Първата функция на митологията

От книгата на Джоузеф Камбъл, “Пътища към блаженството”, част І, “Човекът и митът”:

„По традиция първата функция на една жива митология е да примири съзнанието с предпоставките за собственото му съществуване; другояче казано, със самото естество на живота. Животът се храни с живот, няма как. Първият му закон гласи – или аз ще изям теб, или ти ще изядеш мен; а за съзнанието този проблем е доста трудно смилаем.

Това изхранване на живота с живот – тоест със смърт – е било в ход милиарди години, преди очите да се отворят и да осъзнаят какво става, дълго време преди Homo sapiens да се появи във вселената. Жизнените органи са еволюирали така, че да зависят от смъртта на други създания, за да продължат съществуването си. Тези органи имат импулси, за които нашето съзнание дори не си дава сметка; когато ги осъзнаем, можем да изпаднем в ужас, че кошмарът „изяж или ще бъдеш изяден“ представлява собствената ни същност.

Въздействието, което този ужас  – това чудовище, наречено живот – оказва върху едно чувствително съзнание, е колосално. Животът е страховита сила и ако не беше така нас изобщо нямаше да ни има. Първата функция на един митологичен ред е била съзнанието да се примири с този факт.

Първите, примитивни системи, въведени от митологията, са утвърдителни – те приемат живота такъв, какъвто е… Според мен това е направо удивително, като се има пред вид с какво са се сблъсквали първобитните хора – всички мъки, страдания и проблеми, свързани със самото оцеляване. Изучавал съм множество митове на такива култури от различни краища на света и не помня да съм срещал в първобитната мисъл дори едно единствено отрицание на живота или вселената. Умората от този свят настъпва по-късно, при хората, които живеят на широка нога.

Единственият начин да приемеш живота е да го приемеш изцяло, чак до гнилите му, ужасяващи основи. Именно такова утвърдително отношение откриваме в примитивните обреди. Някои от тях са толкова брутални, че човек дори не може спокойно да чете описанията им, камо ли да ги наблюдава. И все пак те представят пред младия ум на юношата една ярка картина: животът е нещо чудовищно, и ако възнамеряваш да живееш, ще трябва да живееш ето така; ще рече според традицията на племето.

Това е първата функция на митологията – не просто примиряване на съзнанието с предпоставките на собственото му битие, а примиряване, изпълнено с благодарност, с любов, с признание за сладостта. При цялата горчивина и болка първичното съществуване в самата сърцевина на живот е нещо сладко и чудесно. Именно такъв утвърдителен мироглед блика от всички тези страшни обреди и митове.

По-късно, около VІІІ век пр. н.е. настъпва онова, което аз наричам Големия обрат. По това време някои хора, надарени с известен усет и чувствителност, откриват, че не могат да приемат ежедневния ужас на живота. Техният мироглед е отразен в думите на Шопенхауер: „Животът е нещо, което не би трябвало да бъде.“ Животът е фундаментална, метафизична, космическа грешка. Мнозина го намират за толкова ужасен, че се отдръпват от него.

Каква митология се появява тогава? През тази епоха възникват митологиите на оттеглянето, отхвърлянето, отказа – отричането на живота. Тук откриваме митологичния ред на бягството. Имам пред вид истинско бягство – отдръпване от света. И все пак как да задушиш в себе си стремежа да продължаваш да живееш или пък негодуванието, че животът не ти дава онова, което според теб ти дължи, че се оказва такъв кошмар? Как да угасиш жаждата за живот или разочарованието от него? Отговорът е – като прегърнеш отричащите света и космоса митологии, които изпълняват тази функция. Джайнизмът или ранният монашески будизъм са великолепни примери за такъв метафизичен подход…

Както сочат документите, трета система възниква под формата на зороастризма, който датира между ІХ и вероятно VІІ ми век пр.н.е. Тогава се заражда идеята за божество – Ахура Мазда, повелител на светлината и истината, сътворило един съвършен свят. Ангра Майню, властелинът на заблудата, унищожава или отрича въпросният свят. Според Заратустра (или Зороастър) възстановяването на безупречния свят вече е в ход и ние можем да участваме в този процес. Като поощряваме доброто в нашия живот и дела, и потискаме злото, постепенно ще спомогнем за възобновяването на изгубения добър свят.

Ще разпознаем това убеждение като достигнало до нас чрез късните етапи на библейската традиция и християнското предание за грехопадението и възкресението.

Третото становище предлага една мелиоративна митология. Този мироглед изразява идеята, че определени дейности могат да доведат до промяна. Посредством молитва, добри дела или някаква друга дейност човек може да промени основните принципи, фундаменталните предпоставки на живота. Приемаш света, но при условия, че той се съобразява с твоята представа какъв трябва да бъде. Все едно да се жениш за някого с цел да го/я усъвършенстваш – та това изобщо не е брак.

Доколкото ми е известно, това са трите основни митологични гледни точки във високоразвитите култури – едната изцяло приема, другата изцяло отхвърля, а третата поставя условие: „Ще приема света, когато стане такъв, какъвто трябва да бъде според мен.“ Популярната секуларизация на последното становище намира израз, естествено, в прогресивното, реформаторско отношение, което откриваме навсякъде около нас.

