ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА – Ел Колли, “Белязана от Духа”
„…когато се свием до точката на чупливост, се проявява ранимостта ни. Това е моментът на пръсването на сърцето. По време на пръсването то се отваря и позволява цялата любов да тече навън и вътре в нас.“
Грег Касин
Колкото е по-силна светлината, толкова е по-тъмна сянката, съпровождаща нашето духовно пътуване на всяко ниво. Колкото повече светлина протича през нас, толкова повече сенчеста материя се открива. Колкото повече се стремим да водим чист, свят, истински живот, толкова по-наясно ставаме с нашите безбройни недостатъци. Колкото по-просветлени са нашите мистични опитности, толкова по-тъжна ни изглежда баналността на светския живот. И накрая откриваме, че най- силната светлина се излъчва от най-черната пустота. Оказва се, че светлината и тъмнината не са истински врагове; те са свързани в любовна ин/ян двойка, като взаимно се подкрепят. Традиционният лечителски символ – кадуцеят (жезълът с двете преплетени около него змии), е символът на взаимодопълващите се енергии на тъмнината и светлината, на духа и материята, на всички противоположни сили. За да сме истински здрави, тези полярности трябва да бъдат балансирани.
Това ще рече, че тук ще разгледам всяка теория, философия или психология на природата на болестта (или каквото и да е друго, свързано с това), като изстрел в тъмното. Идеите за изцеление, които на теория звучат правдоподобно, могат бързо да се превърнат в сол за нашите рани. Когато по време на дълга здравословна криза се борим със страданието от физическите симптоми, с коварните медицински изследвания, неефективното лечение и безбройните малки и големи загуби, които paзяждат нашата устойчивост, всяка фибра от нашето същество се изконсумира в опита ни да издържим още един ден. Животът се редуцира само до едно: оцеляване. Всичко останало е привилегия на здравите.
Човек, на когото са били спестени тези родилни мъки, няма и бледа идея за изискванията, поставени от тежката болест, или за героичните усилия, които трябва да се мобилизират за постигане на най-елементарните неща: да се контролира, за да се нахрани, да заспи, да успее да се добере до банята … Когато телесното страдание ни засегне тежко, отчаяно търсим помощ по един или друг начин, но си струва труда да бъдем внимателни. Клетвата на Хипократ все още е златната среда при лечението: „Първо – не навреждай!”.
Основното направление в съвременния медицински подход към болката и болестта отразява нетърпеливостта на съвременната култура пред лицето на всяко препятствие, било то социално, политическо, екологично или лично. Първият ресурс се търси в тежкото въоръжаване. Ако не можем направо да унищожим нещото, ние го насилваме и подчиняваме. Обявяваме война на болестта като убиваме рака, изчистваме кистозната фиброза, побеждаваме сърдечното заболяване. Вземаме лекарства, за да контролираме границите на кръвното си налягане, борим се с холестерола. Ако нашите клинични резултати излязат отрицателни, ни се казва, че нищо ни няма, което е психологически начин да бъде убит проблема (обезценяването е форма на убийство; тя отрича нещото, самото му съществуване). Даже в превантивната медицина с нейното подчертано наблягане върху рисковите фактори и ранното им откриване има военни обертонове по отношение на болестта като дебнещ враг.
Холистичната и алтернативната медицина показват по-малко агресивно и протективно отношение към болестта, с подчертано възстановяване на хармонията и подкрепят вродените лечебни механизми на организма. Но дори и тук се промъква идеята за война. Съветват ни да засилим имунната си система, така че да можем да устоим на враждебните нападения на вируси, бактерии, или нашите собствени мутирали клетки, обърнали се в предатели под формата на злокачествени заболявания. Няма съмнение, че болката и сериозното заболяване са сред най-неприятните факти от живота. Това, което е спорно, е нашата глобална стратегия – когато посягаме към оръжието всеки път, когато нещо ни плаши, боли или просто дразни. В стремежа си да заздравим защитата и войниците на фронтовата линия, ние не виждаме, че има и шанс за примирие. Има възможност в лицето на врага да видим потенциалния съюзник.
