публикувано 04.06.2013 от Камелия Хаджийска в Воинът на светлината
 
 

Поглъщащият лъв

или

Какво се открива на дъното на депресията

Ето още малко от аналитичната психология на Юнг, която за мен напоследък е най-ценният ресурс да разбирам и тълкувам определени психични процеси през призмата на духовността и духовното израстване (т.е. на  индивидуацията в юнгианската анализа). В него се разглежда връзката между депресивните състояния и архетипа на Цялостната личност (т.е. архетипа на реализиращия се потенциал на „образа на Бога“). Тази връзка са желанията.

Невъзможните желания. Желанията за романтична и дълбока любов, за сила и власт, за красота и здраве, които са толкова грандиозни или вечни, че сякаш не са от този свят. Това е дълбокият копнеж по един съвършен свят, със съвършени хора, съвършени отношения и съвършени себе си. Това са мощни желания, които няма как да реализираме в живота си и затова ги заравяме дълбоко в себе си и дори не си позволяваме да ги осъзнаем. Тяхната грандиозност изглежда грандоманска  и ние сме засрамени да ги признаем дори пред себе си. Да ги отхвърлим обаче не е достатъчно, за да изчезнат. Като заровен в подземията на душевния ни живот лъв, те продължават да са живи и единственото, което усещаме, е кънтящият му в дълбините ни рев или тежката като олово депресивност, с която не можем да справим.

„… ако задълбавате в депресивните състояния на хората, обикновено на дъното се откриват или творчески съдържания, или агресивно непожертвано желание. Депресивните хора често сънуват ненаситни лъвове или други поглъщащи животни, като дракони, но най-вече лъвове, което означава, че те са депресивни, защото са фрустрирани в постигането на своите диви желания. Те искат всичко: да бъдат на върха, да имат най-хубавия партньор, пари и всичко друго. Те имат по детски диви желания да погълнат всичко, но в същото време са достатъчно интелигентни, за да знаят, че в живота не става така и не може да имат това, което искат, и тогава желанието преминава в смръщена депресия. Такава депресия има качеството на горчиво фрустрирано желание и обяснява защо след нещастна любов хората изпадат в ужасна депресия. Техният лъв е фрустриран и сърдит в леговището.“ Мари-Луиз фон Франц

Тъй като сме достатъчно интелигентни, за да знаем, че това, което най-много ще ни вдъхнови и измъкне от ямата на нашата депресия и ярост, а именно осъществяването на нашите „невъзможни желания“, няма как да се материализира в света навън, ние заравяме фрустрирания лъв в най-дълбокото себе си и се опитваме да живеем „нормално“. Но не винаги успяваме да се справим с тежките чувства на депресивност, или на силно ирационален гняв и раздразнение, които понякога ни обхващат. Дори и да знаем, че това е яростта на тъмната богиня Ерешкигал, която е била изпратена несправедливо в Подземното Царство, изглежда че само акта на нейното почитане (т.е. интегрирането на своята тъмна страна) не е достатъчно. А не е достатъчно, защото има и още нещо. Заедно с вилнеещата тъмна богиня вътре в нас се е активизирал и архетипът на цялостната личност, изискващ от нас да преживеем и реализираме потенциала на своята богоподобност, с който сме се родили.

„Някои хора имат едно фрустрирано дете в себе си… Може да се каже, че фрустрираното дете е един аспект, който покрива образа на цялостната личност, а такъв има и в поглъщащия лъв. Всъщност детско е желанието да преживееш всичко тук и сега. Самата фантазия е напълно легитимна, тя притежава идеята за coniunctio , едно перфектно състояние, състояние на хармония. Това е религиозна идея, но когато се проецира във външния свят и се иска тук и сега, тя става невъзможна. Начинът, по който човек иска да реализира фантазията си, е детински, но сама по себе си тя е ценна и няма нищо погрешно и нездраво в нея.

