От книгата на Халил Джубран „Безумецът“
„Питате как съм станал безумец. Ето как: един ден, далеч преди рождението на многото богове, се пробудих от дълбок сън и открих, че са ми ограбили всичките маски – седемте маски, които бях носил в продължение на седем живота. Тогава без маска хукнах през уличното гъмжило на града и закрещях:
Дръжте крадците! Дръжте крадците! Дръжте проклетите крадци!
Мъже и жени ме гледаха и се смееха, а някои си влизаха в домовете и се заключваха.
И когато стигнах до стъгдата при пазарището, някакъв млад мъж, застанал върху покрива на една къща, се провикна:
– Той е безумец!
Вдигнах глава, за да се вгледам в него, и слънцето за първи път целуна собственото ми лице. За първи път слънцето целуна голото ми лице и душата ми пламна от любов към слънцето, та повече не пожелах да нося маски. И в захлас възкликнах:
– Благословени, благословени да бъдат крадците, които ми отнеха маските!
Така обезумях. В безумието си възвърнах и свободата, и сигурността — свободата да бъда сам и сигурността да не бъда разбиран – защото които ни разбират, все някак ни заробват. Ала нека не се кича със сигурността си. Дори и крадецът в затвора е защитен от друг крадец.“
Халил Джубран
Халил Джубран е по-известен с творбата си „Пророкът“, а откъсът по-горе е от негова книга, написана пет години по-рано. Книга, която ме грабна със силно поетичния си символен език и която ме накара да се замисля дали безумието на неразбрания човек без маска по някакъв начин не предшества дарбата за пророчество? Вероятно преди хората да започнат да те слушат, както е в „Пророкът“, преминаваш през точно обратното – да ти се посмеят, да не те разберат. Това, оказва се, че е цената – на свободата и сигурността. И от тази свобода се ражда дарбата да пророкуваш…
Колкото до мен – аз чакам да дойдат крадците, за да ми вземат маските, които са останали…