Будистите говорят за гневни богове – божествени същности, които могат да се проявят като демонични, но които много по-често се явяват пазители на входа на духовното богатство. Достъпът е разрешен само на онези, които издържат изпитанието на гневното божество.
Болката и болестта могат да действат като гневни божества. Те изпитват не само нашата смелост и издръжливост, но също така и способността ни да прозираме през маската на симптомите. Те оспорват нашето схващане, че тялото е “глупаво” и не е нищо друго освен куп органична машинария, която периодически се разваля. Те ни канят да проникнем под повърхността на скритата вселена, изтъкана от причинност и интелигентност.
Мъдростта на тялото
Джоан Борисенко проницателно отбелязва: “Рана със смисъл е много по-лесно да се излекува, отколкото безсмислена рана, или още по-лошото, ако тя се интерпретира като божествено наказание или друга проява на личностна малоценност.” Да намерим смисъла на нашето заболяване означава много повече, отколкото просто да успокоим себе си; то е начин да се оставим да бъдем поучавани от живота.
Поради ненаситния ми пожизнен интерес към изцелението, бях принудена да науча всичко, което мога да науча за връзката ум-тяло. Едно нещо, което стана ясно от цялото това изследване, е, че физическите заболявания, специфичните симптоми и самата болка са пратеници – остри или заядливи, спешни или настоятелни гласове, идващи от неизвестни части на нашето аз (или от други същности) и настояващи за нашето внимание. Посланията са нещо повече от аларма, че тялото е в беда, те също са и сигналите за помощ на душата, която ни предупреждава, че нещо не е наред в самата сърцевина на начина, по който живеем.
Чрез това осъзнаване аз се опитвах да “слушам” физическите си усещания и дискомфорт с възприемчиво и любопитно вътрешно ухо, опитвайки се да науча повече за себе си. Понякога съобщението беше нелепо очевидно. Една сутрин, преди години, след като приятелят ми Нийл беше направил няколко грозни номера, които бях решила да подмина, се събудих с разразила се инфекция на пикочния мехур и уринирах кръв. Веднага разбрах, че това е начинът, по който моето тяло да ми покаже, че “пикая кръв” ( игра на думи – bloody pissed off означава да си наистина много ядосан, а поотделно: bloody – кървав, да си ядосан – pissed off, и да пикаеш – to piss). Tялото не увърта, затова не очаквайте то да бъде учтиво. В поезията така се говори – чрез каламбури и конкретен метафоричен език, който би накарал мис Добриобноски да се изчерви.
Не казвам, че гневът ми е причинил инфекция на пикочния мехур, или че сама съм си виновна за това, че съм се разболяла. Виждала съм хора да осъждат ужасно себе си (а също и другите), като имат наказваща сама-създаваща-реалността позиция. Вярвам, че душата използва нашите симптоми и заболявания, за да се опита да се свърже с нещо от значение за нас, и ние не трябва да се виним, че сами сме си ги предизвикали или създали условията за тях. В случая с моята инфекция на пикочния мехур бях подценила колко дълбоко са започнали да ми вредят действията на Нийл, докато тялото ми “проговори” и ме накара да осъзная колко нездравословни са станали нашите отношения.
Много от симптомите на Кундалини, особено мудрите и криите, ми говорят като гласове на Духа, провъзгласявайки ”Аз съм с теб”, или понякога, “Аз съм все още тук, работейки върху теб”. Разбирам очистително-храносмилателните симптоми – особено честото ходене до тоалетната, като изказвания, че съм извършила твърде много “глупости” в живота си и сега ги изхвърлям. (Разбира се, не е достатъчно просто да ги изхвърля; също така трябва да се науча да не се оставям първо някой да ми ги прехвърли.) Други съобщения е отчайващо невъзможно да се дешифрират, без значение колко разпалено си играя на умствени гатанки. Отбелязвайки тази дилема Кейт Дъф заявява: “Свещените промени, които се случват в най-дълбоките пластове на болестта, в безмълвната материя на телата ни, често са твърде изначални и отвъд способността на думите за изразяване, общуване или даже спомняне, но въпреки това се случват”.