Така че точно в тази луда част на човека или в дивата и проблематична точка се намира символът на цялостната личност. Тя дава тласъка и затова хората не знаят какво да правят, защото не могат да го потиснат; или ако са разумни и видят колко детско е това нещо и че трябва да се откажат и адаптират към живота, тогава се усещат излекувани, но и ограбени от най-добрите си възможности.“ Мари-Луиз фон Франц

Точно такъв е и моят опит. Знам как изглежда да изпратиш в подземията на собствената си душевност копнежа по нещо непостижимо и съвършено, нещо което не е от този свят, и да се опитваш да живееш живота такъв, какъвто е, но от това да ставаш все по-адаптиран, но и все по-депресивен. Не един са клиентите ми, чийто яростен вътрешен лъв е бил предмет на разговорите в нашите срещи. Лично знам как изглежда вътрешното ръмжене на недоволството от живота и ограниченията в него. Но как се решава това на пръв поглед неразрешимо противоречие – да осъществим неосъществимото? Как да направим така, че да не изхвърляме детето на Цялостната ни личност, а да излеем само мръсната вода на първичните страсти? Отговорът на юнгианските аналитици е прост – като изровим най-силното си желание и го одухотворим. Защото желанието е „червената сяра“, то е „дяволът“, който иска нещо конкретно, но в същността си интензивните желания, които трудно могат да се материализират в реалността, могат да бъдат решени само във вътрешен, а не във външен план.

„Следователно ако се върнем към алхимичния език, голямата трудност е да се извади Озирис от оловото, да се спаси животворната фантазия и да се премахне детинската представа за реализиране на желанието. Това е толкова неуловимо. Цялата работа е да се спаси ядрото, фантазията на цялостната личност, да се премахне инфантилността на желанието за реализация, което означава да извадим Озирис от оловния ковчег. Това прави алхимикът в една проецирана форма, когато казва че божественият човек трябва да бъде изваден от оловния ковчег или от подлежащата на гниене материя.“ Мари-Луиз фон Франц

Това наистина е трудно нещо. То е предмет и цел на индивидуационния процес, през който преминаваме, и обикновено минават много години докато успеем да извадим Озирис от оловния ковчег. Това, което помага, е да знаем, че ако искаме да преживеем божественото в себе си, ще трябва да платим определена цена. Това е цената да можем да съжителстваме с демоничната си страна толкова дълго, колкото е необходимо, докато трансформираме оловото на тежките си депресии и яростни изригвания, в златото на Цялостната ни личност. В този процес нашата основна цел става не да се адаптираме към външния свят (както е в психоанализата на Фройд), а да се адаптираме към своята вътрешна реалност – основната посока, в която се разгръща индивидуационния процес през втората половина на живота ни (както е в аналитичната психология на Юнг).

„Веднъж имах пациент, който беше дошъл в Европа за юнгианска анализа, а най-добрият му приятел беше дошъл за фройдова анализа. След една година решават да се срещнат отново. Фройдовият пациент казва, че се е излекувал и се връща в своята страна; след като разбрал всичките си невротични илюзии и глупости, решил да работи и да се ожени. Другият казал, че изобщо не е излекуван и все още е много луд и въпреки че видял пътя си малко по-ясно, все още имал неразрешени много неща. Тогава фройдовият пациент добавил, че е много странно, защото всички дяволи си отишли наистина, но и за съжаление това сторили и неговите ангели…

Слага се един капак на болното място, но също и на религиозната фантазия за съвършенство в него, на романтичното въображение, на фантазията за цялостната личност и затова човек става резигнирано, социално адаптирано животно, което функционира, но всички негови романтични мечти за живот и истинска любов – несъмнено детски фантазии и в двамата млади хора – също са погребани.“ Мари-Луиз фон Франц

Все пак има разрешение на привидно неразрешимото на пръв поглед противоречие как да не погребваме своите най-силни желания и да не слагаме капак на духовния си копнеж по съвършенство и същевременно да сме адаптирани към външния свят индивиди, които предприемат конкретни и реалистични действия, за да осъществят своя творчески потенциал. То е в това да знаем, че в своята цялост и пълнота този копнеж може да бъде реализиран само във вътрешни символни форми. В сърцевината си духовните търсения и копнежът по Бога, т.е. желанието за просветление, са нищо друго освен реализиране на „невъзможните желания“ в единствено възможния начин – в символните форми на вътрешното ни пространство. Споделеното от Едуин Стайнбрекър на неговото първо преживяване на пробуждащата се кундалини, е една отлична илюстрация как изглежда това.

