Две притчи

Ще започна с две притчи, които илюстрират кое според мен е най-важното умение за един психотерапевт.

Това е първата.

В една фабрика се повредил котелът и тя спряла да работи. Един след друг идвали различни експерти да го поправят, разглеждали, мислели, но без резултат. Един ден се появил дребен, невзрачен на вид човек с малка чанта. Собственикът бил скептичен, но му дал шанс, защото бил отчаян. Човекът обиколил котела бавно, почуквайки навсякъде с малко чукче. После извадил голям чук, ударил само веднъж, на точно определено място и котелът тръгнал. Собственикът бил много щастлив и бил готов да плати, колкото поиска. Сметката била 10 000 лири, което било по-малко от цената на предишните експерти, но той работил само 10 минути! Затова фабрикантът поискал да разбере как я е калкулирал. Отговорът гласял: „За почукването — 1 лира. За знанието къде точно и с каква сила да ударя — 9 999 лири."

А това е втората.

При Авицена довели слепец. Великият лекар предписал точна смес за два пластира. Ученикът ги приготвил безупречно и на другия ден болният прогледнал. Окуражен, ученикът решил да повтори успеха си сам при своя сляп съсед. На следващата сутрин очите на нещастника изтекли напълно. Разплакан, ученикът дотичал при учителя: „Направих точно както ти каза предния път — защо се провали?" Авицена отвърнал с тъга: „Слепотата се дължи на различни причини: сухост на организма, влажност, жега, студ и т.н. Хиляда слепци са слепи по хиляда причини. Иди си, сине. Ти можеш да работиш само като хлебар."

Важността на диагнозата

Различните психотерапевтични модалности тръгват от своите теории за психичното страдание и развиват своя инструментариум за лечението съобразно тези теории. Почукването с малкото чукче произтича от теорията за това как е устроен котелът и връзката между отделните му части. Почукването с големия чук е след като е поставена правилната диагноза. Ако не се знае кое е правилното място за удара, истинското лечебно действие не се случва. Предизвикателството пред съвременния психотерапевт е, че почуква на различни места по котела, но му липсва дълбочината на виждането за това къде наистина се намира болното място.

Когато говоря за диагноза, аз обаче нямам предвид клиничните диагнози. Истинската диагноза е строго специфична и индивидуална. Както хилядите слепци са слепи по хиляди причини, така и милионите хора по света са нещастни по милиони причини. Универсалното и конкретното неизбежно се преплитат. Предизвикателството е да можем да ги свържем.

На пръв поглед това изглежда майсторство – не всеки може да бъде Авицена. За мен това умение е задължително за всеки, който е решил да практикува професията на психотерапевта.

Теорията и въпросите, които произтичат от нея

В психотерапията поставянето на „диагнозата" се случва чрез серия от въпроси. Освен ако терапевтът не е ясновидец, дори терапиите, които работят отдолу-нагоре с травмата, също задават своите въпроси за усещанията в тялото. Именно тези диагностични въпроси са инструментите на терапевтичното различаване, с които разграничаваме болното от здравото.

В този смисъл всеки въпрос съдържа предположение къде да търсим причината за душевното страдание. Това е формулата за превръщане на теорията в практика: теория за устройството на психиката → теория за психичното страдание → въпрос → различаване на болното от здравото → диагноза → терапевтично действие.

Или, ако се върнем към примера с повредения котел: знание как е устроен котелът → предположение къде може да е повредата → почукване → различаване на здравото от повреденото → откриване на точното място → точният удар.

Ако смятаме, че човек страда заради начина, по който интерпретира действителността, ще питаме какво мисли за тази реалност. Ако смятаме, че страданието произтича от прекъснатия контакт със собственото преживяване, ще насочим вниманието към това, което се случва „тук и сега". Ако го разбираме като загуба на смисъл, ще задаваме въпроси за ценностите, свободата и отговорността и как той се справя с тази загуба. Ако виждаме симптома като израз на дисфункционални взаимоотношения в семейната система, ще питаме какво се случва между нейните членове. Ако приемаме проблема като израз на едностранчива съзнавана нагласа, ще изследваме продуктите на несъзнаваното и ще питаме какво несъзнавано съдържание се проявява чрез тях, за да допълни, коригира или компенсира тази едностранчивост.

