From the (out of print) collection Loose Ends by James Hillman ©1975 Spring Publications.
Превод от английски със съкращения, Камелия Хаджийска
Редактор, Петя Стоянова
„Има една еврейска история, една обикновена еврейска шега. Тя е следната: Един баща учил малкия си син да не се страхува, да бъде по-смел, като го карал да скача от стълбата. Слагал своето момче на второто стъпало и му казвал: „Скачай, аз ще те хвана!“ и момчето скачало. След това го качвал на третото стъпало и му казвал: „Скачай, аз ще те хвана“. Въпреки че момчето било уплашено, то вярвало на баща си и правело това, което той му казвал – скачало в ръцете му. След това бащата го повдигал на следващото стъпало, и след това на по-следващото, казвайки му всеки път: „Скачай, аз ще те хвана“, и всеки път момчето скачало и било хващано от баща си. И това продължило, докато момчето не се оказало на много високо стъпало и скочило от него, точно както преди, но този път бащата направил крачка назад и момчето паднало по лице. Когато се изправяло, цялото в кръв и ревящо, бащата казал: „Това е, за да те научи никога да не вярваш на евреин, дори той да е твоят собствен баща.“
Тази история, с целия си въпросен антисемитизъм, има да ни каже нещо повече, особено след като тя самата е еврейска история. Вярвам, че тя има какво да ни каже по нашата тема – предателството. Например защо момчето е трябвало да бъде научено да не се доверява? И защо да не вярва на евреин? И защо да не вярва на собствения си баща? Какво означава да бъдеш предаден от собствения си баща? И каква е разликата между това да бъдеш предаден от собствения си баща и да бъдеш предаден от някой друг близък човек? Какво означава за бащата, за мъжа, да предаде някого, който му вярва? И до какво води предателството въобще в психичния живот? Това са нашите въпроси.
Ние трябва да започнем отнякъде. Аз предпочитам в този случай да започнем това начало с „В началото“ от Библията, макар че аз като психолог преминавам в територията на теологията. Но дори и като психолог, не искам да започвам с обичайните начала на психолозите, с тази друга теология, с този друг Рай: бебето и неговата майка.
Доверието и предателството не са проблем за Адам, разхождащ се вечерите с Бога. Образът на градината в началото на човешкото съществуване показва това, което можем да наречем „първично доверие“, или това, което Сантаяна нарича „животинска вяра“, базисната вяра – че въпреки тревогата, страха и съмнението земята под краката ни наистина е там, че тя няма да изчезне при следващата ни стъпка, че Слънцето утре ще изгрее и небето няма да падне върху главите ни, и че Бог наистина е направил този свят за човека. Тази ситуация на първично доверие, представена като архетипен образ на Рая, се повтаря в индивидуалните животи на детето и родителя. Така както Адам в животинска вяра в началото се доверява на Бога, по същия начин прави момчето, когато в началото вярва на баща си. И в двете истории бащата и Бога са бащин образ: надеждна, твърда, стабилна, справедлива, една скала във вековете, чиято дума е закон. Този бащин образ може също така да бъде изразен чрез понятието за Логос, чрез неизменната сила и святост на мъжката дума.
Но ние вече не сме в тази градина. Ева сложи край на това непокрито достойнство. След изгонването Библията е регистрирала истории за предателства от всякакъв вид: Каин и Авел, Яков и Исав, Лаван, Йосиф, предаден от братята си, а техният баща измамен, гневовете на Бога, при които творението е почти унищожено и така нататък, стигащи до кулминацията в централния мит на нашата култура: предателството на Исус.
Въпреки че ние не сме вече в тази градина, ние можем да се върнем в нея чрез всяко близко взаимоотношение, например любов, приятелство, психоанализа, където първичното доверие се възстановява. Това е наричаният по различни начини теменос (temenos) аналитичният съд, симбиозата между майката и детето. Тук, отново, е сигурността на Рая. Но сигурността – или поне този вид теменос, за който аз говоря – е в мъжки род, дадена чрез Логоса, чрез обещанието, чрез завета, думата. Това не е първичното доверие на гърди, мляко и топлина на кожата…
Това, за което човек копнее, е не само да бъде съдържан в съвършенство от друг, който никога да не го предава. То е нещо отвъд доверието и предателството от другия във взаимоотношението. Това, за което човек копнее, е ситуация, в която той е предпазен от своята собствена способност за предателство и амбивалентност, от своята собствена Ева. Първичният свят е пред-евин и също така, преди дявола. (игра на думи: The primeval world is pre-Eve’l, as it is also pre-evil.) Да бъдеш едно с Бога в първичното доверие предлага защита от собствената ни амбивалентност. Човек не може да разруши нещата, да пожелае, измами, прелъсти, изкуши, изневери, обвини, обърка, скрие, избяга, открадне, излъже, развали творението чрез собствената си женска природа, да предаде чрез леворъкото несъзнавано на измамната си анима, която е източникът на злото в Рая и на амбивалентността на всеки Адам след това. Ние искаме сигурността на Логоса, където думата е истина и не може да бъде променяна.
