По-долу е моят отговор на писмо, в което неговият автор ми задава следния въпрос:
„Питам се дали най-добрият психотерапевт на един човек не е самият той? Защото можеш да зададеш най-искрено въпросите към себе си. Дори и пред най-предразполагащия психотерапевт има опасност от притеснения и прикриване. И не е нужно да се пришпорваш в търсене на отговора. Може да оставиш въпросите да узреят в подсъзнанието ти, и отговорът да се появи по неочакван повод.“
– Смятам, че това е въпрос, който си го задават доста хора. Ако трябва да отговоря с едно изречение, то е – не смятам, че най-добрият психотерапевт на един човек е самият той. Смятам, че той е ЕДИНСТВЕНИЯТ психотерапевт! Вярвам, че истинското лечение е лично дело и ако не сме отворени за контакт с тази част от нас самите, която наричам “вътрешния лечител”, никой от външния свят, дори и най-добрият психотерапевт, няма да може да ни помогне в усилията за по-добър живот. В този смисъл съм изцяло съгласна с това, че ние сме най-добрите терапевти на себе си.
Това обаче е половината от истината. Без другата половина отговорът ми не просто няма да бъде пълен, но и ще бъде неточен. Ако си представиш, че вътре в нас има много и най-различни роли и една от тях е на вътрешният ни психотерапевт, можеш лесно да разбереш, че тази вътрешна роля – подобно на всяка роля от външния свят, за да бъде силна и ефективна, е необходимо да бъде развивана, при това в правилната посока. Психотерапията е професия, и подобно на всяка друга професия, тя се усвоява в резултат на дългогодишно изучаване на “картите” на психичния апарат на човека и за това как остарелите “чертежи” там могат да бъдат обновени и приведени в крак с реалностите на живота така, че човек да бъде по-щастлив и успешен.
Това е мястото, където повечето хора пропускат и не разбират! А именно че психотерапията е сложна професия, която изисква усилия и целенасочено изучаване, за да се овладее, тя не е никак лесна професионална роля. Затова, ако искат да станат психотерапевти на себе си и да развият тази вътрешна роля, трябва съзнателно да инвестират усилия в тази посока – здрав разум, житейски опит и търпение са важни предпоставки, но не са достатъчни, когато става дума за вътрешна промяна.
Има много дефиниции за това какво представлява психотерапията, но поради спецификата на въпроса в твоето писмо ще я представя като този процес, в който общуването между психотерапевта и клиента има за цел да развие именно ролята на вътрешния лечител у клиента, така че той в бъдеще сам да може да бъде психотерапевт на себе си. Все повече се убеждавам, че една огромна част от психотерапията в сърцевината си е обучение, в което ние усвояваме нов начин на мислене и поведение, различен от този, с който сме отрасли. В най-общия случай, ние се раждаме в семейства с родители, които дават най-доброто от себе си, за да ни отгледат и възпитат, но тяхното най-добро не винаги е най-доброто за нашето психично благополучие. Причината е проста – така наречената „нормалност“ не съвпада с най-високите нива на психичното здраве.
В скалата за психично здраве, само 5% от населението на развитите страни “живее” в най-високите нива на психично здраве. Огромната част от нас, останалите, живеят в по-ниските зони на психично благополучие, сравняват се с останалите хора, виждат, че са почти като тях – полу-щастливи, полу-успешни, казват си, че това е нормално и така сами си лекуват болките от живота и взаимоотношенията. За да осъзнаем, че нашият начин на мислене и модели на поведение биха могли да бъдат и по-различни и пълноценни, често ни трябва външен, обективен поглед. Приятелите биха могли да ни го дадат, но не винаги, защото понякога „Пътят към ада е постлан с добри намерения“. Наистина е по-лесно да бъдем искрени сами със себе си, но същевременно е по-трудно да бъдем обективни по отношение на себе си.
Другият аспект, който твоето писмо повдига е за това, че “сам можеш да зададеш най-искрено въпросите към себе си. Дори и пред най-предразполагащия психотерапевт има опасност от притеснения и прикриване.” Така е, има притеснения от тази среща, има и страх от разкриване, трудно е да си искрен – дори и със себе си. Това вероятно е най-честата причина толкова много хора, на които им минава мисълта за среща с психотерапевт, да се отказват да я реализират на практика. Но ще се съгласиш ли с мен, че ако с по-високите нива на психично здраве се увеличава автентичноста, откритостта и спонтанността на човека, да може да бъдеш открит с друго човешко същество не просто предпоставка за успешна терапия, но и резултат от успешна терапия.
За мен ако терапия е била успешна, след като тя приключи човек може да изразява себе си в света много по-искрено. Той вече е открил, че да бъде себе си е, най-важното нещо в живота и че влагането на толкова много енергия да играе ролите, които той или другите са му избрали, не само ограбва неговата спонтанност, но и е за сметка на неговото щастие и радост. За мен искреността е синоним на психично здраве, защото е израз на нашата сила да заявим себе си и да сме автентични. А искрения, автентичен живот изисква поемането на рискове и сред тях срещата с психотерапевта е най-малкият:).
Това е другото нещо, където повечето хора пропускат да разберат – те смятат, че ако са овладели ролите, които обществото и семейството им предписва, и дори са повярвали, че това са ролите, които те самите са избрали, ще бъдат щастливи. Те може да изглеждат адекватни, адаптирани и дори много успешни в работата си и във връзките си, но пак да не са щастливи! Защото щастието е продукт на автентичния живот, а не на успешното изпълнение на ролите. И в това отношение общуването с психотерапевта е изключително ценно, защото понякога именно в контакта с терапевта човек за първи път преживява какво представлява това да бъдеш искрен, да бъдеш себе си и същевременно да бъдеш приет и обичан такъв какъвто си. След като човек е вкусил преживяването на искрената среща между две човешки същества и безусловното приемане, общуването през предписанията на ролята започва да изглежда много блудкаво. Тогава искреността вече не е пречка за среща с другите, тя става начин на живот.
Отговорът ми стана много дълъг и затова спирам, но има още много да се каже по него. Ако имаш време и интерес погледни страниците, на които представям психотерапията, не само Скала за психичното здраве, но и „приказка безкрай“.Там ще разбереш, че всъщност, най-добрият психотерапевт, според мен, всъщност не е никой друг – а самият живот. Но ако човек не е развил вътрешната роля на терапевта първо, Животът ще предоставя ситуации, които още повече ще влошават нещата.
Ако ти понякога си се замислял дали би искал да се срещнеш с психотерапевт, ето още един повод за замисляне: дали с разсъждения като това, че „най-добрият терапевт е самият човек сам за себе си“ подсъзнателно търсиш причини да избегнеш риска, да си спестиш предизвикателството, което такъв вид среща носи? Понякога е по-лесно е да разсъждаваш отстрани и да не предприемаш рисковани крачки в неизвестното, отколкото да правиш тези крачки и от опита, който те ти носят, да правиш извода дали твоите разсъждения са правилните или не.
Камелия