Тъй като обикновено за нас самите нашите симптоми изразяват нещо, което се случва под прага на съзнанието, често е по-трудно да тълкуваме нашите собствени послания, отколкото тези на някой друг. Една от най-явните взаимовръзки ум-тяло, на която бях свидетел, наблюдавах при мъж, с когото се запознах чрез кореспонденция в мрежата. В първото си писмо до мен той обясни, че откакто е загубил слуха си, писмата са станали особено ценен начин за него да общува с други хора. Изпратих му топъл отговор, като отговорих на въпросите му и коментирах някои от повдигнатите от него теми. Следващия път, когато ми писа, той ми благодари отговорите, след което ми зададе съвсем същите въпроси, които ми беше задал в предишното писмо. Нищо от това, за което той пишеше, не беше във връзка с това, което аз му бях написала. Осъзнах, че глухотата на този човек е отишла далеч отвъд простото физическо увреждане. По някаква причина той не бе в състояние да изслуша когото и да е, освен самия себе си.
Друг път бях с един приятел, когато му телефонираха, за да го уведомят, че някой, когото той уважаваше и му се бе доверил, беше извършил нещо задкулисно срещу него. С пребледняло лице той затвори телефона. Накратко ми каза какво се е случило, след това хукна през стаята, уж да вземе нещо, което да ми покаже. Като в ужасно забавен кадър видях, че ще се блъсне в един шкаф, но преди да успея да извикам, за да го предупредя, той се заби в него с така сила, че изкълчи коляното си. След това в продължение на седмици беше с патерици.
За случаите, когато човек получава лоши новини, съществува изразът “коленете ми се подкосиха”. Тази история послужи за илюстриране на друга гледна точка относно посланията на телесните симптоми. Те не са такива, че да бъдат разбрани с помощта на моден рецептурник, според който главоболието винаги означава потиснат гняв, проблемите с бъбреците изразяват страх и т.н. От години страдах от артрит в коленете. В едно от посланията разбрах, че е разрушаващо за мен да коленича пред другите – да гледам на себе си като подчинена спрямо другите. Когато дъщеря ми ме притисна да призная, че Кундалини не съществува и че всички симптоми, които съм преживяла, се дължаха на това, което тя считаше, че е причината, а именно неспособността ми да се справя с реалността, тогава внезапно се появиха огромни синини, както ако бях паднала (или са ме проснали) на колене. Сякаш някой се опитваше насила да ме накара да се покая. Една и съща засегната част на тялото – три различни значения.
Да разбираме посланията на тялото не е предпоставка за изцелението на специфични заболявания. Както отбелязва Кандас Перт, невролог, “Понякога трансформациите се проявяват чрез емоционален катарзис, който е общ при повечето терапии, отчитащи връзката ум и тяло и фокусирани върху освобождаването на емоциите, претоварили психосоматичната мрежа, но не винаги случаят е такъв.” Тя ни припомня едно от изключенията, дори и в алтернативната медицина: “В действителност телесното подсъзнание изглежда всезнаещо и всемогъщо и при някои терапии може да бъде впрегнато за лечение или промяна, без съзнанието изобщо да си представи какво се случва. Хипнозата, йогийското дишане и много от енергийно базираните лечения (като се почне от биоенергетиката и други психотерапии, фокусирани върху работата с тялото, като хиропрактика, масаж, терапевтично докосване), всички те са пример за техники, които могат да бъдат използвани, за да осъществи промяна на ниво подсъзнание. “
Тези промени могат да донесат облекчение на страданията ни. И все пак лекарствата, които не са насочени срещу основната причина на заболяването, обикновено са с краткотрайно въздействие. Проблемът в крайна сметка се завръща, или в противен случай тялото подновява своя протест чрез някаква нова болка или болест. Нашите симптоми са много повече от биомеханична повреда. Декодирането на посланията на заболяванията може да облекчи страданията ни, а определянето какво точно казват нашите симптоми може да освободи сърцата и душите ни.