Разбира се, копнежът по първичното доверие, копнежът да бъдеш едно със стария си мъдър Аз, където аз и баща ми сме едно, без вмешателството на анима, лесно може да се разпознае като типичен puer aeternus, който стои зад цялата момчещина. То не иска да бъде изгонено от рая, защото то знае имената на всички неща в творението, защото плодовете растат на дърветата и винаги могат да бъдат откъснати, няма тежка изнурителна работа, а има дълги интересни дискусии, които продължават до късно в прохладните вечери.
То не само знае, но и очаква да бъде познавано тотално, сякаш цялото божие всезнание е фокусирано върху него. Това перфектно знание, това чувство да бъдеш изцяло разбран, утвърден, разпознат, благословен заради това, което си, открит за самия себе си и познат за Бога, от Бога, в Бога, се повтаря във всяка ситуация на първично доверие, когато човек чувства, че само моят най-добър приятел, моята жена, моят аналитик може наистина да ме разберат изцяло…
От библейската история изглежда, че Бог е разбрал, че той не е достатъчен за човека, че друга среща е била необходима за човека, освен Бога. Ева е трябвало да бъде създадена, извикана, извадена от самия човек, което след това довежда до разпад на първичното доверие чрез предателството. Ева е създадена; животът започва.
Този начин на разбиране на историята подразбира, че ситуацията на първичното доверие не е приложима към живота. Бог и творението не са били достатъчни за Адам; била е необходима Ева, което означава, че е било необходимо предателството. Изглежда, че единственият начин да се излезе извън градината, е бил чрез предателство и прогонване, така както съдът на доверието не може да бъде редуван по никакъв друг начин, освен чрез предателство. Така ние сме доведени до основната истина за доверието и предателството – те се съдържат едно в друго. Невъзможно е да съществува доверие, без едновременно да съществува и възможността за предателство.
Ние сме предадени в същите тези близки взаимоотношения, в които първичното доверие е възможно. Можем да бъдем истински предадени само там, където истински се доверяваме – на братята, на любовниците, на съпругите, на съпрузите, а не на враговете, не на непознатите. Колкото по-голяма е любовта и лоялността, въвличането и обвързването, толкова по-голямо е предателството. Доверието съдържа вътре в себе си семето на предателството; змията е била в райската градина от самото начало по същия начин, както Ева е била създадена от структурата около сърцето на Адам. Доверието и възможността за предателство идват в света в един и същи момент. Там, където има доверие в съюз между двама, там рискът от предателство става реална възможност. И предателството, като продължаваща възможност да се живее с него, принадлежи на доверието по същия начин, както съмнението принадлежи на живота с вяра.
Ако вземем тази история като модел за напредването в живота от „началото на нещата“, тогава ще трябва да очакваме, че първичното доверие трябва да бъде наранено, ако взаимоотношението трябва да се развива; и нещо повече, че първичното доверие не просто трябва да се надрасне. Ще има криза, късане, характеризирано от предателството, които според историята са sine qua non (условие, без което не може; лат.) за изгонването от рая в „истинския“ свят на човешкото съзнание и отговорност…
Защото трябва да сме наясно, че да живееш или да обичаш, само когато можеш да имаш доверие, сигурност и съдържане, когато не можеш да бъдеш наранен или предаден, когато това, което е обещано с думи, завинаги ще бъде спазвано, означава наистина да бъдеш извън пътя на нараняването и по този начин да бъдеш извън реалния живот… Ако човек може да се отдаде, само когато е уверен, че ще излезе недокоснат, може би дори подобрен, тогава какво е било дадено? Ако човек скача, само когато има ръце, които да го хванат, тогава няма никакво скачане…
Предаденото доверие или неспазеното обещание е в същото време и пробив към друго ниво на съзнание… Инициацията на момчето в живота е инициация в трагедията на възрастния човек.