„Моето първо преживяване на кундалини беше повече, отколкото можех да асимилирам. Тя изригна спонтанно и продължи осем часа. Внезапно се превърнах в Божия фалос и създавах ВСИЧКО – звезди, английски села, модела Т на форд, динозаври, галактики, култури, индивиди, атоми, черни дупки, кристали, стада бизони, други светове, континенти – всичко, което съществува, съществувало е или ще съществува. Преживяването съвпадна с осемчасов непрекъснат физически оргазъм. Знаех, че това е „невъзможно“, но се случи. Аз, егото, продължих да се разтварям в преживяването. Мислех си, че никога няма да се върна в някакво нормално състояние на егото, в което бях „Ед“ и можех да мисля. Това беше преживяване, несравнимо с нищо, което до този момент бях изпитвал или за което бях чувал. То промени драматично начина, по който възприемах моята сексуална енергия. Тази енергия внезапно стана като пари в банка: „По какъв начин искам да я изразходвам?“ Не исках да правя нищо, което да изложи на опасност повторното настъпване на това преживяване. Чувствах го, че все едно бях в абсолютно духовно и сексуално единство с Бога. Обикновеното сексуално преживяване бледнееше в сравнение с него“.  Едуин Стайнбрекър, „Медитация за вътрешния водач“, с. 123-124

Въпреки, че Едуин Стайнбрекър е знаел, че това е „невъзможно“, все пак то се е случило. Подобно на сексуалните желания, които може да означават нещо друго – пробуждането на кундалини и свързване с по-дълбоките пластове на енергията, така и нашите най-инфантилни желания, които не можем да потиснем с лека ръка,  може да са израз на съвсем същото. Именно в нашите най-невъзможни желания ние сме най-близко до Бога и най-далече от възможното в реалността. Но какво означава реалност? И само една ли е реалността? Физическата реалност е една, но психичната реалност е друга. В света на материята законите са едни, а в света на Духа  – други. Да искаме да преживеем невъзможното в конкретен външен план се оказва много фрустриращо преживяване за вътрешния ни лъв. Той започва да реве яростно или да изпада в тежки депресии. Затова можем да се погрижим за него като вместо да го заравяме в подземията на психичния ни живот му кажем, че в неговото желание разпознаваме копнежа по духовно пробуждане и трансформация. След което го помолим да сподели с нас даровете на творческата си същност. Така цялостта на Цялостната личност се реализира едновременно в символни и конкретни форми по един непротиворечив начин.

„Сатурн е бог на сакатите, на престъпниците , инвалидите, но също и на артистичните и творчески натури. На съвременен език това означава странното качество на някои депресии, в които човек се чувства буквално като олово. Без да мислят за тези алхимични сходства, хората често казват: „Днес се чувствам като олово.“ … Както показва думата, в депресия човек е натиснат надолу, притиснат, защото част от психологическото либидо е отдолу и човек трябва да се прибере; истинската енергия на живота е паднала в по-дълбокия слой на личността и може да се достигне само чрез депресия… Слушайте, слизайте все по-дълбоко и по-дълбоко докато стигнете до нивото на психологическата енергия, където може да дойде някоя творческа идея и изведнъж, на дъното, може да се появи импулс за живот и творчество, който е бил пропуснат… Творците по професия, като художници или велики актьори знаят, че преди всяко представяне на нова пиеса или произведение, често изпадат в такава депресия…“ Мари-Луиз фон Франц

За да се свържем с творческия си потенциал по един психически здравословен начин е добре да сме се справили с „червената сяра“, с дявола, който е в егото и който е поглъщащия лъв. Одухотворяването на нашите желания става, когато си припомним причината да се родим на земята, както  ни се разкрива в Кабала. Според Кабала нашата същност е изградена от желание, то е материалът, от който сме съставени, но дори и да няма добри и лоши желания, има разлика дали използваме желанията си в синхрон с причината, заради която сме се родили на Земята или не. А основната причина да се родим на Земята според Кабала е да осъществим прехода от реактивност към активност, от получаване към даване – в това е тайната за премахването на Срамния хляб и изявяването на нашата божествена ДНК.

Опитомяването на поглъщащия лъв не е лесен процес. Нито еднократен акт. Усилията обаче си струват. Това са алхимичните усилия по вътрешната ни трансформация, в която преобръщаме оловото на депресията и гнева в златото на творческата ни същност. Тогава творчеството и изявата ни във външния свят не е застрашен от формите на инфлация на Егото – сенчестата страна на Цялостната ни личност (която като типичен архетип има двойнствена природа – т.е. светла и тъмна страна). Фрустрираният лъв става източник на нашата най-творческа и уникална същност, чиято опитомена сила можем да въплъщаваме в света.

Камелия

(Всички цитати по-горе са от книгата на Мари-Луиз фон Франц, „Алхимията – символика и психология“ с.110-115)