За нещастие тези с по-повърхностно разбиране на човешката природа са изопачили идеята за скритата причина за болестта. Теорията за “вторичната печалба”, която се подхвърля от лекари и други, стоящи на повърхността на поп-психологията, често не е нищо друго, освен реконструкция на стария “мним болен” – стигмата, при което се предполага, че пациентът създава психосоматични симптоми като средство за получаване на внимание или като извинение за несправянето със своите отговорности. Най-неприятният извод е, че това съзнателно и манипулативно симулирано заболяване е създадено нарочно от пациента.
Бърни Сийгъл, лекар който прави мост между традиционната и ню ейдж медицина, придава на теорията за вторичната печалба малко по-приятна перспектива: ”(Питам хората), „Защо ви е необходима болестта? Какво ви носи тя?“ За мен тя не съдържа вина или отражение на това какви хора сте … Ако ще получите разрешение да напуснете работата, която не ви харесва, да се преместите, да си свалите вратовръзката или вашия съпруг да спре да злоупотребява вас, с това тя се превръща в призив за събуждане и благослов. Тя е просветление.“ Въпреки че неговият подход е “по-милосърден”, той все още е плесница в лицето на хората, за които болестта е ограбила всичко ценно, на което са държали. Като цяло причините, които стоят зад едно сериозно заболяване, са много по-дълбоки и откровени, отколкото изобщо се предполага.
Отраснах, заобиколена от болести. Брат ми беше поразен от полиомиелит на две годишна възраст, а имах и много близки приятели от детството, които бяха инвалиди или болни. Един от тях, с когото си играехме, умря от сърдечно заболяване на дванайсет годишна възраст. Когато бях на пет години с друг стар мой приятел живеехме врата до врата. Веднъж той ме попита: “Когато порастем ще се ожениш ли за мен?” Понеже не исках да засегна чувствата му, казах да. Нараняванията по главата, причинени от зловещите удари на баща му, за една нощ превърнаха Джо от чудесно малко момче в маргинализиран отпадък на обществото. Той завинаги остана със забавено умствено развитие. Какъв тип коравосърдечно зомби може да попита малкия Джо защо “се нуждае” от своето мозъчно увреждане? Някои болести и увреждания са повече послание към обществото, отколкото към засегнатия индивид. Те са начинът, по който Духът казва на нас, останалите: “Събудете се! Животът е кратък; не го проспивайте. Не пропускайте красотата във всекиго и всичко; по този път тя минава само веднъж.”
Принудена да слушам
„Лишенията и страданията сами по себе си могат да отворят ума на човек за скритото у другите.“
Caribou Eskimo, шаман
Преди Кундалини да започне въздействието си върху мен през ’91-ва, аз се радвах на сравнително добро здраве. Откакто змията Шакти надигна глава, минах през ада. Продължителното заболяване, болката и инвалидността разбиха живота ми на парчета. Чувствах се като че ли съм заклещена между двата свята: не можех да оздравея, но не можех и да умра. Не беше за предпочитане и да остана такава, каквато бях. (За щастие, повечето хора не са очукани толкова лошо от Кундалини. Някои имат леки физически проблеми, а най-щастливите – никакви. Но по-голямата част са подложени на няколко поредици от болки или болести).
Когато през 93-та гръбнакът ми беше контузен, което по онова време изглеждаше като незначителна злополука, аз моментално се промених от дееспособен, активен и независим човек в разкъсван от болката, прикован в дома си инвалид. В самото начало моите най-големи грижи бяха пронизителната болка и простите практични действия за лягане и ставане от леглото.
