Юнг за психологията на трикстера

„Леле, това е типичното поведение на Трикстера!„, си помислих, когато видях наглата лъжа на Тръмп, „Казал ли съм това? Не си спомням“, скрита зад хитра усмивка.

Затова ми се иска ми се да разкажа малко повече за тоя архетип, който е едно от лицата на Сянката – когато тази Сянка се материализира в лицето на човек, чиито решения и действия отекват толкова мощно в останалата част от света, това е знак, че си имаме работа не с неговата лична сянка, а с колективната сянка, която е сумата на всички индивидуални психични сенки. Вероятно за американците тя значи много повече, отколкото за нас, но това не променя факта, че ние също си имаме вземане-даване с енергията на Трикстера. Той „изскача“ на политическата сцена, действайки извън установените норми и носейки енергията на непредсказуемостта, моралната безпринципност, хитростта и лъжата. Скритата му цел е да обнови съществуващия ред чрез разрушаване на статуквото и твърде ригидните структури, но докато това се случи, междувременно си имаме вземане-даване със „злото“ и страдаме от това, което прави.

Това е разликата между осъждането и разбирането. Разбирането помага да останем верни на своите ценности по начина, по който е бил Йов спрямо старозаветния бог Яхве. Йов е разбрал, че несправедливостта и злините, която се изсипват върху него, са израз на липсата на съзнание на Яхве за самия себе си. Последното е основната идея на Юнг в книгата му „Отговор на Йов„, а именно че знанието за тъмното лице на бога е същността на богопознанието на Йов. Защото Този, който подлага на изпитание неговата морална издръжливост, не е друг, а самият върховен Творец и, по-точно, неговият първи син, Сатаната – „бащата на всички трикстери“  (1). Като истински трикстер той „обича да обърква плановете и да причинява неприятни инциденти„, но понеже е изначална част от целостта на творението, не може да бъде премахнат от него.

Историята на Йов е архетипен мотив, който можем да видим във факта, че несправедливостите продължават да се повтарят, защото „нищо не е минало, дори кръвният пакт с дявола“ (2).  Въпреки това обаче има утеха и тя е, че тъмната страна на Твореца може да бъде изкупена , ако я превърнем в съзнание. Съдбата на Йов и неговото несправедливо страдание дава тласък на Яхве да поиска „да се роди като човек“ чрез своя втори син, Христос, и така да опознае сам себе си (т.е. вътрешната си противоречивост).

„Бог, Който не се вслушва в нашите молитви, също иска да стане човек и затова чрез Светия Дух е избрал сътворения човек с мрака в него…“ (14)

Яхве решава да стане човек, защото човек става съзнателен за вида на Божия образ, с който се сблъсква… Бог действа от несъзнаваното на човека и го принуждава да хармонизира и обедини противоположните влияния.“​ (15)

Времена като нашето са времена, в които активирането на тъмното лице на Бога и излизането на повърхността на колективната Сянка дават тласък за развитие на съзнанието. В същността си това е обединение на противоположностите по нов начин, знаейки, че тези двамата братя вървят заедно по пътя на Сътвореното като двете страни на Цялото. Мъдростта, за която пледира Юнг в своя отговор на Йов, означава да виждаме едновременно тези две страни и чрез тях да разбираме скритата динамика зад собствените си преживявания или външните социални явления. Защото зад многообразието на конкретни материални форми стои техния архетипен първоизточник – колективната енергия, която им вдъхва живот. Когато видим този архетипен първоизточник ние не само започваме да виждаме светлината в дъното на тунела, но узнаваме и как ние самите да участваме в приближаването към нея.

„Ако например изследваме по-подробно демоничните черти на Йехова в Стария завет, ще открием там немалко случаи на непредсказуемост, на безсмислена жажда да се пречи и на причинените от самия него страдания на трикстера със същото, постепенно добиващо значение развитие до спасител, съпътствано от очовечаване. Точно това превръщане в нещо смислено показва компенсаторното отношение на трикстера към „светеца“, което при нас, спомняйки си за античните сатурналии, още в ранното средновековие е довело до странни църковни обичаи.“ (3)

Когато лицето на трикстера се прояви на такава висока държавна позиция в толкова важна държава, това е знак, че твърде много „цивилизованост“ се е натрупала в съзнаваната ни нагласа и оттук идва нуждата от компенсаторно движение в обратната посока. Сещам се за думите на Юнг, че Хитлер не е личност, че той е архетип; гласът му е като „мегафон, който усилва неясния шепот на немската душа, за да бъде чут от ухото на нейното подсъзнание.“ (4)  Затова, вместо да се гневим за липсата на морал на „мегафона„, който сега говори отвъд океана, по-добре е да се опитаме да чуем (и видим) кои са отхвърлените части на общата ни душа, които чакат да бъдат изкупени.

За целта по-долу ще припомня известното есе на Юнг за „психологията на Трикстера“ от книгата му „Архетипове на колективното несъзнавано„, където той представя основните черти на този тъмен образ – аморалност, хитрост, първичност, глупост, похотливост. Липсата на рефлексивност за собствената му противоречивост го прави непредсказуем и неуправляем, затова от всички негови черти най-отчетливата е неговата неосъзнатост – трикстерът е израз „на едно недиференцирано във всяко отношение човешко съзнание, съответстващо на нивото на една все още ненадраснала животинското психика“.