Имам колебания да говоря за предателството на Исус. Толкова много уроци могат да бъдат извлечени. Но именно това е ценността на това да бъдеш жив символ: от него могат да бъдат извлечени безкрайно много значения. И именно като психолог в търсене на психологически значения, аз отново навлизам в територията на теологията.
В историята на Исус ние веднага сме поразени от мотива на предателството. Неговата поява на три пъти (от юдеите, от заспалите ученици, от Петър) – и отново възпроизведен от предателството на Петър, което се случва три пъти – ни говори за нещо съдбовно, че предателството е есенциално за динамиката при достигането на кулминацията в историята на Исус, и по този начин предателството се оказва в сърцевината на Християнската мистерия. Скръбта по време на тайната вечеря, агонията в градината и вопълът на кръста изглеждат като повторения на един и същи мотив, повтарящи се твърдения на една и съща тема, всяко следващо – от по-високо ниво, а именно че една съдба е била реализирана, че трансформацията е доведена у дома си при Исус. Във всяко от тези предателства той е тласнат към ужасното осъзнаване, че е бил разочарован, предаден, изоставен. Неговата любов е била отхвърлена, неговото послание е било погрешно разбрано, неговият зов – останал без отговор, и неговата съдба – оповестена.
Подобно на момчето от стълбите, Исус може да разчита на Баща си – и дори да помоли за Неговата прошка към своите мъчители – чак до последната стъпка; той и Бащата са били едно чак до този момент на истина, когато той е бил предаден, отречен и изоставен от своите последователи, оставен в ръцете на своите врагове, първичната вяра между него и Бога накърнена, закована с пирони върху една непоправима ситуация; тогава той е оставен в своята собствена човешка плът на реалността на предателството и на бруталността на Яхве и Неговото творение и тогава е неговият вик от 22-ри Псалм, тази дълга елегия за доверието към Бога Отец.
Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?
Защо стоиш далеч и не ми помагаш,
Нито внимаваш на думите на охкането {Еврейски: Рикаенето.}* ми?
Боже мой, викам денем, но не отговаряш, И нощем, но нямам отдих.
Но Ти си Светият…
– На Тебе уповаваха бащите ни. Уповаваха, и Ти ги избави,
– Към Тебе извикаха, и бяха избавени; На Тебе уповаваха, и не се посрамиха.
– А аз съм червей, а не човек, Укоряван от човеците, и презиран от людете…
Изглежда, че посланието за любов, Ерос-мисията на Исус, носи своята последна сила само чрез предателството и разпятието. Защото в момента, в който Бог го изоставя, Исус става напълно човек, изстрадвайки човешката трагедия със своята пронизана и наранена страна, от която капе вода и кръв, освободения фонтан на живота, чувството и емоцията… Това детско качество, позицията на безстрашна сигурност в проповедника на чудесата, си отива. Puer богът умира, когато детското доверие е разрушено и човекът е роден. И човекът е роден, само когато женското у него е родено. Бог и човекът, бащата и синът повече не са едно. Това е радикална промяна в мъжкия космос. След като Ева е била родена от спящата страна на Адам, злото става възможно, след като страната на предадения и умиращ Исус е била прободена, любовта става възможна.
Критичният момент на „голямото предаване“, когато човек е разпънат заради собственото си доверие, е най-опасният момент, който Франсис Уикс би нарекъл „избор“. Нещата могат да поемат и в двете посоки за момчето, което се вдига от пода; неговото възкресение е в точката на равновесието. То може да не е способно да прости и поради това да остане фиксирано върху травмата, отмъстително, обидено, сляпо за всяко разбиране и отрязано от любовта. Или, то може да поеме в посока, която смятам да очертая в остатъка от моите бележки.
Но преди да се обърнем към възможния плодотворен изход от предателството, нека да останем за кратко при стерилните избори, при опасността, която се появява след предателството.
