Отдавна не съм препоръчвала книга и сега, покрай един мой клиент, имам стимул да го направя. Това е книгата на Фриц Риман, „Основни форми на страх“. Въпреки че е голяма вероятността мнозина вече да са я чели (тя е издадена през 2002 година), все пак реших да насоча вниманието към нея, защото е една от стойностните книги в психологията и отлично четиво за всеки, който цени самопознанието.
В нея авторът благодарение на богатия си психотерапевтичен опит много точно и конкретно успява да опише различните личностови типове и съответстващите им форми на страх. Изхождайки от своята клинична практика, той успява да покаже болестта като екстремна форма на проява на нормални човешки нагласи, съществуващи в психиката на всеки един човек (повече по тази тема вижте в статията за психичното здраве като скала).
Ето например как изглежда градацията при депресивния тип личност:
„Депресивната структура на личността също градира от хора с депресивни изблици, които все още наричаме здрави, през по-леки до тежките и най-тежки депресивни личности; ние можем да скицираме тази градираща линия по следния начин: съзерцание, пасивна вглъбеност — тиха интровертност, — скромност, стеснителност — задръжки в поставянето на изисквания и в себеналагането, — удобство, рецептивна пасивност — пасивно поведение на очакване (безделнически очаквания от живота), — безнадеждност — депресия — меланхолия. Не рядко в края на тази линия стоят самоубийството, пълната апатия и равнодушие или бягството в някаква пристрастеност, която обаче само временно засилва Аз-а и снема депресията.“
Според Фриц Риман основният страх, характерен за депресивния тип личност, е страхът да бъдеш себе си, което той свързва с индивидуационния импулс в юнгианската анализа. Подобно на Земята, която се движи около Слънцето, така и депресивният тип личност има нагласата да гравитира около неща, които възприема като по-важни от самия себе си, превръщайки се в сателит за хората, които обича и обричайки се на зависимост от тях. Други форми на същия вид страх са страхът от загуба, раздяла, изоставяне, самота, непринадлежност.
Пълна противоположност на депресивния тип личност е шизоидният, който въплъщава едно друго движение на Земята – въртенето около собствената й ос. Тъй като при него ротацията вече е около собствения център, страхът на шизоидния тип е страх от отдаване, зависимост и човешка близост.
Тези два страха заедно образуват антиномията себеотдаване – себесъхраняване. Всяка антиномия представлява „парадоксално свръх-изискване, което самият живот ни поставя“ и което е да съчетаем две съвсем противоположни тенденции и да се справим с породените от тях страхове. В този случай това е „страхът от отказа-от-Аза“ и „страха от ставането-Аз“.
Има още една двойка страхове, които заедно образуват една друга антиномия и дават облика на два други типа личности. Това са страхът от промяна (неудържимата преходност) и противоположният на него страх – страхът от застой (неизбежната необходимост). Ако доминира страхът от промяна, личността ни става натраплива. Тези страхове също са част от психиката на всеки човек, единствено в своите екстремни форми те се проявяват като болест и патология (давайки характеристиките на натрапливия и хистеричния тип личност). Свръх-изискването, което решаваме тук, е да съчетаем противоположните си желания за трайност и за промяна.
И така, четирите основни форми на страх, представени в тази книга, са:
1. Страхът от себеотдаването, преживяван като загуба-на-Аза и зависимост.
2. Страхът от ставането-самия-себе-си, преживяван като незащитеност и изолиране.
3. Страхът от промяната, преживяван като преходност и несигурност.
4. Страхът от необходимостта, преживяван като окончателност и несвобода.
И още нещо важно от тази книга:
„Да вярваме, че сме в състояние да живеем живота си без страх, си остава една от големите ни илюзии; той е част от нашата екзистенция, отражение на нашата зависимост и на знанието, че сме смъртни. Ние можем само да се опитваме да създаваме противодействащи му сили: смелост, доверие, познание, мощ, надежда, смирение, вяра и любов. Те ни помагат да приемаме страха, да се стълкновяваме с него, отново и отново да го побеждаваме. Ние би трябвало да се отнасяме скептично към всякакъв вид методи, които обещават да ни освободят от страха; те не отговарят на действителността на човешкото битие и събуждат илюзорни очаквания.“ Фриц Риман
Съгласна съм. Ако искаме да бъдем все по-верни на себе си и да се осмеляваме да заявяваме своята различност (вървим по неутъпкани пътища), винаги ще има страх, защото той е чувството, което идва от срещата с новото и непознатото. Затова от гледна точка на психичното здраве правилният подход към страха е не да го избягваме, а точно обратното – да го поглеждаме в лицето и да го надмогваме. И въпреки че надмогването на даден страх не води до изчезването на страха изобщо (защото след това идва ред на следващата стъпка в новото), то се превръща в гориво за нашето развитие.
„Страхът се появява винаги, когато се намираме в ситуация, с която не сме в състояние или все още не можем да се справим. Всяко развитие, всяка стъпка на съзряване е свързана със страх, защото ни води към нещо ново, досега неизвестно и неовладяно, към вътрешни или външни ситуации, които все още не сме преживявали и в които още не сме преживявали себе си. Всичко ново, непознато, което предстои да се направи или изпита за пръв път, наред с очарованието от новото, с удоволствието от приключението и с радостта от риска, носи също и страх. И тъй като нашият живот винаги води към нещо ново, далечно и все още неузнато, страхът ни съпровожда непрестанно. Той обикновено нахлува в съзнанието в особено важни моменти от нашето развитие, тогава, когато трябва да бъдат изоставени стари, познати коловози, когато трябва да бъдат овладени нови задачи или напират промени. Следователно развитието, израстването и съзряването очевидно са свързани с преодоляване на страх, и всяка възраст съответно има своите стъпки на съзряване с присъщите им страхове, с които трябва да се справим, за да извършим успешно тази стъпка.“ (пак там)
Приятно четене!
Камелия Хаджийска