Знам, че знаете тази приказка. Сега само искам да ви я припомня. Тя е една от най-любимите ми. А приказките не са просто историите, с които приспиваме децата си вечер. Те са истории за вътрешния ни живот, символи на процесите, които протичат в пластовете на колективното несъзнавано, с които всички ние сме свързани.
Грозното патенце е любимата ми приказка не само защото аз самата съм се чувствала точно така известен период от моя живот, но и защото постоянно в работата си като психотерапевт общувам с грозни патенца. Това са хора, които са прекрасни, но страдат дълбоко от своята неприспособеност към външния свят и смятат, че грешката е в тях. Че грозотата се отнася до тях самите, а не до обкръжението.
Тази приказка поставя нещата на местата им. Ако сте също от хората, които страдат от своето различие, просто погледнете към езерото и открийте себеподобните!
„Под репеите в градината на стар чифлик се излюпили патенца. Всички били малки, жълтички и пухкави, освен последното. То било толкова едро, грозно и различно от останалите, че отначало майка му го помислила за пиле. Но като видяла колко умело плува, се успокоила и го заобичала.
Обаче другите обитатели на птичия двор постоянно се подигравали на неговата грозота. Нещо повече – кокошките, гъските, пуйките, дори собствените му братя и сестри го кълвели, скубели и блъскали. Накрая патенцето не издържало и прехвръкнало стобора. Бягало, бягало и стигнало до голямо блато. То още не било отдъхнало от дългия бяг, когато от всички страни се разнесли гърмежи и кучешки лай. Грозното патенце уплашено се мушнало в тръстиката и оттам с ужас наблюдавало как неговите родственици – дивите патици – падали една след друга, пронизани от куршуми.
Клетото мъниче прекарало сред тръстиките целия ден и цялата нощ. На сутринта завалял сняг, разразила се страшна буря. Премръзнало и гладно, патенцето напуснало блатото и отново тръгнало на път. Най-после се добрало до къщичката на една бедна старица, която се смилила над него и го приютила на топло. Старата жена недовиждала и го помислила за патица. Хранела го усърдно и все се надявала, че то ще и снесе яйце.
Освен стопанката, в къщичката живеели един котарак, който умеел да мърка, да извива гръб и дори да изпуска искри, когато му погалят козината, и една късокрака кокошчица. Двамата се мислели за много умни и красиви. Те непрекъснато се подигравали на малкото патенце и едн ден то не издържало и напуснало дома на старицата. Но патилата му не свършили дотук. Като минавало през селото, децата го гонели със смях и крясъци, котките, наежени, фучали, а кучетата го преследвали с лай.
Най-накрая клетото патенце стигнало до едно езерце и се сгушило с разтуптяно сърце сред крайбрежните храсти. Внезапно изпод зелените им вейки се показали три великолепни бели лебеда. Те забелязали патенцето и заплували към него. „Сигурно ще ме убият, защото им загрозявам езерцето“ – помислило си клетото създание и смирено навело глава към водата. Но какво видяло в прозрачната езерна повърхност? Не някаква сива и грозна птица, а бял и строен лебед.
В този момент до брега дотичали две деца.
– Вижте, дошъл е нов лебед! – завикали те. – Той е най-красивият от всички!“
Х.К.Андерсен