Бях обездвижена така, както човек може да бъде поразен от пълна парализа. Не можех седя или стоя повече от няколко минути непрекъснато. Не можех да се навеждам и в продължение на седем месеца можех само да лежа по гръб. Не можех да вдигам нищо по-тежко от няколко унции (унция = 33 гр.- б.прев.). Чарлз ми купи книга за йога при болки в гърба; иронията беше, че тя бе твърде тежка, за да я повдигна, дори и когато лежах по гръб. Не можех да търпя никакъв натиск върху гърдите поради това, че моят счупен прешлен L-1 гореше като нажежен до бяло ръжен. Болката беше такава, че едва успявах да спя и да се храня, а теглото ми бързо започна да намалява. Когато седмиците се проточиха в месеци, а месеците в години, животът ми, по начина, по който го разбирах дотогава, беше съсипан. Моите занимания с дърворезба, изкуство и всички други подобни проекти трябваше да бъдат изоставени. Нашето безупречно, добре организирано домакинство се превърна в погром от бъркотия и боклук, което ме притесни дори още повече, отколкото изоставянето на творческите ми начинания. Тъй като декорацията на моя дом винаги е била нещо средно между Марта Стюарт и Фелини (Марта Стюарт, р. 1943г., има собствено шоу, в което представя различни видове пачуърк с апликации и др. евтини и леснодостъпни начини за “разкрасяване на домакинството”, които изискват сръчност и шивашки умения- б.прев.), дори и когато живеех в дълбока мизерия, аз се съсипвах от работа, за да превърна дома ни в светая светих. Да виждам своето гнездо мръсно, правеше упадъка на моето тяло да изглежда още по-потискащ. Вътре и вън, всичко беше в развалини. Свързана бях с циганите, които колкото по-малко притежания имаха, толкова повече излъскваха повърхностите им до блясък и украсяваха цялото си имущество с богато орнаментирано и бродирано изкуство. Както при монасите в дзен-манастир, така и при циганите, да полагаш грижа е свещено изкуство.
Същото важеше и за мен. Подозирам, че някои от моите мании на психична основа за ред и чистота не са толкова от жажда за контрол, колкото поради свръхкомпенсация за бедността. Моята педантичност в комбинация с художествения ми усет беше толкова ефективна, че хората дори не знаеха за какво става дума. Двама критични индивида направиха презрителни забележки за моя вкус в обзавеждането, без дори да подозират, че никога не съм била в състояние да си купя вещите, които ми харесват. През по-голямата част от живота си изобщо не можех да си позволя обзавеждане; всичко, което притежавах, от леглата до таблите, завесите и сервизите за хранене, бе спасено от изхвърляне или саморъчно направено от летви, греди, парцали и бои, купени при разпродажба. Да поддържам вещите си толкова хубаво, колкото мога, бе наследство от баба ми, която бе родена в семейство на слуги и която бе прекарала по- голямата част от детството си като прислужница на богаташи. Оженила се на шестнадесет години за шофьора, тя изживя останалата част от живота си със спомена какво означава лишено от блага материално съществуване (материална депривация) с фанатична отдаденост на чистенето на дома. По- късно, когато стана на седемдесет, тя не искаше и да чуе за наемане на домашна помощница, която да й помага, защото знаеше, че никой не би могъл да издържи на нейните изисквания. Пишейки това разбирам, че да поддържаме домовете си излъскани до блясък и за двете ни означаваше да отстояваме достойнството си в свят, който жестоко унижава бедните.