Първата от тези опасности е отмъщението. Око за око, зло за зло, болка за болка. Отмъщението е естествено за някои хора, идвайки незабавно и безвъпросно. Ако е извършено директно като акт на емоционална истина, то може да бъде пречистващо. То може да изравни резултата, без това, разбира се, да доведе до нов резултат. Отмъщението не довежда до нищо друго, освен до контра реванш и враждебност. То не е психологически продуктивно, защото просто освобождава напрежението. Когато реваншът е отложен и се превръща в заговор, прикриване и чакане на подходящия момент, то започва да намирисва на зло, подхранвайки фантазии на жестокост и отмъстителност. Отложеното отмъщение, рафинираното отмъщение чрез индиректни методи, може да се превърне в обсесия, стеснявайки фокуса от събитието на предателството и неговото значение към личността на предателя и неговата сянка.
Следващата от тези опасности, от тези погрешни, макар и естествени, обрати, е защитният механизъм на отричането. Ако човек е бил предаден във взаимоотношение, той е изкушен да отрича ценността на другия човек; да види, изведнъж и наведнъж, сянката на другия, тази огромна колекция от злобни демони, които, разбира се, не са били там в първичното доверие. Всички тези грозни страни на другия, изведнъж разкрити, са компенсация за, или енантиодромия на, предишни идеализации. Целостта на подобно откритие указва за предишна цялостност на несъзнаваността на анимата. Защото ние трябва да подразбираме, че когато има горчиво оплакване от предателството, винаги е имало фон на първично доверие, на несъзнавана по детски невинност, където амбивалентността е била потисната. Ева все още не е била на сцената, не е била разпозната като част от ситуацията, била е потисната.
Под това аз имам предвид, че емоционалният аспект на въвличането и особено емоционалните преценки – този постоянен поток на оценяване, който тече в рамките на всяка свързаност – не е бил признат. Преди предателството взаимоотношението е отричало анима аспекта; след предателството взаимоотношението е отричано от съпротивата на анимата. Въвличане, което е несъзнавано за анимата, е или основано предимно на проекции, както в любовните афери, или предимно потиснато, както е в тези твърде мъжки приятелства, основани на идеи и „работа заедно“. Тогава анимата може да привлече внимание към себе си като създаде проблем.
Пълната несъзнаваност на анимата е в простото приемане не емоционалната част от взаимоотношението като даденост, в животинското доверие, това първично вярване, че няма проблем, че това, в което човек вярва, казва и „има в ума си” е достатъчно и работи от само себе си, ca va tout seul. И защото човек не е успял да реализира във взаимоотношението представата си за него, нуждата си от това да остаряват заедно, с трайност и взаимност – всичко това е констелирано като крайни възможности във всяка близка връзка – той обръща другата страна и изцяло отрича всичките си надежди и очаквания.
Но неочакваното превключване от тотално несъзнавано към тотално съзнание принадлежи към всеки момент на истина и е по-скоро очевиден. Това обаче все още не е голямата опасност. По-опасен е цинизмът. Разочарования в любовта, от политическа кауза, от организация, от приятел, началник или психоаналитик, често водят до промяна в нагласата на предадения човек, който не просто отрича ценността на конкретния човек или взаимоотношение, но и всичко за него става Измама, каузите са за Наивници, организациите са Капани, йерархиите са Зло и аналитикът – нищо друго освен проституция, промиване на мозъци и измама. Бъди бдителен, внимавай. Хвани другия, преди той да те е хванал. Върви сам по пътя си.
Много възможно е да срещнем този цинизъм – особено при младите хора – защото не е било отделено достатъчно внимание на значението на предателството, особено при трансформацията на puer aeternus. Като аналитици ние не сме го отработили през неговата значимост в развитието на чувстващия живот, сякаш той е сам за себе си улица със задънен край, от която никакъв феникс не може да се роди. Така предаденият си дава тържествен обет никога повече да не лети толкова високо до звездите. Той остава заземен в света на кучето, Kynis, циничен. Този циничен възглед, понеже предпазва от преработване през позитивното значение на предателството, оформя порочен кръг и кучето преследва собствената си опашка. Цинизмът, който се подиграва на собствената си звезда, е предателство спрямо собствените идеали, предателство на своите най-високи амбиции, както те се носят от puer архетипа. Когато той се е разбил на парчета, всичко, свързано с него, се отрича. Това води до четвъртия и, аз вярвам, най-основния вид опасност – предателството към себе си.