Този списък може да се продължи с още много примери. Освен когнитивната психотерапия, гещалт-терапията, логоанализата, системната психотерапия, аналитичната психология, има още много други теории за произхода на страданието и кое е това, което го лекува. Именно това придава идентичността на различните психотерапевтични модалности.

Общото зад многообразието

Иронията със задаването на въпросите е, че всички въпроси са добри в търсенето на диагнозата. Колкото повече теории за устройството на човешката психика знаем и за причините за душевното страдание, толкова по-добре. Това ни помага да почукваме с диагностичното чукче на повече места, докато попаднем на болното място. Въпреки че „слонът в стаята" е един, различните подходи към него помагат да видим повече части от него.

Другата ирония е, че когато се натрупа достатъчно знание, започваме да виждаме единството зад многообразието. Разбираме от собствен опит ефекта на конвергенцията при основателите на големите психотерапии, според който те си приличат помежду си повече, отколкото най-ревностните им последователи.

Сред тези основатели обаче има един, който силно се откроява в моите очи. Това е Карл Густав Юнг, създателят на аналитичната психология. Според мен неговата теория за устройството на човешката психика е стигнала до най-дълбокото, защото е разгадала самото ДНК, от което е направен слонът.

На пръв поглед изглежда, че най-дълбоко са архетипите – тези структурни елементи/енергийни центрове на човешката психика, които са универсални за всяко човешко същество, безотносително на неговата индивидуалност, травматичен опит, семейна история или културен произход. На втори поглед това е разбирането как те се манифестират в човешката психика, а именно като двойка противоположности, които заедно образуват спиралата на „слонското ДНК".

„...противоположностите са неизкоренимите и незаменими предпоставки за всеки психически живот…"К. Г. Юнг, Отговор на Йов, CW 11, §291

За да опиша колко дълбоко са повлияли идеите на Юнг върху разбирането ми на първопричините за психичния живот и душевно страдание, ще трябва да напиша цяла книга. Затова сега само ще кажа, че именно Юнг ми помогна да сглобя пъзела от хиляда части, като видя, че в основата на всички психични феномени е именно разбирането за двойката противоположности, чрез които функционира човешката психика. От една страна те са условието за психичната енергия, желанието/либидото.

От друга страна, те са условието за пораждането на съзнание.

В моята психотерапевтична практика аз работя с тези двойки противоположности, като подкрепям процесите на диференциация, т.е. на пораждането на съзнание. След като се види вътрешният конфликт, след това става лесно да се намери конкретната форма на обединение. В опита на Юнг това е символ. В моя опит това е трансформация на желанието чрез откриване на подходящия начин за неговото символно удовлетворение.

Методът на моята терапевтична работа, който съм нарекла „терапевтично различаване", е метод, който помага на този диалог, като разплита слетите елементи в несъзнаваното (превръщайки ги в съзнание)1, след което помага да се съединят по нов начин, който носи повече свобода, мъдрост, смирение и творчество в живота.

Две употреби на теорията – широко и тесно

Когато говоря за влиянието на Юнг върху моя начин на терапевтична практика, е важно да направя едно разграничение. Може да се гледа на него като пример за същите „терапевтични различавания", които постоянно правя в своя живот и работа. То прави разлика между (1) теорията на аналитичната психология за структурата и динамиката на човешката психика и (2) конкретното приложение на тези идеи в неговата терапевтична практика. Това са две съвсем различни нива на употреба.2

На първото ниво тя е тази отличаваща я от всички останали психологии мета-теория за човешката психика, която ми даде възможност да видя как малкото, конкретното и единичното в човешката психика е свързано с Голямото, абстрактното и универсалното. Във второто тя стои наравно с многото други психотерапии, които дават своя принос към практическата работа с душевното страдание. В първото тя е големият чук, във второто – едно от многото чукчета, с които изследваме къде е проблемът в котела.

Това разграничение между широко и тясно значение на юнгианската аналитична психология е важно за разбиране на моя стил на работа и „терапевтичното различаване", на което ще уча. Защото моето дълбоко родство с Юнг е преди всичко на първото, широко значение, докато на равнището на конкретната терапевтична практика пътищата ни са различни. Аз използвам идеите на аналитичната психология за разбиране на по-дълбоката скрита динамика на психичния живот на човека, там където е душата му и връзката с първопричините (архетипите). Но в практическата си работа не тръгвам от съня, образа и символа, а от конкретното преживяване — емоцията, афекта, симптома, убежденията, проекциите в различните ситуации от всекидневния живот.

Словото като хляб

„Това е моят практически опит, че психологическото разбиране веднага съживява основните християнски идеи и ги изпълва с животворен дух."К. Г. Юнг, CW 18, §1666

Влиянието на Юнг е достигнало толкова далеч извън границите на психотерапията — в науката, културата, изкуството, антропологията, сравнителното религиознание и прочие, — че някои изследователи твърдят, че най-трайното му наследство се намира извън собствената му дисциплина. Аз изцяло съм съгласна с тези изследователи, но бих формулирала това по друг начин.

Виждам величието на Юнг в това, че е успял да даде отговор на „съвременния човек, който търси душата си". За мен книгите му се превърнаха в живата вода, която пиех (и все още пия) жадно, когато от дълбините на психиката ми идваха преживявания, които не разбирах. Той не само ми помогна да разбера това, което ми се случва. Той ми даде и обяснението, смисъла и начина на алхимиране на това мое страдание чрез разбиране на вътрешното психологическо измерение на християнството като мита за човешката душа.

Има една история, която най-добре илюстрира начина, по който съм свързана с неговите идеи. В едно от интервютата с Юнг той бил попитан дали неговото разбиране за човека и света е достъпно за обикновените хора или е предназначено за интелектуалния елит. Юнг отговорил, като разказал история. Една сутрин получил писмо, написано върху късче хартия от жена, която искала само веднъж в живота си да го види. Писмото силно го впечатлило и той решил да я покани. Жената била бедна, поддържала домакинството на брат си, а двамата с него имали малък вестникарски павилион. Според Юнг вероятно тя дори не била завършила начално училище. Той знаел, че тя е чела книгите му, и деликатно я попитал дали действително ги разбира. Отговорът на тази жена бил: „Вашите книги не са книги, господин професоре. Те са хляб."4

Книгите, които ми помогнаха да разбера символа на Този, който е „хлябът на живота", за мен също са хляб – истинска храна за душата, която ми помогна да преглътна и превърна в мъдрост болката от въплъщението в материята. Чувствам се дълбоко сродна с тази бедна жена, защото заедно споделяме това човешко преживяване, което е старо като света и е описано в символите на християнската религия.

Като човек на науката, а не на вярата, християнският бог за мен беше умрял. Благодарение на книгите на Юнг този бог оживя по много неочакван и придаващ смисъл на човешкия живот начин. Така разбрах какво означава увисването на кръста на противоположностите и преживяването на безсилие и отчаяние в точката на тяхното обединение, как се води битката между доброто и злото – вътре в нас и в света, какво означава психологически саможертвата и изкуплението.

Моят психологически тип и функцията чувство

Както пише Юнг, същността на процесите на индивидуация е творчеството. Една и съща тема може да се види и преживее по различни начини според различния психологически тип на човека или фактите от неговата индивидуална житейска биография. Неговият психологически тип е с водеща функция мислене, моят психологически тип е с водеща функция чувство. С него ние подхождаме към изследването на слона не просто от различни, а дори от противоположни страни.

За разлика от класическата юнгианска работа със сънищата, активното въображение и другите продукти на несъзнаваната психична дейност, аз тръгвам от емоцията, афекта и феноменологията на конкретното преживяване. Наричам това „дневно сънуване". Докато нощният сън говори чрез образи, „дневното сънуване" става видимо чрез проекциите в тяхното по-дълбоко значение – като филтъра в основата на човешкото възприятие5. Тук са вярванията, убежденията и нагласите, чрез които несъзнаваната психика организира преживяването на реалността. А, както се твърди в неговата психология, в дъното на всяка силна емоция стои проекция.6

Комплексите

Иронията е, че именно идеите на Юнг ми помогнаха да видя този път. След провеждането на експериментите с асоциативния тест той е формулирал понятието за психичните комплекси и, виждайки тяхната огромна значимост, дори е мислел да нарече своята психология психология на комплексите.

