публикувано 04.11.2011 от Камелия Хаджийска в Self help
 
 

Между крайностите – или, как да си „правилно депресиран“

Ето още малко пояснения за мястото на депресията в нашия психичен живот и духовно развитие и как да я „употребим“ правилно. Те вероятно ще бъдат особено ценни за хората, които са забелязали, че в живота си често се люшкат между крайностите. Ту са много щастливи и уверени в себе си (и в собствената си сила и правота), ту са в дълбоката дупка на съмнението в себе си, чувството на малоценност, потиснатото настроение и черните мисли. Ту са бели и добри, ту са самото въплъщение на злото и дявола. Ту са „агнето“, ту са „секирата“, която го сече (това е една метафора от китайската астрология, която великолепно описва редуването на ролята на жертвата и на този, който наранява другите). Макар че хората, които отиват в крайностите на тези крайности да не са чак толкова много, това люшкане е доста широко разпространено. И, колкото и да ви е странно, на езика на една от многобройните теории в психотерапията – създадена от психоаналитичката Мелани Клайн, то се нарича шизо-параноидна позиция! Другата позиция е „депресивната позиция“. (За да не стане объркване, е много важно да уточня, че с тези наименования се обозначават не болестни състояния, а човешки нагласи, т.е. базисни позиции.)

Тази теория на Мелани Клайн винаги ми е била малко чужда, не само защото аз не съм психоаналитично ориентиран психотерапевт, но и заради изключително сложния и тежък език. Но когато я прочетох отново, представена от Лиз Грийн в главата за „Депресията“ (в книгата „Динамиките на подсъзнанието“,т.2), я видях по един нов начин – начин, който я свързва с духовността. Както Лиз Грийн пише, „Той (този модел) е един от най-добрите модели в психологията, който ни помага да разберем динамиките на депресията като еволюционен етап. Странно е, че аналитичен модел, така клиничен като този на Клайн, показва толкова близко сродство с очевидно езотеричен модел като алхимията. Но очевидно и двете описват един и същи процес.“ Този процес е процесът, при който за първи път сме способни да се отделим от майката и да развием своята индивидуалност. Тогава преминаваме от люшкането между крайностите и редуващата идентификация само с едната страна на монетата и отиваме в средата – там, където знаем, че вътре в нас са и двете. Това е преходът от детската фаза в развитието ни (не го разбирайте буквално като детство) към зрялата. Съзряването идва, когато можем да престанем с редуващите се идентификации (затова и тази позиция е наречена параноично-шизофренна – ние вътрешно се разцепваме, идентифицираме се само с едната страна – няма значение добра или лоша – а другата страна проектираме върху външния свят).

Ето какво пише Лиз Грийн:

„За да възприемеш наистина майката като човек, който е понякога добър и любящ, а друг път е лош и отхвърлящ, се изисква някаква степен на развитие на егото. Същото се отнася до самия човек и усещането за себе си като индивид, способен едновременно на любов и омраза. Преминаването от параноично-шизофренно състояние към депресивно означава постепенно разделяне от майката, така че детето се появява като отделно същество с наченки на индивидуалност, и майката се откроява като отделен обект, различен от детето. Много хора засядат някъде между тези два етапа на развитие. Те никога не навлизат напълно в депресивното състояние, защото – в буквалния смисъл на думата – е депресиращо да разбереш, че животът не е толкова прост, не чисто и просто добри и лоши гърди (има се пред вид майчините гърди на етапа от развитието на детето, когато възниква тази позиция). Затова депресията, разглеждана през очите на Клайн, е свързана с приемането и интернализацията на собственото зло, на собствения потенциал за разрушителност… Параноята, следователно, е преддепресивно състояние. Когато разрушителните чувства, които са били проектирани върху други хора, се връщат вътре, получават разбиране и биват приети, тогава резултатът е депресия. Но човек може да затъне и в този етап. Вероятно започвате да разбирате какво представлява алхимичното нигредо с оглед на психологията. Ето защо алхимиците са го смятали за така необходимо, за да получат злато. Депресивното състояние е нужно, за да се създаде индивидуалността. Признанието, че човек е способен на зло и разрушителност, не е толкова просто, колкото звучи. Интегрирането на подобни разбирания е тежка работа. Възможно е индивидът да бъде така поразен от откритието, че да замръзне, точно сякаш главата на горгоната се е появила и го е парализирала.“

Давам си сметка, че подобен текст, който е изваден от контекста (т.е. не дава повече подробности от теорията на Мелани Клайн) може да бъде разбран погрешно. Също така не съм и привърженик на опростенческите обяснения. Въпреки това реших, че все пак ще го споделя с читателите на този сайт, защото наистина виждам ценността на неговото послание към хората, които търсят ориентири по пътя към своето психично благополучие или духовно развитие. А това послание все пак е просто – депресията е неизбежен резултат от интегрирането на психичната сянка и етап от нашето развитие. Тя е по-напреднал етап спрямо люшкането между крайностите, защото най-накрая успяваме да ги поберем и двете в себе си.

„Ето защо в аналитичните кръгове нерядко изпитват облекчение, когато пациент стане правилно депресиран, т.е. депресиран в смисъла, който Клайн влага в думата. Това е важно отражение на прогрес, на его, което е станало достатъчно силно, за да има собствени чувства. Пациентът най-накрая е стъпил на собствена земя, вместо да пърха из етера, отбягвайки лошите чувства, или да се въргаля в подземната тъмнина и да се идентифицира със световното зло. “ Лиз Грийн

И това много ми напомня за казаното от Ошо, че Егото живее в крайностите, а по средата то умира. Депресията е пътят към средата… и затова в нея има толкова много умиране (както вече споделих в предишната публикация за символиката на нигредо). Ако успеем да не заседнем в нея, може да се родим за нов живот. А ние засядаме в нея, докато се съпротивляваме на приемането на вътрешната Сянка. По някакъв начин може да се каже, че ние излизаме от депресията, когато успеем да навлезем в депресивната позиция. Защото депресията е само едната от двете крайности. А депресивната позиция е по средата. Тя е контакта с реалността, скърбенето, че нещата не са такива, каквито на нас ни се е искало, самотата от отделянето и обособеността от другите, но също така и и силата „да стъпиш на своя земя“, да имаш его-граници, в които може да съдържаш и двете крайности без това да те разпада. Тя е смирението, че не си толкова велик и безукорен, колкото ти се е искало и че нищо човешко не ти е чуждо. Ето това означава да си правилно депресиран.

Камелия