Това недиференцирано съзнание е част от нашето психично минало като човечество и като такова е част и от по-дълбоките пластове на нашата психика. Тук проблемът е, както Юнг пише, че „тъй нареченият цивилизован човек е забравил трикстера“ (5). Забравянето означава, че сме изтласкали тази неприятна фигура в своята сянка – „външно уж човекът е цивилизован, а вътрешно е един примитив„(6). Разбираемо е проявите на този примитив да отблъскват и дори да изпълват с отвращение по-чувствителните души. Затова именно те е добре да знаят повече за него:

„митът за трикстера е съхраняван и развиван, за да упражнява психотерапевтично въздействие като държи пред погледа на по-високоразвития индивид предишното интелектуално и морално ниско ниво, за да не забравя човек как е изглеждало то вчера“ (7).

Знам колко е трудно за едно чувствително съзнание да обитава на сто процента тялото си, защото нали именно чрез тялото си ние сме свързани със света на животните и техните инстинкти. Въпреки това ние сме свързани с този свят и именно архетипът на трикстера ни го припомня. Ако станем твърде „политически коректни„, в сянката се натрупва лицемерие и тогава на повърхността излиза Жокерът, който играе картите си по други правила, осуетявайки добрите ни намерения. Това правило е валидно както на колективно, така и на индивидуално ниво:

„мотивът за трикстера не се явява само под формата на мит, а изниква толкова наивен, колкото и автентичен, у нищо неподозиращия обикновен човек, и то навсякъде, където той се чувства изложен на случайности, които на пръв поглед злонамерено нарочно се препречват пред желанията и действията му“ (8).

Разбираме защо основната цел на Трикстера е да разруши установения обществен ред и да обърне всичко надолу с главата – животът е нещо различно от нашите представи за него; хаосът има също толкова място, колкото и редът. Също така, шегите и пакостите на Клоуна ни помагат да не вземаме нито себе си, нито живота на Земята твърде насериозно. Въпреки че неговата глупост може да породи снизходителни усмивки, иронията е, че именно тя понякога води до решения, които не са достъпни, ако сме твърде умни:

„това са онези образи на „глупака“, „глупавия Ханс“ или „шута“, който е подчертано отрицателен герой и чрез глупостта си постига онова, което друг не може дори и с най-добрите си качества.“ (9)

И така, познаването на архетипа на Трикстера помага да изследваме доколко се идентифицираме само с „умния„, „праведния„, „светеца„. След което да валидираме, че вътре в нас може да се намери също толкова и от противоположното, но само ако сме достатъчно честни със себе си. Да знаем, че пораждането на съзнание неизбежно преминава през фазата на вътрешните конфликти, което най-много липсва на Трикстера и е истинската причина да бъде непоследователен и непредсказуем. И, накрая, след като видим какво има в сянката да потърсим подходящите начини, чрез които да го изразим навън, но осъзнато. Ако упорстваме в намерението си, нещо в колективната сянка също ще започне да се променя.

„Една колективна персонификация като трикстера произлиза от сумирането на отделни индивидуални случаи и отново бива радушно приета от отделните хора като нещо познато, което не би било така, ако ставаше дума за някакъв индивидуален продукт.“ (10)

При достатъчно търпение и доверие в скритата интелигентност на процеса, ще настъпи промяна в проявата на тоя архетип и той ще започне да се проявява и по позитивен начин.

„Поне характерните белези на най-дълбока неосъзнатост отпадат: вместо да действа брутално, жестоко, глупаво и безсмислено, към края на цикъла трикстерът започва да върши полезни и смислени неща. По този начин още в мита прозира обезценяването на предишната несъзнаваност. Така че човек се пита какво става оттук нататък с лошите качества на трикстера. Наивният наблюдател навярно ще предположи, че щом тъмните аспекти изчезват, наистина вече ги няма. Обаче опитът показва, че не е така. Онова, което действително става, е, че съзнанието успява да се освободи от очарованието на злото и вече не е принудено да живее с него насила, обаче тъмното и злото не се е изпарило, а вследствие на загубата на енергия се е оттеглило в несъзнаваното, където си стои несъзнавано, докато в съзнанието всичко е както трябва. Когато обаче съзнанието е разтърсено от критични и изпълнени с несигурност ситуации, тогава се разбира, че сянката изобщо не се е разтворила в нищото, а само изчаква удобен случай, за да се появи най-малкото като проекция върху съседа. Ако този номер успее, тогава между единия и другия отново възниква примитивен тъмен свят, в който може да се случи всичко онова – дори и на най-високото ниво на цивилизацията – за което е характерен образът на трикстера. Обикновеният език го назовава сполучливо и буквално „маймунски театър“, на чиято сцена всичко се проваля или избива в глупости, което предлага най-лесната възможност за постигане на целта и само по изключение или в последния момент се случва нещо интелигентно. Политиката може би дава най-добрите примери за това.“ (11)

По-горният цитат съдържа най-важното, заради което ми се прииска да припомня идеите на Юнг за този архетип – помага да разберем времето, в което живеем, когато отхвърлените ни части са довели до критично натрупване на енергия в несъзнаваното.  Време, когато сме разтърсени от „критични и изпълнени с несигурност ситуации„, а „проекциите върху съседа“ рязко са нараснали, защото е по-лесно да обвиняваме, усещайки моралното/и интелектуалното си превъзходство над другите, отколкото да се депресираме от срещата със собствената си малоценност и ограниченост.

