Обикновено смятаме, че преодоляването на ограниченията става чрез усилие, съпротива и борба. Наистина има ситуации, в които е точно така. Но има и друг вид ситуации – когато преодоляването на ограничението се случва чрез неговото приемане. Изисква се огромна мъдрост да се разграничат тези двете и поради факта, че източникът на нашето безсилие често идва отвътре, а не отвън – когато страданието ни идва от вътрешен източник, който по-неуловим, защото е невидим за очите.
По-долу е един прекрасен текст от книгата на Екхарт Толе „Нова земя“, който коментира тази тема и реших да споделя заради огромната алхимична стойност на думите, които казва.
„Формата означава ограничение. Ала ние сме дошли в този свят не само за да преживяваме ограничения, но и за да увеличим осъзнатостта си, като превъзмогваме ограниченията. Някои ограничения могат да бъдат преодолени на външно ниво. Има и ограничения в живота, с които трябва да се научим да живеем. Те могат да се преодолеят само вътрешно. Всеки рано или късно се сблъсква с тях.
Тези ограничения или ви държат впримчени в его-реакциите, което означава интензивна нещастност, или вие успявате вътрешно да се издигнете над тях, като безкомпромисно капитулирате пред това, което е. Именно затова те са тук — да ви научат на безкомпромисна капитулация. Състоянието на капитулация на съзнанието ви отваря към вертикалното измерение в живота ви, измерението на дълбочината. Нещо от това измерение ще навлезе в света, нещо безкрайно ценно, което иначе би останало неизявено. Някои хора, които са страдали от силни ограничения и вътрешно са капитулирали, стават лечители или духовни учители. Други се насочват съзнателно към намаляване на човешкото страдание или поднасят творчески дар на човечеството.
В края на 70-те години на XX в. всеки ден обядвах с един-двама приятели в кафенето на студентския център към Кеймбриджкия университет, където учех. Понякога на близка маса се настаняваше мъж в инвалидна количка, в повечето случаи — с още трима-четирима души. Веднъж, когато той седеше на масата точно срещу мен, не се сдържах и го погледнах по-внимателно. Това, което видях, ме шокира. Изглежда той бе почти изцяло парализиран. Тялото му бе така смалено, а главата — клюмнала надолу! Един от хората, с които беше, внимателно слагаше храна в устата му, но голяма част от нея изпадаше в малка чинийка, която друг държеше под брадичката му. От време на време мъжът издаваше неразбираеми, наподобяващи крякане звуци, някой от придружаващите го приближаваше ухо към устата му и после превеждаше на другите какво е казал.
По-късно попитах мой приятел знае ли кой е този мъж. „Разбира се! — отвърна ми. — Той е професор по математика и придружителите му са негови дипломанти. Има централна двигателна парализа, която постепенно завзема цялото му тяло. Дават му максимум пет години живот. Това сигурно е най-лошото, което може да се случи на човек.“
Няколко седмици по-късно, докато излизах от сградата, той влизаше, и когато задържах врата отворена, за да влезе с електрическата си количка, очите ни се срещнаха. За мое учудване очите му бяха ясни. В тях нямаше и следа от нещастие. Веднага разбрах, че той се е освободил от съпротивата и живее, предаден на момента.
Няколко години по-късно, купувайки си вестник от будката, видях снимката му на първата страница на популярно международно списание. Не само че беше още жив, но и по това време вече беше най-прочутият специалист по теоретична физика в света, Стивън Хокинг. В статията, която му беше посветена имаше едно прекрасно изречение, което потвърди онова, което бях усетил преди години — в онзи миг, когато очите ни се срещнаха. Коментирайки живота си, той казваше (сега вече с помощта на гласов синтезатор): „Това е всичко, за което човек може да мечтае!“
Екхарт Толе, „Нова земя“, Преодоляване на ограниченията
Подобно твърдение, което излиза от устата на един изцяло парализиран човек, наистина звучи странно, но пък логически е напълно разбираемо – вертикалното измерение е измерението на безкрая. Там е истинската свобода. Също така приемането на ограниченията позволява да заемем специфичната душевна форма, която съдбата е определила само за нас, за да проявим уникалния потенциал, който носим. Хогинг е казвал, че ако не е била болестта му, той е нямало да стигне толкова надалеч в своите изследвания. И, най-важното, приемането на неизбежните ограничения в материята има като свой естествен резултат вътрешната хармония и мир, защото слага край на властовите битки между хората. Изведнъж осъзнаваме реалността на отделеността между нас и другите – тези много невидими, но също толкова и много реални граници, които съществуват между различните човешки индивидуалности и – когато бъдат видени, човек започва да усеща едно почти религиозно уважение към траекторията на различните човешки съдби.
И, макар че всичко това звучи супер добре и е много логично, има един малък, но съществен проблем. Дори и умът да поиска да направи тази „безкомпромисна капитулация на егото“, за която Толе говори, тя просто не се получава. А не се получава, защото подобно значимо вътрешно преживяване не може да дойде от ума. То идва в резултат на натрупани критични стойности страдание. Съпротивлението наистина може да се подсилва от ума, но често пъти не умът е проблемът.
Това е така, защото нещото, което вътре в нас се съпротивлява, идва от емоционалното ни тяло. От желанието да не страдаме, да не ни боли, а умът просто се впряга да намери проблем на това страдание. Започва да търси и да предлага различни начини да реши проблема. В един момент може да попадне и на обещанието, че ако приеме ограниченията и капитулира, най-накрая ще получи освобождение и покой. Тогава си казва, „супер, ей-сега сега ще капитулирам, не го искам повече това его“. И, каква ирония, капитулацията не се получава въпреки съдействието на ума.
Умът има основна роля в алхимирането на страданието и неговото съдействие е от критична важност при интензивно нещастие и опасност от суицидни действия, но е добре да се знае, че капитулацията не идва от него. Тя идва, когато „нещото“ вътре в душата на човека узрее и само реши да „падне“ на земята. И, макар че разбирането на подобна закономерност на пръв поглед може изглежда доста обезсърчително, всъщност то е много позитивно – помага да се случи един друг вид капитулация и един друг вид приемане. Приемането от ума на собствените му ограничения.
Когато това се случи, настъпва един особен вид тишина. В тоя момент все пак нещо пада на земята. Отпада невротичното страдание. Става дума за този порочен кръг на самовъзпроизвеждащ се стрес и напрежение, при който умът работи в трескав режим да намери решение на болката, не намира решение, след това започва да търси нов начин да се освободи от тази болка, изпробва го, но и той не работи. Пробва да направи капитулацията, и тя не се получава… отчайва се.
Точно в тоя момент на отчаяние се съдържа възможността човек да излезе от духовния байпас и да престане да бяга. С времето плътното болково тяло започва да става все по-малко плътно… и в един момент започва да се вижда и светлината в края на тунела.
Камелия Хаджийска