Предателството към себе си вероятно е това, за което най-много се тревожим. И един от начините, по които това може да се случи, е като резултат от това да си бил предаден. В ситуация на доверие, в прегръдката на любовта, или към приятел, или към родител, партньор, психоаналитик, човек се отваря. Нещо, което е било държано вътре, излиза – „Никога не съм казвал това на никой друг през целия ми живот“. Признание, поема, любовно писмо, фантастично изобретение или схема, тайна, детски сън или страх, който съдържа най-дълбоките ценности на човека. В момента на предателството, тези деликатни и много чувствителни семена-перли стават просто песъчинки, стават прашинки. Любовното писмо става глупаво сантиментално нещо, а поемата, страхът, мечтата, амбицията, са сведени до нещо нелепо, на което да се смееш дебелашки, казано по селски като лайна, просто толкова много боклук. Алхимичният процес е обърнат: златото се обръща обратно в изпражнения, човек хвърля бисерите на свинете. Защото за прасето няма други хора, от които то да опазва своите скрити ценности, а има само подигравателни материалистични обяснения, свеждане на всичко до тъпи опростявания като сексуален нагон или глад за одобрение, които крякат без да разграничават; собственото прасешко настояване, че най-доброто е било най-лошото, мърсотията, в която човек изхвърля своите собствени скъпоценни ценности.
Много странен опит е да откриеш човек, който предава сам себе си, обръщайки се срещу собствените си преживявания, като им дава негативни имена на сянката и действайки срещу своите собствени намерения и ценностна система. В краха на едно приятелство, партньорство, брак, любовна афера или психоанализа, изведнъж най-противното и мръсното излиза и човек вижда самия себе си, че действа по същия сляп и недостоен начин, който приписва на другия, оправдавайки своите постъпки с чужда система от ценности. Той е напълно предаден, предаден на врага вътре в себе си. И прасето се обръща и те разкъсва.
Отчуждението от самия себе си след предателството е по правило защитно. Човек не иска да бъде наранен отново и след като тази рана е дошла чрез разкриване на това какъв е той, човек започва да не живее от това място отново. Така че той избягва, предава себе си, като не живее на собствената сцена на живота (разведен в средна възраст, който няма никого край себе си да обича) или собствения си пол (аз приключих с мъжете и ще бъда също толкова безскрупулна, както и те), или собствения си психологически тип (моето чувство, или интуиция, или каквото и да е било там, е било погрешно), или собственото си призвание (психотерапията наистина е мръсна работа). Защото именно чрез това доверие в основите на собствената си природа, е това, чрез което предателството се случва. Така че ние отказваме да бъдем това което сме, започваме да мамим себе си чрез оправдания и бягства и предателството към себе си не става нищо друго, освен дефиницията на Юнг за neurosis uneigentlich leiden, неавтентичното страдание. Човек повече не живее своята форма на страдание, но чрез mauvaise foi, чрез липсата на смелостта да бъде, той предава себе си.
Това, предполагам, е религиозен проблем и ние сме по-скоро като Юда и Петър в провалянето на същественото нещо, на основното най-важно изискване, което е да вземеш и да носиш собственото си страдание и да бъдеш този, който си, без значение колко много може да боли от това.
Освен отмъщението, отричането, цинизма, и предателството към себе си, има и още едно негативно преобръщане, още една опасност, която можем да наречем параноя. Това също е начин да предпазиш себе си срещу това да бъдеш предаден отново чрез изграждане на перфектното взаимоотношение. Подобни взаимоотношения изискват обет за лоялност; те не могат да толерират опасност към собствената сигурност. „Ти никога не трябва да ме предадеш“ е мотото. Измамата трябва да бъде пазена надалече чрез утвърждения за доверие, декларации за вечна вярност, доказателства за отдаденост, тайни под клетва. Не трябва да има никаква пукнатина, предателството трябва да бъде изключено.
Но ако предателството идва заедно с доверието, като противоположното семе, с което е заредено, в такъв случай параноидното изискване за отношение без възможността за предателство, не може да бъде основано на доверието. По-скоро то е споразумение, сключено, за да изключи всякакъв риск. Като такова то принадлежи повече на властта, отколкото на любовта. То е връщане обратно към света на логос взаимоотношението, подкрепено от думата, а не поддържано от любовта.