Сега достойнството беше изгубено. Бях съкрушена телом и духом. До деня, в който гърбът ми изхрущя, аз не оценявах колко работа съм вършела в рамките на един обикновен ден, или в колко много животът на другите е зависил от мен. Хората, които се уповаваха на мен, се оплакваха най-много, но най-силно засегнати бяха Чарлз, домашните ни любимци и моят пищен оазис. В Калифорнийския залив сезонът на растеж е необикновено дълъг и години наред аз прекарвах по-хубавата част от деня навън (често повече от шест часа дневно, в продължение на осем или девет месеца), вършейки магия със “зеления си палец” (дарба за градинарство – б.прев.). Отпред и отзад нашият двор беше пищна феерия от зеленчуци, овошки и цветя от всевъзможни видове и във всякакви разцветки и отенъци, каквито можете да си представите.
Посредством повдигане, извозване, копаене, подравняване, изгребване, разрохкване, резитба, наторяване бях превърнала огромното количество развилнели се плевели и скалиста, лепкава глинеста почва в тлъста и плодородна пръст, от която израстна впечатляващ оазис. Беше работа със свръхвисока производителност – работа с мехурести мазоли, обилно потене, мускулни разтяжения, костни болки. Но аз бях здрава и издръжлива, жена с усет за красота и любов към природата и цял живот експлоатирала тялото си като муле.
Каквото и да правех, във всяка сфера на живота си се хвърлях с безмилостна страст като работех до изтощение без оглед на физическите ограничения. Преди гръбнакът ми да се счупи можех да се справям с всичко това. Вярна на знака си Скорпион, аз работех с интензивността на всичко-или-нищо, каквото и да тръгнех да върша. С едно натискане на копчето на прекъсвача, възможността да правя нещата “на всяка цена” бе отменена, оставяйки ме в състояние да не мога нищо.
Когато гърбът ми беше победен, градината ми също бе победена. Първата година наехме екип от професионални градинари, което с големи усилия можехме да си позволим. Нито един от тях обаче нямаше моето нежно докосване; те повредиха толкова много растения, колкото и спасиха, а след втората година оцеля само малка част от най-издръжливите видове. Не стига че не можех сама да се занимавам с градинарството, но то и ми липсваше ужасно . Бавно изчезващият пейзаж ставаше все по-грозен. Само някой с необикновена любов към живота на растенията, може да разбере мъката ми безпомощно да наблюдавам от прозорците как това, което преди е било жива симфония, сега се задушава от легиони охлюви, плевели и да става напълно занемарено.
Най-лошото от всичко, което болката и болестта откраднаха от мен, бе загубата на красотата. Това беше истинският смисъл на всичко за мен: градината, декорирането, стриктното водене на домакинството. Бях прекарала живота си в сизифов труд, за да привлека колкото може повече красота в запустелите места. Сега болестта и болката нападнаха като вандали, заляха с помия светилището, изписаха със спрей цинизми върху стените на храма, оскверниха всяка трудно извоювана опора за външната красота в моето малко кътче от света. Бях безутешна.
Случваше се нещо, което още не съм разбрала докрай. За миг Природата ми позволи да наложа моя усет за красота и ред върху Нея, след това си отмъсти. И вътре, и вън, Тя скъса веригите и тръгна по своя неравен път. Аз бях потрошена, къщата също. Градината линееше, и аз линеех. Връщаше се в своя първичен безпорядък на плевели и твърда скалиста почва. Болестта направи същото и с мен; превърна ме в схваната и подивяла.
Болката ни дърпа в нашата собствена пустиня, място на пронизително писукащи птици и ръмжащи зверове. Ние потъваме в древните води на съня и делириума; засмукани сме надолу, под повърхността на нещата. Учим се да ходим по дъното на океана. Когато това продължава с месеци и години, накрая ставаме наполовина духове, наполовина блатни създания, митологични същества, плъзгащи се между световете, които още нямат собствен дом. Ние сме изгнаници и същевременно странно свободни – сътвореното от човека царство на ругатни, ограничения и неистова активност, вече не може да предявява претенции към нас.