Митологичният ред представлява система от образи, даваща на съзнанието усещане, че животът има смисъл – какъвто той няма, скъпи ми приятелю. Животът просто е. Ала умът вечно търси някакъв смисъл; той не може да участва в играта, докато не научи (или не си измисли) някаква система от правила…

В крайна сметка чрез играта преживяваш онзи положителен опит, който означава да присъстваш в битието, да живееш смислено. Това е първата функция на митологията – да породи у индивида чувство на признателно, утвърдително благоговение пред чудовищната загадка на живота.“

Джоузеф Камбъл, „Пътища към блаженството“, част І, „Човекът и митът“с. 33-39

Джоузеф Камбъл е известният изследовател в областта на сравнителната митология, благодарение на който съвременният човек, повече от всякога досега, успява да се доближи до разбирането на митологията и нейната роля в развитието на човечеството. Надарен с огромна ерудиция и интелект, които му помагат да опознае хиляди митове от различни исторически периоди и от различни краища на земята ни, Камбъл успява зад техния разнолик сюжет да види общото между тях, разчитайки символния език, на който те говорят. Най-известната му книга е „Героят с хиляди лица“, която е последвана от четирите тома „Маските на бога“, представящи първобитната, източната, западната и творческата митология. Най-голяма популярност идеите му придобиват чрез телевизионния сериал „Силата на мита“, където в серия от разговори с водещия предаването – Бил Мойерс, зрителят има възможност да види и другото лице на Камбъл – това на обаятелния лектор и разказвач на истории.

Причината да поискам да споделя този цитат от книгата му „Пътища към блаженството“ е, защото усетих жизнеутвърждаващата сила в думите му, когато той описва първата функция на мита – тази да примири съзнанието на човека с предпоставките за собственото му съществуване. Именно непримирение е думата, която описваше начина, по съм се чувствала дълги години, когато разсъждавах върху човешкия живот, виждайки толкова много безсмислено страдание, насилие, несправедливост и страх за оцеляване у милиони хора по света. Думите на Шопенхауер, че „животът е нещо, което не би трябвало да бъде“, са били нещото, което толкова пъти съм си мислела, сблъсквайки се с тъмната страна на живота.

С времето нагласата ми започна да се променя и вместо да си мисля, че животът е „космическа грешка“, започнах да откривам скрития смисъл зад това, което виждат очите ми. Започнах да разбирам, че Божието творение може да се разгърне само чрез играта на дуалност, в която тъмнината има своето незаменимо място и роля в синхрон със скрития порядък на Вселената и законите, които управляват развитието на човешката душа. Това беше за мен моментът на приемането на живота, такъв какъвто е. Това обаче не беше условната връзка, за която пише Камбъл – брак с цел да усъвършенстваш другия. Това беше брак с друга цел – опознаване, преживяване, творчество, разгръщане, алхимия. Целта беше вътрешната трансформация, раждането за нов живот.

Едва по-късно дойде и осъзнаването, че ако едната страна на монетата е, че животът има смисъл, то другата страна е, че той няма смисъл… всъщност. Това, последното, беше особено трудно да го „смеля“, защото именно разбирането за скрития смисъл на всичко, което ми се беше случвало до този момент, е било спасителната сламка през най-трудните моменти от живота ми. Да приема този факт ми приличаше на това да се движа в огромно космическо пространство, но без цел и посока. Това беше момент, в който „космическата грешка“ за мен се превърна в „космическа шега“ и ми трябваше време, за да открия непротиворечив начин, по който двете страни на монетата да могат да съществуват безконфликтно.

Този начин намерих в „откриването на своя личен мит“ – този израз на Юнг, който и Камбъл използва, за да назове личното преживяване на съдържания от по-дълбоките архетипни пластове в колективната психика. Това означава откриване на смисъла на живота на едно лично, индивидуално ниво, при което всеки човек сам за себе си – в търсене на своето щастие (и блаженство, както би казал Камбъл), го изпълва със съдържание. Тогава имаме смисъл, но той е този, който ние самите придадем на съществуването и който е в синхрон с нашата уникална вътрешна същност.

В този смисъл откриването на личния мит неизбежно е свързано с вървенето по неутъпкани пътища. То е откривателство и непосредствено преживяване на героичното приключение, описвано от митовете. Обикновено първо вървим по Пътя си и едва впоследствие умът ни започва да внася смисъл в това, което ни се е случвало или продължава да ни се случва. Това е основното, за което говори и Камбъл – според него митът не е средство за търсене на смисъл, той е средството за преживяване на този смисъл.

„Хората казват, че онова, което всички ние търсим, е смисълът на живота… Аз мисля, че онова, което действително търсим, е усещането, че сме живи, така че нашите житейски преживявания в чисто физически план да намерят съзвучие със собствената ни най-дълбока същност и реалност. По такъв начин наистина да можем да усетим екстаза от това, че сме живи.“

Joseph Campbell, „The power of myth“, p.10

И така, ако първата първата функция на митологията е да примири съзнанието с тъмната страна на живота, „пораждайки у индивида чувството на признателно, утвърдително благоговение пред чудовищната загадка на живота„, то останалите три са:

• космологичната – да представи картина на космоса, на заобикалящата ни вселена, която да предизвиква и подхранва това благоговение;
• социологичната – да утвърждава и поддържа общ набор от правила за поведение, повели и забрани, на които конкретната социална единица се осланя за съществуването си;
• психологическата, т.е. символната – митът да преведе индивида през различните етапи от неговия живот, от раждането през зрелостта та чак до смъртта.

Според Камбъл в модерното, светско общество втората и третата функция – космологичната и социологичната, вече не са необходими – те се изпълняват от науката и законовата регулация в държавата. Първата и четвъртата функция обаче са все още живи, все още необходими, и именно това е причината толкова много хора да са привлечени от разкриващата се красота на мита в книгите на Камбъл. Включително и аз самата.

Думите „да примириш съзнанието си с предпоставките за собственото му съществуване“ докоснаха нещо по-дълбоко в мен. Не просто разбрах – усетих! – какво означава жизнеутвърждаващата енергия на мита – тази, която може да утвърди насладата и благоговението към живота дори пред лицето на бруталната истина, че в неизбежните цикли на природата, животът се храни с живот.

Камелия