Човек не може да възстанови първичното доверие след като е напуснал Райската градина. Сега той знае, че обещанията се спазват само до определен момент. Животът има грижата за обетите – изпълнявайки ги или разрушавайки ги. И новото взаимоотношение след преживяването на предателство трябва да започне от напълно ново място. Параноидното разстройство на човешките взаимоотношения е наистина сериозно. Когато аналитик (или съпруг, или любовник, или последовател, или приятел) се опитва да отговори на изискванията на параноидното партньорство като дава уверения в лоялност, управлявайки предателството, той със сигурност се отдалечава от любовта. Защото, както ние видяхме и ще видим отново, любовта и измамата идват от същата лява страна…
Образът на Отеца – тази справедлива, мъдра и милостива фигура – отказва да се намеси по какъвто и да е начин, за да намали страданието, до което самият той е довел. Той, също така, отказва и да даде обяснение за това. Отказът да обясни означава, че обяснението трябва да дойде, ако въобще дойде, от наранената страна. След предателството човек, така или иначе, не е повече в позицията да слуша обясненията на другата страна. Това е според мен творческият стимул в предателството. Това е предаденият, който трябва по някакъв начин сам себе си да възкреси, да направи стъпка по-напред чрез своята собствена интерпретация на това, което се е случило. Но това може да бъде творческо, само ако човек не попадне във и не остане при опасностите, които очертахме по-горе.
Несправедливият баща отразява несправедлив живот. Когато човек е непроницаем за вика за помощ и нуждата на другия човек, когато той може да признае, че неговото обещание е било погрешно, той признава, че силата на думата може да бъде надмогната от силите на живота. Това съзнание за неговите мъжки ограничения и коравосърдечие подразбира висока степен на диференциация от слабата лява страна. Диференциацията от лявата страна би означавала способност да носиш напрежението, без да действаш, да правиш погрешни неща, без да се опитваш да ги поправяш, да оставиш събитията да определят принципите. Това означава, че човек трябва да може в някаква степен да надмогне нелекото чувство на вина, което го задържа от носенето му в пълна съзнателност, необходима въпреки бруталните действия (под съзнателна бруталност аз нямам предвид преднамерено перверзна бруталност, предназначена да разруши другия, или сантименталната бруталност, както я откриваме в литературата, филмите и моралния кодекс при войниците).
Това коравосърдечие показва интеграция на жестокостта, доближавайки човека по-близо до природата, която не дава обяснения за себе си. Те трябва да бъдат изкопчени от нея. Това желание да бъдеш предател ни довежда близо до бруталните условия, където ние не сме раболепни слуги на предполагаем морален водач или неморален дявол, а с аморална природа. И така, ние сме отведени обратно до нашата тема за анима-интеграцията, където човешкото коравосърдечие и стиснатите устни са като тези на Ева и на змията, чиято мъдрост е също близо до измамността на природата. Това ме кара да си задам въпроса дали интеграцията на анимата може да покаже себе си по различни начини спрямо тези, които можем да очакваме – жизненост, свързани новини, любов, въображение, неуловимост, и т.н. – като например в това да станеш подобен на природата – по-малко надежден, течащ като вода по пътя на най-малкото съпротивление, да се обръщаш с посоката на вятъра, като говориш с неясен език – едно съзнателно двусмислие, вместо несъзнавана амбивалентност.
С други думи, нашето заключение на въпроса „Какво означава предателството за бащата?“ ни довежда до това – способността да предадеш другите е сродна със способността да водиш другите. Доколкото психологическото насочване няма друга цел от това да помогне на другия да помага сам на себе си и да разчита сам на себе си, другият по някакъв начин, в някакъв момент, ще бъде предаден или оставен на своето собствено ниво, а именно да му е отказана човешка помощ, да е предаден на себе си, където той е сам. Както казва Юнг в „Психология и алхимия“:
„Знам от личен опит, че цялата тази принуда – под формата на внушение, инсинуация или друг начин на убеждаване – в крайна сметка се оказва нищо друго, освен препятствие към най-върховния и най-решителен опит от всички възможни – това да бъдеш сам със себе си, или каквото друго човек избира да нарече обективността на психиката. Пациентът трябва да бъде сам, ако той иска да открие какво го подкрепя, когато нищо друго не може да го подкрепи. Само този опит може да му даде неразрушима основа.“(стр. 27-8)
Тогава какво заслужава доверие в добрия баща или психопомпа? В този смисъл, каква е разликата между белия магьосник и черния? Какво отделя светеца от звяра? Можем ли, от гледна точка на това, което по-горе представих, да оправдаем всяка грубост и предателство, които човек може да извърши като израз на своята „анима-интеграция“, като знак на неговото достигане на „пълното бащинство“?
