Какво е блаженството?

Според Джоузеф Камбъл в съвременния свят, когато силата на мита не е същата, както е била в древността, и човек е оставен сам на себе си да изгражда своята връзка с мистерията на живота, има два начина той да се сдобие с напътствие. Единият е мъдрият наставник, човекът, на който си се възхищавал в младостта, защото е докосвал същото качество у теб самия. Другият е да следваш своето блаженство, което според Камбъл е

„дълбокото чувство, че присъстваш и правиш онова, което неминуемо трябва да правиш, за да бъдеш самия себе си.“

Да правиш нещата, които те карат да бъдеш в синхрон със самия себе си, обаче е трудно нещо. Много трудно, всъщност. Изправяме се пред много големи свои страхове, които ни атакуват, както отвън чрез критичната, неразбираща и отхвърляща реакция на другите, така и отвътре, чрез гласа на съмнението и неспособността ни да виждаме адекватно нещата. В такива случаи наистина имаме нужда да четем разкази за пътешествието на Героя, за който се разказва в митовете. Оттам идват тези така важни символи, които като указателни знаци ни окуражават да навлезем в непознати територии, превръщайки страха от новото в тръпката на приключението.

В модерния свят още по-въздействащи са историите на реалните личности, които са се осмелили да изживеят своя личен мит. Или на художествените герои, чиито съдби придобиват реалност чрез нашите преживяванията и възхищението, които пораждат у нас. Става дума за тези обикновени хора, чиято необикновеност е в смелостта да излязат от традицията и да последват зова на сърцето си. Именно те са създателите на живото митотворчество в съвременността, отпращайки ни посланието, че и ние можем да направим същото.

„Търкалящият се камък не хваща мъх. А митът е мъх. Ето защо сега човек трябва да се справя сам, да импровизира… Такава е ситуацията по отношение на мита в настоящия момент. Всички сме останали без водачи.

И все пак можете да намерите два вида водачи. Първият може да е човек от вашата младост, който да ви е изглеждал благородна, велика личност. Можете да използвате тази личност като образец. Другият начин е да живеете заради блаженството. Така вашето блаженство става ваш живот. Има една поговорка на санскрит: трите аспекта на мисълта, които сочат най-далеч, към ръба на бездната на трансцедентното, са сат, чит и ананда: битие, съзнание и блаженство.

Можете да наречете трансцедентното празнота или пълнота – все едно е, защото то е отвъд всякакви слова. Можем да говорим само за онова, което се намира от отсамната страна на трансцендентността. Проблемът е да отворим словата, да отворим думите така, че да сочат отвъд самите себе си. Те постоянно ще изолират, ще закриват преживяването чрез своята непрозрачност. Ала все пак тези три понятия ще ни доведат най-близо до празнотата: сат-чит-ананда. Битие, съзнание, блаженство.

Когато станах на години започнах да се замислям за тези неща. Не зная какво е битие. Не зная какво е съзнание. Затова пък зная какво е блаженство: дълбокото чувство, че присъстваш и правиш онова, което неминуемо трябва да правиш, за да бъдеш самия себе си. Ако може здраво да се държиш за това, вече си на ръба на трансцендентното. Може да нямаш никакви пари – то е без значение. Аз се завърнах от студентските си години в Германия и Париж точно три седмици преди краха на Уолстрийт през 1929 година и пет години стоях без работа. За мой късмет тогава нямаше система за социални грижи. И тъй, нямаше какво да правя, освен да седя в Удсток, да чета и да открия къде е моето блаженство. И ето, през цялото време аз бях на границата на въодушевлението…

Затова повтарях на студентите си: следвайте гласа на сърцето си… Може да нямате пари, но ще имате блаженството си. Вашето блаженство ще ви отведе до онази трансцендентна загадка, защото то е избликването на енергията на трансцендентната мъдрост вътре във вас… Така стоят нещата. По този начин човек разработва собствения си мит…

Ето ви една история, която според мен въплъщава първостепенния образ на идеята как да изживееш живота си, как да го откриеш и да имаш куража да го следваш. Тя идва от един артуриански роман, „Търсенето на Свещения Граал“, написан от анонимен монах през 13 век.

Там има един момент в Артуровата зала за пиршествата, когато всички рицари се събирали около Кръглата маса. Артур не позволявал на никого да се храни, докато не се случило някакво приключение… Те чакали да се появи приключението на деня – и ето че то наистина дошло. Самият Свещен Граал се показал на събраните рицари – не в пълното си великолепие, а покрит с огромно, сияйно було. После видението изчезнало. Всички останали поразени и само седели обхванати от благоговение.

Накрая Гауейн, племенникът на Артур, се изправил и рекъл: „Предлагам обет на тази дружина – да тръгнем всички да дирим Граала, за да го зърнем незабулен.“

И ето че стигаме до текста, който ме заинтригува. Той гласи: „Те си мислеха, че ще е позор да поемат заедно като група. Всеки навлезе в Приключенския лес от онова място, което сам си бе избрал – там, където бе най-тъмно и нямаше пътека или проход.“

Влезте в гората откъм най-тъмното място, където няма пътека. Има ли пътека, то тя е чужда; всяко човешко същество е неповторимо явление. Идеята е да намерите собствения си път към блаженството.“

Джоузеф Камбъл, „Пътища към блаженството“, с. 26-30

Същото, което е заинтригувало Камбъл, заинтригува и мен. То е истинската причина да поискам да споделя откъса по-горе. Затова ще го повторя:

„Влезте в гората откъм най-тъмното място, където няма пътека. Има ли пътека, то тя е чужда; всяко човешко същество е неповторимо явление. Идеята е да намерите собствения си път към блаженството.”

Сродни статии: