„Само онзи, който носи дрехи, се нуждае от пране.
Аз съм гол като душата.
Или отвърни погледа си,
или съблечи своето тяло – дреха.
Толкова ли е трудно да ходиш напълно гол?
Е, добре, поне носи по-малко дрехи,
за да криеш в по-малка степен онова,
което си в действителност.“
Мевляна Джалал ад-Дин Мухаммад Руми
Красиво казано. Но как се събличат дрехите, докато стигнем до чистотата на душата?
За мен краткият отговор е – чрез истината. Истината за нещата от живота ни такива, каквито са сега – точно в тоя момент.
Проблемът е, че този контакт с истината може да донесе болка. Понякога тя е толкова голяма, че прилича на съдиране на кожата ти. След това се оказва, че това, което си мислел, че е кожата ти, е само една дреха. Една от многото дрехи, изтъкани от илюзии, идентификации, проекции, вкопчвания и претенции – от всички онези неща от света на конкретното и преходното, което идва и след това си отива. Което в началото изглежда само добро и хубаво, а след това показва и другата си страна.
Прилича на слизането на Инана в подземния свят на сестра й Ерешкикал – при всяка от седемте порти, водещи все по-надолу, тя оставя по нещо от своите притежания от горния свят. Накрая пристига съвсем гола пред силата, която я е ограбила, и я почита като Богиня – тъмната богиня, обитаваща подземията на собствената ни психика.
Чистотата е хубаво нещо. Преди това обаче е огромна купчина с мръсни дрехи и продължителното усилие по тяхното избелване. Или, както казват алхимиците, първо е нигредото и едва след това идва албедото.
Камелия
