„Когато разчитаме на Вътрешната си природа, тя не може да бъде излъгана. Много хора обаче нито се вглеждат, нито се ослушват в нея и, следователно, не разбират и себе си особено добре. А щом не се разбират достатъчно, те не уважават и себе си достатъчно, поради което се влияят лесно и от други….
Едно от най-удобните неща, свързани с тази Чувствителност към Обстоятелствата, е, че не се налага да вземате толкова трудни решения. Вместо това можете да ги оставите да се вземат сами.
Например, веднъж в “Къщичката в къта на Пух” той се въртеше насам-натам и се опитваше да реши на кого да отиде на гости. Би могъл да отиде при Ийори, когото не бе виждал от вчера, или при Бухала, когато не бе виждал от оня ден, или при Кенга, Ру и Тигъра, които не бе виждал от доста отдавна. И как взе той решение? Седна на един камък в средата на потока и изпя една песен.
После стана и продължи, мислейки да навести Зайо, докато се озова пред собствената си врата. Влезе вътре, хапна нещо и отиде да види Прасчо.“
Бенджамин Хоф, “Дао-то на Пух”
Ако това е отговорът, който получихте от „игрите на синхроничност„, да не би да сте изправени пред ситуация, в която се чудите какво решение трябва да вземете? Е, ако е така, отговорът тук наистина е свързан с решенията, но не с това какви решения да се вземат, а как.
Ако решите да се доверите на мъдростта на случайността, с която този отговор дойде при вас, в дадения случай не е необходимо нищо друго да направите, освен да седнете на един камък в средата на потока и да изпеете песен… Добре де, няма нужда чак толкова много да подражаваме на Пух, но все пак, ако можем да се доверим на подхода му към решенията като на Мече, което има тази Чувствителност към Обстоятелствата, ето идея – защо не оставите решението да се вземе само? Не, по принцип, не винаги… просто сега, в този момент от живота ви, по отношение на точно този въпрос.
