемане на съдбата си.
Казват, че Христос е Изкупителят на човечеството и със своето разпятие е поел неговите грехове. Ако човек разбира това буквално, т.е. като историческо събитие, което е вън от него самия, няма как да не стигне до заключението, че това е пълна глупост. Две хиляди години и нещо след въпросното Изкупление човешката греховност е по-жива от всякога. Изкушавам се да кажа, че дори е станала повече, но подозирам, че не е така – мисля, че сега просто по-ясно я виждаме. Ако обаче започнем да разглеждаме християнството като мит – по същия начин, както прави Юнг в своята аналитична психология, това библейско твърдение придобива смисъл. Защото митът не е външно събитие, което се е случило там и тогава, а психичен процес, който се случва тук и сега, точно в тоя момент, в собствените ни души. Неговият език е символният език на вътрешните психични процеси, които, макар и да се преживяват лично от отделния човек, са с надиндивидуален, т.е. архетипен характер. Християнският мит – това е историята на собствения ни живот, в който също има носене на трънени венци, бичуване и предателства от другите, в който не веднъж сме разпънати на кръста на изначалната си дуалност и неведнъж се налага да прощаваме, ако искаме да продължим в любовта.
В статия от уикипедия, посветена на Страстната седмица, четем „На старобългарски страст означава страдание. По тази причина дните на Христовите страдания от влизането на Иисус Христос в Йерусалим за Пасха до смъртта му са наречени страстна седмица. Приближавайки се към кулминацията на тази седмица, всеки от дните от понеделник до събота е наречен велик.“
В юнгианската анализа, където „да заприличаш на Христос“ се нарича „индивидуация“, се знае, че това е процес, който обхваща целия живот на човека. Когато този процес навлезе във втората половина от живота ни, неговата цел е подготовка за неговия край. Разбираемо е, че подобно осъзнато вървене към смъртта носи немалко страдание. По-важното обаче е да се види, че в това страдание има страст. За мен в това е алхимичното преобръщане на гледната точка – когато видим в страданието от въплъщението любовната страст на Бога към човека. На Духа към Материята. На Шива към Шакти. Това е нещото, което постепенно започвам да разбирам по тая сложна тема, каквато е връзката между Твореца и неговото творение. Посоката на любовта е различна. Тя е към Човека.
„Ако не можем да обичаме човека, когото виждаме, как бихме могли да обичаме бога, когото не виждаме?“
Майка Тереза
И понеже знам, че най-трудната любов на хората родени с християнски ценности е любовта към себе си, бих искала да им напомня, че ако искат „да обичат ближния като себе си“, по-добре да започнат с обичането на човека, когото всяка сутрин виждат в огледалото.
Камелия Хаджийска
Още Великденски статии:
