публикувано 03.08.2013 от Камелия Хаджийска в Воинът на светлината
 
 

Справедливото слънце

„Всяка психологическа истина е само половин истина, и това също е само половин истина.“

Юнг, цитиран от Мари-Луиз фон Франц в книгата й „Алхимията – символика и психология“, с.163

В предишни публикации съм споделяла свой спомен от детството, когато бях малка и имах дневно бленуване, че ставам лекар, който лекува хората като им вади белите червеи от главите. Когато започнах да се занимавам с психотерапия разбрах, че всъщност това е основното нещо, което правя – улавям тези вярвания, които са в ума на човека и които изкривяват неговите възприятия и вредят както на него самия, така и на отношенията му с външния свят. С времето опознавам различните „видове бели червеи“, които разяждат психичното благополучие на хората все повече и причината за това въведение сега е, че в тази публикация искам да споделя за един от тях. Той е един от най-тлъстите и най-опасните. Нарича се „аз знам коя е истината“. Той е представител на това семейство бели червеи, които макар и да с известни вариации в големината и формата си, имат една обща черта – всички те се хранят с тези мисли на човека, които го карат да не подлага на съмнение правотата на своята гледна точка и да не допуска, че тя е ограничена, субективна и вярна само наполовина.

„Ние дори не знаем по колко начина сме увреждани от несъзнавани допускания или чувства в живота ни като цяло… Истински шок е човек да разбере, че това, което винаги е мислил, би могло да се тълкува съвсем различно. “ с.257

Не знам дали е шок, но е наистина много освобождаващо и лечебно преживяване, ако човек успее да стигне до етапа, в който да види, че мислите му не са нищо друго освен хипотези за обяснение на света и приписване на причини, но не и крайната истина за нещата. Една моя клиентка веднъж ми се обади, за да сподели как сама е успяла да излезе от една психична криза, която я била докарала предишния ден до границата на поносимостта. Изведнъж си казала „Ами ако това, което си мисля, не е вярно? Ами ако вярното е точно обратното?“ Само тази мисъл я „изстреляла“ в полето на решението. Това е силата на мислите – те могат да ни разболяват, но могат и да ни лекуват. Но в дадения случай не става дума за това кои мисли са лечебни и кои – не. Става дума за съмнение. Става дума, че няма такова нещо като крайна истина и че особено в ситуации, когато не се чувстваме добре, е ценно да разпознаем мислите, които стоят в основата на филма, който се прожектира в ума ни, и да ги подложим на съмнение.

Това, разбира се, също е половин истина. Защото съмнението е отлично, но когато е доведено до крайност води до парализираща неспособност за действие и вземане на решение, до липса на доверие и мисловен хаос. Така че добре е да имаме и вяра. Значимото предизвикателство е да знаем кога да вярваме и кога да се съмняваме, в какво да вярваме и в какво да се съмняваме. А това е много лично нещо, което човек сам изгражда в процеса на придобиване на житейски опит и зрелост. По подобие на известната молитва към Господ, в която човек го моли да му помогне да понесе нещата, които не може да промени, да му помогне да промени нещата, които може да промени, но първо да му даде мъдростта да различава тези двете, така и тук ни трябва мъдрост, за да можем да открием здравословното съчетание между съмнението и вярата.

„Ако имате съзнавана нагласа, готова да приеме противоположното, да приеме конфликта и противоречието, тогава можете да се свържете с несъзнаваното. Това се опитваме да постигнем: една съзнавана нагласа, с която човек държи вратата на несъзнаваното отворено, което означава, че не трябва да бъде твърде сигурен в себе си, никога да не е сигурен, че това, което казва е единствената възможност, никога да не е сигурен от носно едно реше ние.

Човек винаги трябва да има едно око и едно ухо, насочени към противоположното, другото нещо. Това не значи да бъде безгръбначен, не означава само да си трае. То означава да действа съобразно своето съзнавано убеждение, но винаги да проявява смиреността да държи вратата отворена и да си признава грешката. Това е нагласа на съзнанието с другата, тъмната страна. Несправедливото слънце е тази съзнавана нагласа, която казва точно кое какво е, една ригидна нагласа, която блокира контакта с несъзнаваното.“

Мари Луиз фон Франц, „Алхимията – символика и психология“, с.159-160

Този цитат е част от символната интерпретация от Мари Луиз фон Франц на алхимичен текст, в който се говори за две слънца – едното справедливо, а другото – несправедливо. Несправедливото слънце има само един лъч, а справедливото – два лъча. В направения от нея анализ тя стига до извода, че несправедливото слънце е това, което отговаря на едностранчивата нагласа на ума, в която човек вижда само едната страна на монетата, но си мисли, че тя е цялата истина. За разлика от него, справедливото слънце има два лъча и затова може да види и другата страна на монетата, другата част от истината. И тази втора истина се отнася не толкова до фактите на съзнанието, колкото до съдържанията на несъзнаваното, на онова, което не знаем с ума си. Това е така, защото основният  закон, който описва динамиката на взаимодействията между съзнание и несъзнавано в аналитичната психология на Юнг, е че двете се взаимодопълват и че едностранчивостта на съзнателната нагласа се компенсира с обратната в несъзнаваното.

Макар че езикът на алхимията за мен е твърде странен и труден за разбиране, не ми е трудно да се съглася с подобно мнение, защото е в унисон на опита и наблюденията ми в живота. Всеки знае колко невъзможно е да общува с човек, който е убеден в своята правота. Нямате никакъв шанс да постигнете разбиране с него – най-много да си изгубите времето и да се изтощите. Ако човекът си е сложил тапата на главата, колкото и да му казвате, че има и друга гледна точка, той няма как да ви чуе. Това е несправедливото слънце. Това е светлината на съзнанието, което грее само в една посока и не огрява и противоположната. Това е мислене, което не отчита многообразието и субективната правота на различните гледни точки. Това е човекът, който не се развива, не е отворен към новото и е крайно нетолерантен към различното от неговото. Това са Хитлер, Сталин, фанатичните религиозни водачи, това е Църквата, която преследва инакомислещите и неверниците.

Интересно е да се види как такава базисна ценност в духовността като вярата може да се прояви в изродената форма на фанатизма, ако не е минала през пречистващия огън на съмнението. В Библията Исус Христос казва, „Защото ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тази планина: „Премести се оттука там“‘, и тя ще се премести“. В многобройни книги за духовност и психология също се говори за това, че „ще го видиш, ако първо повярваш в него“. Но как да направим така че да имаме вяра и в същото време да не я проявяваме в негативните й форми?

Като сме огрени от светлината на справедливото слънце, което знае, че трябва да огрява в повече от една посоки. Тогава каквото и да си помислим знаем, че дори и да е истина, то е само част от цялата истина, и че тази истина в следващия момент вече е друга.

Камелия