Този по-широк контекст на необходимостта или любовта ме кара да вярвам, че предателството – да не направиш това, което си обещал, да откажеш помощ, да разкриеш тайна, да измамиш в любовта – е твърде трагичен опит, за да бъде оправдан в лични термини на психологически механизми или подбуди. Личностната психология не е достатъчна; анализата и обясненията не могат да направят това. Човек трябва да разгледа широкия контекст на любовта и съдбата. Но кой може да бъде сигурен кога любовта присъства? И кой може да каже, че това предателство е било необходимост, съдба, зов на Цялостната личност?
Със сигурност, част от любовта е отговорност; по същия начин това е и загриженост, въвличане, идентификация, но вероятно по-сигурен начин да кажем дали човек е близо до звяра или до светеца е като разгледаме противоположното на любовта – властта. Ако предателството е извършено с цел лично облагодетелстване (за да излезеш от трудна ситуация, за да нараниш или използваш, за да си запазиш кожата, за да спечелиш удоволствие, да успокоиш желание или да задоволиш нужда, да се погрижиш за Номер Едно), тогава човек може да е сигурен, че любовта има по-малко надмощие, отколкото звярът, властта.
По-широкият контекст на любовта и необходимостта е даден от архетиповете на мита. Когато поставим събитието в тази перспектива, моделът отново може да стане значим. Самият акт на това да се опиташ да погледнеш към него от този по-широк контекст е терапевтичен. За съжаление, събитието може да не разкрие своето значение за дълго, дълго време, по време на което стои запечатано с абсурдността или загноява в негодувание. Но борбата да го поставиш в по-широк контекст, борбата с интерпретацията и интеграцията, е начинът, за да да се придвижиш по-напред. На мен ми изглежда, че само това може да ни води през стъпките на анима диференциацията, която очертахме досега и дори към една стъпка по-напред, към едно от най-висшите религиозни чувства: прошката.
Ние трябва да бъдем доста наясно, че прошката не е лесно нещо. Ако егото е било наранено, егото не може да прости, просто защото то „трябва“, въпреки по-широкия контекст на любовта и съдбата. Егото се държи живо чрез неговата броня, неговата гордост и чест. Дори когато човек иска да прости, той открива, че просто не може, защото прошката не идва от егото. Аз не мога направо да простя, аз мога само да поискам, да се моля, така че всичките тези грехове да бъдат простени. Да искаш прошката да дойде и да чакаш за нея, е може би всичко, което един човек може да направи.
Прошката, подобно на смирението, е понятие, само когато човек е бил напълно унижен или изцяло предаден. Прощаването е значимо, само когато човек не може да забрави, нито да прости. Нашите мечти не ни позволяват да забравим. Всеки може да забрави някаква дребна случка на обида, на лично оскърбление. Но ако човек е въвеждан стъпка по стъпка в отношение, в което материалът, от който е изградено, е било самото това доверие, оголената му душа, и тогава е бил предаден дълбоко, в смисъла, да е предаден на своите врагове, външни или вътрешни (тези сенчести ценности, които описахме по-горе, където шансът за ново живо доверие е бил завинаги наранен от параноидни защити, предателство към себе си и цинизъм), тогава прошката придобива огромно значение. Може да се каже, че предателството няма друг позитивен резултат, освен прощаването и че преживяването на прошката е възможно само когато човек е бил предаден. Подобна прошка е прощаване, което не е забравяне, а спомен за погрешното, което е трансформирано в по-широк контекст, или, както Юнг го нарича – солта на горчивината, трансформирана в солта на мъдростта.
Тази мъдрост, като София, отново е женският принос към мъжествеността и може да ни даде по-широкия контекст, който не може да бъде постигнат чрез волята. Мъдростта тук я разглеждам като този съюз на любовта с необходимостта, в който чувството най-накрая може да тече свободно през съдбата на човека, постигайки примирие с дадено събитие. Така както доверието вътре в себе си има семето на предателството, така предателството носи вътре в себе си семето на прошката. Това би бил отговорът на нашия първоначален въпрос, „Какво място има предателството в психологическия живот изобщо?“ Нито доверието, нито прошката, могат да бъдат изцяло реализирани без предателството. Предателството е тъмната страна на двете, давайки им значение, правейки ги възможни. Може би това ни казва защо предателството е такава силна тема в нашите религии. Вероятно то е човешката врата към такива висши религиозни преживявания, каквито са прошката и помирението с този тих лабиринт, творението.