Все още не мога да проумея всичко това. Знам само, че моето самосъзнание като такова се разпадна. Съществуването вече не се върти около това да държа всички и всичко под око. Минах през период на сериозно съмнение дали животът ми има някаква стойност в ролята, в която не полагам грижи. Насърчавана от непоколебимата любов на Чарлз открих, че има. Като погледна назад разбирам, че да съм повалена и почти парализирана не е достатъчно, за да спра да се грижа – даже и само като изслушвам и разговарям с хората за техните проблеми. Само добавеният фактор на мъчителна болка стигаше, за да ме накара да се откажа от всякакви опити другите да се възползват от мен. Отначало Чарлз се тревожеше, че посланието на моя “счупен” гръб можеше да означава, че сама съм се закопала в земята, но аз знаех, че значеше нещо повече от това. (Оказа се, че е много, много повече.)
Всяко животозастрашаващо или тежко заболяване, или нараняване, обикновено е цяла енциклопедия от съобщения, отправени към същността ни. Интензивността и продължителността на всяко физическо състояние обикновено е в пряка зависимост от значението и количеството на включените в него съобщения. Болката в гърба ми разказа томове за мен самата, за моя живот. Но ми отне доста време да разбера, повярвам, схвана и реагирам на това, което ми се показваше. Повече от година просто бях удавена във физическа болка. Масажистите, хиропрактиците и лекарите не бяха способни да ми помогнат. Понякога се чувствах като да съм наказана безсмислено. Молех се, пледирах и от време на време пращах ядни ултиматуми към Вселената, изисквайки изцеление. В скъпоценните промеждутъци, ми бяха дадени знаци и сънища, които подхраниха вярата ми, че по някакъв начин, това изпитание ми беше дадено с определена цел.
От всички части на тялото, гърбът (на английски – back) е истинска метафорична златна мина. Болката в гърба е едно от често срещащите се разстройства при Кундалини и символичните въпроси, които тя повдига, конфронтира тези от нас, чийто живот е в процес на трансформация.
Да обърнеш гръб (to back out), означава да се откажеш от нещо преди да го завършиш. Именно това ме принуди да направя състоянието на моето гръбначно увреждане. Всички мои планове и проекти трябваше да бъдат захвърлени. „Вacklog“ (с пън на гръб) е куп несвършена работа. (Доста по-късно разбрах, че тъй като моите приоритети клоняха в една посока, истинският пън на гърба ми се оказаха моите отхвърлени потребности.) Ако нещо е „in back“ (в гърба), то е под повърхността или в несъзнаваното, докато „background“ (бекграунд, заден план), загатва за нещо от миналото. „Going back to“ (да се върнеш към) означава да се върнеш към старо състояние; „going back over“ (да минеш над) означава по-внимателна проверка. „То backtrack“ (по обратна писта, букв.превод, иначе означава да се откажеш), означава да обърнеш линията на поведение или позицията на някого; отнася се също и за „going back over“ – да вървиш отново по пътя, по който си се появил и с това аналогията се отнася също и до преразглеждането живота на човека. Процесът Кундалини ни принуждава със сила да намерим това, което сме загърбили, да хвърли светлина върху несъзнаваното и да се вгледаме по-дълбоко в себе си.
„To go back on“ (да се върнеш на) е да провалиш ангажимент или обещание; да измениш. Както щях да открия, начинът по който живеех живота си, беше самоизмяна. „To back up“ има множество значения: да поддържаш, окуражаваш, подпомагаш; „to move backwards“ (да се движиш назад): отстъпление, преразглеждане; но и струпване при запушване (трафикът беше засилен). Всеки от тези изводи постепенно придобиваше смисъл за мен докато откривах какво моят счупен гръб се опитваше да ми каже. Да имаш „backbone“ (гръбнак) означаваше силен и решителен характер, а не да бъдеш наивник. (Трябваше да се науча да не позволявам на хората да се възползват от моята щедрост и доброта). Осъзнаването на нашия потенциал и приемането на трудностите не е достатъчно; ние се нуждаем от гръбнак, за да направим това, което знаем. „To hold back“ (да се държиш настрана) означава да си по-резервиран, сдържан и по-несговорчив. „To turn one’s back on“ (да обърнеш гръб) означава да отхвърлиш или да изоставиш. Това бе трудно за такива като мен. Мразех да обръщам гръб някому, но научих, че понякога е необходимо.
