„Само онзи, който носи дрехи, се нуждае от пране.
Аз съм гол като душата.
Или отвърни погледа си,
или съблечи своето тяло – дреха.
Толкова ли е трудно да ходиш напълно гол?
Е, добре, поне носи по-малко дрехи,
за да криеш в по-малка степен онова,
което си в действителност.“Мевляна Джалал ад-Дин Мухаммад Руми
Красиво казано. Но как се събличат дрехите, докато стигнем до чистотата на душата?
За мен краткият отговор е – чрез истината. Истината за нещата от живота ни такива, каквито са сега – точно в тоя момент.
Проблемът е, че този контакт с истината в началото може да донесе болка. Понякога толкова голяма, че прилича на съдиране на кожата ти. След това се оказва, че това, което си мислел, че е кожата ти, е само една дреха – една от многото дрехи, изтъкани от илюзии, идентификации, проекции, вкопчвания и претенции – всички онези неща от света на конкретното и преходното, което идва и след това си отива. Което в началото изглежда само добро и хубаво, а след това показва и другата си страна.
Прилича на слизането на Инана в подземния свят на сестра й Ерешкикал – при всяка от седемте порти, водещи все по-надолу, тя оставя по нещо от своите притежания от горния свят. Накрая пристига съвсем гола пред силата, която я е ограбила, и я почита като Богиня – тъмната богиня, обитаваща подземията на собствената ни психика.
Чистотата е хубаво нещо. Преди това обаче е огромна купчина с мръсни дрехи и продължителното усилие по тяхното избелване. Или, както казват алхимиците, първо е нигредото и едва след това идва албедото.
Има и още един вариант да стигнем до голотата. Ако решим да избегнем срещата със собствената си Сянка, със собствената си тъмна и грозна страна и вместо да събличаме стари дрехи, да обличаме нови. Тъй като обаче това са „новите дрехи на Царя“, за които се разказва в едноименната приказка на Андерсен, тази голота има съвсем различно качество.
По всичко изглежда, че накрая всички стигаме до едно и също място – голотата, с която сме дошли на тоя свят. Голотата на душата обаче е чиста като душата на детето, което някога сме били.
Камелия Хаджийска