„Царският път (via regia) към несъзнаваното обаче не е сънят, както смяташе [Фройд], а комплексът, който е архитектът на сънищата и симптомите."К. Г. Юнг, „A Review of the Complex Theory" (1934), CW 8, §210

Юнг е стигал до комплекса през сънищата, аз — през симптома, през конкретното душевно страдание, което е тласнало даден човек да потърси помощта на психотерапевта, и което неизбежно е натоварено със силни емоции и афекти. Именно то е горещата точка, с която може да се работи директно с констелирания комплекс, при това в реално време, без символния превод.

А в сърцевината на комплексите стоят архетипите, енергийните центрове в дълбините на човешката психика.8 Когато разбера кой е архетипът, разбирам кое е Едното зад двойката противоположности. А когато знам името на „бога, който е станал болест"9, вече мога да му помогна в неговия път на въплъщение в света на материята – светът, където всичко има своята противоположност.

Функцията чувство и въплъщението на София

Има обаче един бог или, по-точно, една богиня, на която най-вече служа. Това е богинята на любовта – женската част от Цялото, която помага на бог да стане осъзнат сам за себе си и своята вътрешна противоречивост. Майката на въплъщението, психичната функция, която превежда абстрактния Дух в живата дишаща реалност на Душата. Принципът на свързаността и дълбокото, интуитивно познание, което съществува извън думите и логиката. Това е София – трансформираната анима, която престава да ни въвлича в илюзии, а ни служи за вътрешен компас, защото е самото пространство, в което се случва осъзнаването.

„Приближаването на София предвещава ново творение. Но този път не светът трябва да бъде променен; по-скоро Бог е този, който възнамерява да промени собствената си природа."К. Г. Юнг, Отговор на Йов, CW 11, §625–627

Давам си сметка, че това звучи много гностично, но именно това е причината да съм толкова привлечена от идеите на Юнг. Те ми дават възможност да видя психичното страдание на човека като част от една космическа драма, в която причината за това страдание не са нашите грехове, а самият парадоксален Бог.10 Разбираемо, този, който помага да се справим с това страдание, също има божествена природа.

София е мъдростта, която помага да въплътим на Земята любовта, и затова аз толкова съм привлечена от това учение. Мъдростта е тази, която ни помага да можем да гледаме едновременно в двете посоки и така да виждаме цялото; тя е тази, която помага интеграцията на противоположностите по един зрял начин. Тя е условието да се случи последното терапевтично действие – интеграцията, обединението им по нов начин. То е това, което лекува, защото е процесът на вътрешно оцялостяване – основен критерий за психично здраве. Това е алхимичното solve et coagula в един психотерапевтичен контекст, благодарение на което „това се превръща в ново съдържание, което определя цялостното отношение, слага край на разделението и насочва енергията на противоположностите в един общ канал."

К. Г. Юнг, Психологически типове, CW 6, §827

Тук разликата ми с Юнг е, че в моя опит това обединение не се случва под формата на обединяващ символ, а като поява на нова житейска нагласа, която може да удържа едновременно противоположностите в ума си, както и да издържа на страданието от несъвършенството и греха.12

Това е моята формула: слято преживяване – афект – различаване – двойка противоположности – рефлексия – удържане на двата полюса – творческо обединение/нова житейска нагласа.

Обобщение

„Всеки психотерапевт не само има свой метод — той самият е този метод."К. Г. Юнг, CW 16, §198

Ако обобщя с едно изречение най-важното, което това обучение ще предостави, то е работа със степента на осъзнатост на самия терапевт и подкрепа на собствените му процеси на оцялостяване чрез обединение на противоположностите вътре в себе си.

Общото и конкретното, универсалното и индивидуалното, единството и многообразието, разделянето и обединението, теорията и практиката, диагнозата и лечението – това са едни от многобройните двойки противоположности, които образуват цялото. Ако човек не може да ги обединява в ума си, той пропуска да види цялото.

Но истинското предизвикателство пред това обединение не е на нивото на ума, а на сърцето. Сърцето е този контейнер, в който противоположностите на тъмното и светлото, доброто и злото се обединяват, за да осъществят раждането на Бога в човека. В този смисъл истинското лечение наистина идва от личността на лечителя14 – доколко той носи в своето енергийно поле принципа на решението.

Именно този принцип е най-Големият чук.