И тук идва и другата форма на проява на сянката – „желанието за величие„, на което също сме свидетели. Величието е част от дуалност и като такова е противоположно на депресията. Затова хората, които са привлечени от идеите за национално величие, са и хората, които са най-близо до тази „дама в черно“.

Това са моите наблюдения върху процесите, на които съм свидетел. Една част от хората, вероятно най-голямата, не си дава сметка за мащаба на това, което се случва при прехода между еоните. Друга част от тях са въодушевени от разрушението на старото заради натрупания гняв от несправедливостта в света. При тях  енергията на разрушението се преживява като подем и въодушевление от идващата промяна, но понеже в това има едностранчивост, т.е. неосъзнатост, действията до които това води, на свой ред стават източник на несправедливост. Трета част са хората, които са наясно със случващото, гледат директно към „злото“ и не без основание са изпълнени със страх и морално възмущение от това, което виждат. Една четвърта част са хората, които също виждат злото, но заедно с него имат и богопознанието на Йов за тъмното лице на Твореца, което стои зад него. Те също правят всичко необходимо, за да му противодействат, но това действие се ражда от едно друго място – на мъдростта. Това е  София, „майката на благородната любов, на страха, на познанието и на святата надежда„, „защитницата на хората срещу божията неосъзнатост“, за която Юнг пише:

„Тази Премъдрост, персонифицирана във висша степен и засвидетелстваща по такъв начин своята автономия, им се открива като милостива помощница и защитница срещу Яхве и им показва светлия, благ, справедлив и достоен за обич аспект на техния Бог.“ ​(16)

И така, пътят към изкуплението неизбежно преминава през приемането на малоценното и презряното. След това идва и спасението.

„Когато на края на мита за трикстера се появява спасителят, то това утешително предчувствие или надежда означава, че е влязло, съответно било е съзнато проумяно, едно зло. Само ако се изгубиш в „безнадеждното“, може да възникне копнежът по спасителя, т. е. разпознаването и неизбежната интеграция на сянката създават една толкова объркана ситуация, че в известен смисъл само един свръхестествен спасител може все още да разплете обърканото кълбо на съдбата. В индивидуалния случай проблемът, поставен от сянката, може да получи отговор на нивото на анимата, т. е. на отношението. В колективно историческия, както и в индивидуалния случай се касае за развитие на съзнанието, което постепенно се освобождава от пленничеството в dyvota, т. е. неосъзнатостта, и затова спасителят е някой, който носи светлина.“ (12)

Може много да се говори за това какво означава, че на индивидуално ниво (единственото, върху което можем да влияем) проблемът на сянката може да получи отговор само през „отношението„. Вероятно краткият отговор е „да оттеглим проекциите от съседа„, а по-дългият – да  извървим дългия път на духовна трансформация, който Юнг нарича индивидуация и който в същността си е трансформация на нашата желаеща природа.. Това означава да бъдем наясно с вътрешната си конфликтност и да можем да я издържаме, да я понасяме, докато не се роди третото, което я надраства. Това трето е любовта, родена от мъдростта.

На пръв поглед изглежда, че историята се повтаря, но това, което се повтаря, е архетипният мотив. Ако някой ден в бъдеще човечеството успее да обедини противоположностите (което означава, че е постигнало осъзнатост), същият този архетипен мотив, който ни вкарва в конфликти и войни, вероятно ще започне да се променя. Докато дойде този момент, не ни остава нищо друго освен да разбираме как се случва взаимодействието между тях и да не губим надеждата, че рано или късно нещата се преобръщат и архетипът на Трикстера показва и другата си страна.

Защото, „както колективната, митологична форма, така и индивидуалната сянка носи в себе си кълна на енантиодромията, на обрата.“ (13)

Камелия

Бележки за цитатите:

  1. Юнг, Отговор на Йов, с.5
  2. Юнг, Архетипове не колективното несъзнавано, пар. 481
  3. пар. 458
  4. Интервю, проведено от Х. Р. Никърбокър с К. Г. Юнг през октомври 1938 г.
  5. Юнг, Архетипове не колективното несъзнавано, пар. 478
  6. пар.482
  7. пар 480
  8. пар. 469
  9. пар. 456
  10. пар. 468
  11. пар. 477
  12. пар. 487
  13. пар. 488
  14. Юнг, Отговор на Йов, с.187
  15. пак там, с.179
  16. пак там, с.71

 

Аналитична психология Добро и зло Трикстер архетипи