Но прощаването е толкова трудно, че вероятно има нужда от друг човек. Под това имам предвид, че грешката, ако не се помни и от двете страни – и да се помни като грешка – пада изцяло върху плещите на предадения. По-широкият контекст на трагедията, която се е случила, ще призовава към паралелни чувства и у двете страни. Те все още ще са във взаимоотношение, сега – като предаденият и предателят. Ако само предаденият усеща грешката, докато другият я подминава с рационализации, тогава предателството е все още в сила и дори се усеща по-силно. Това отричане на случилото се е, сред всичките болни места, най-дразнещо за предадения. Тогава прошката идва още по-трудно; негодуванието нараства, защото предателят не си носи вината и действието не е истински съзнателно. Юнг казва, че предназначението на нашите грехове е да ги носим, което означава, че не бива да товарим другите да ги носят вместо нас. За да може един човек да носи своите грехове, той първо трябва да ги признае, а с това и тяхната жестокост.
Психологически, да носиш грях означава просто да го разпознаеш като такъв, да го помниш. Всичките емоции, които са свързани с преживяването на предателството и от двете страни – разкаянието и съжалението на страната на предадения, негодуванието и отмъстителността на страната на предадения – ни насочват към същата психологическа точка – помненето. Негодуванието, особено, е емоционално изтезание на паметта, при което пълното забравяне никога не може изцяло да бъде потиснато. Така че не е ли по-добре да помним грешката, вместо да се люшкаме между забравянето и възмущението? Тези емоции, изглежда имат за цел да предпазват опита от разтваряне в несъзнаваното. Те са солта, която съхранява събитието от разпадане. С горчивината си те ни подтикват да сме верни на греха. С други думи, парадоксът на предателството е верността, която и предаденият, и предателят, имат след събитието към своята горчивина.
И тази вярност се пази и от предателя. Защото, ако аз не съм способен да призная, че съм предал някого или се опитвам да го забравя, аз оставам затворен в несъзнавана жестокост. Тогава по-широкият контекст на любовта и по-широкият контекст на верността към своите действия и цялото това събитие, е пропусната. Не само че продължавам да прегрешавам с другите, но аз извършвам грях и към самия себе си, защото съм се откъснал от прошката към себе си. И аз не мога да стана по-мъдър, нито да направя каквото и да е, за да постигна помирение.
Поради тези причини аз вярвам, че прощаването от един човек вероятно изисква изкуплението на другия. Изкуплението е в съответствие с мълчаливото поведение на бащата, така както го описахме по-горе. Той си носи своя грях и своето страдание. Макар и да е разбрал напълно какво е направил, той не дава обяснение на другия, подразбирайки, че той изкупва, което означава, че се отнася към него. Изкуплението също така подразбира да се подчиниш да предателството като такова, на неговата надличностна съдбовна реалност. Като се поклоня пред срама на своята неспособност да спазвам думата си, аз съм принуден да призная смирено моята собствена слабост и реалността на надличностните сили…
Може ли да резюмирам? Разгръщането на различните етапи – от доверието през предателството към прошката – представя движение на съзнанието. Първото условие за първичното доверие е широко несъзнавано и пред-анима. То е последвано от предателството, където словото е разрушено от живота. Въпреки цялата си негативност, предателството все пак е напредък спрямо първичното, защото води до смъртта на puer чрез анима-преживяването на страданието. По-късно това може да доведе, ако не е блокирано от негативните перипетии на отмъщението, отричането, цинизма, предателството към себе си и параноидните защити, към още по-стабилно бащинство, където предаденият на свой ред може да предаде другите по-малко несъзнавано, интегрирайки по този начин незаслужаващата доверие човешка природа. Последната интеграция на преживяването може да доведе до прошка от предадения, изкупление от предателя и помирение – не задължително един към друг, но помирение на всеки един от тях със събитието. Всяка от тези фази на горчиво отвоюван и изстрадан опит, който може да отнеме дълги години вярност към тъмната страна на психиката, е също фаза в развитието на анимата и това беше, въпреки ударението върху мъжкото, основна тема на тази статия.“
Джеймс Хилман
Подчертаното в текста е от преводача.