Опитвах се да видя как една болест нарушава или променя обичайните ми рутинни състояния, да разбера това, което тя иска от мен. Ясно е, че щом бях тъй силно покосена от болката и не можех да мръдна или да мисля трезво, трябваше да се прекъсне всеки модел в живота ми и това ме принуждаваше да пусна всичко. Докато бавно възвръщах мобилността си, открих, че мога да се наведа напред без много проблеми, но и до ден днешен не мога да извия гръбнака си назад без болка. Свързвам това с ясното послание, че вече не мога да „се навеждам назад“, за да бъда в услуга.
„Taking something (spoken) back“ (да си върнеш думите обратно) означава да промениш мнението си, да го преразгледаш. Преоценка на нечии основни ценности и изхвърляне на остарелите вярвания и модели на поведение са типични за личностната трансформация. „To back down“ означава да отстъпиш от позиция, мнение или задължение. Имаше много нива на „backing down“ (отстъпване), които се изискваха от мен, тъй като аз вникнах по-дълбоко в налудните идеи и самонаказването заради позицията, която провали здравето ми.
Нещо е backbreaking, буквално “чупи-гръб” или непосилно, когато се изисква голямо усилие или е твърде трудно. (Както вече споменах, преди нараняването на гръбначния ми стълб, живеех живота си с непосилно, т.е. backbreaking, темпо.) Ако нещо „backfires“, т.е. експлодира зад гърба ти, то произвежда неочакван и нежелан ефект. (Както в края на краищата щях да открия, много от моите безспорни теории бяха създали ситуации, които по невнимание избухнаха зад гърба ми, оставяйки ме разочарована и обезверена.) Нещо е „backstage“ (зад сцената) или „backdoor“ (през задната врата) – задкулисно, тайнo, нелегалнo. „Backtalk“ (бърза дръзка реплика), според моя речник е нагъл, нахален отговор. Бих добавила, че това, което е „backtalk“ за една авторитетна личност (или за един доминиращ аспект на психиката), може да означава отстояване на себе си за човек в позицията на губещ.
Да имаш „backing“ (подкрепа) е да получаваш одобрение и утвърждение, докато „backlash“ (засечка) е враждебна, антагонистична реакция на нещо. Повече имах нужда от първото; болката в гръбнака ме снабдяваше с излишък от второто. В ранния възстановителен период установих, че някои от посланията, кодирани в моя “счупен” гръб бяха, че имах нужда както от своята подкрепа, така и от подкрепата на другите; както и че трябваше да “сваля хората от гърба си”(to get people off my back ). Уверих се, че физически и психически нося твърде много товар (не в смисъла на това, че съм тежка – винаги съм била относително слаба, а в буквалния смисъл, че влача тежести с тялото си, както и в емоционалния смисъл, че поемам върху себе си повече, отколкото бих могла да понеса, психологическите изисквания на другите.)
През повечето време зад гърба ми имаше един човекоядец – вътрешният критик, който присъстваше винаги, в случай че не правя нещата достатъчно добре или задоволително. Той ме яхаше непрекъснато, винаги ненаситен, винаги наказващ ме твърде строго, и ме принуждаваше да живея според неговите точни инструкции, без значение колко ми струва. Аз бях работохолик, който очакваше от себе си перфекционизъм във всичко. Моят крещящ гръб ме принуждаваше да спра да задълбочавам болката от живеенето, като изисквам твърде много от себе си.
Изживях живота си…
Chapter 15: THE EXILE OF SICKNESS
Превод: Ресенска
