Има експеримент, за който си спомням от студентските години – как са открили феномена на „заучената безпомощност„. Той се провел с кучета, които били подложени на серия от електрошокове, като условието е било, че не могат да ги контролират. Каквото и да направели, винаги получавали дозата негативно преживяване.
След това условията на експеримента се променили и кучетата вече имали възможност да избягат от електрошока като прескочат бариера, но те не го направили. Стоели си вътре в клетката и въпреки че свободата им била на един скок разстояние, те били пасивни. За разлика от тях кучетата в контролната група, които не е били подложени на неконтролируеми електрошокове, нямали проблем да прескочат бариерата, когато били подложени на негативната стимулация с тока.
Накратко, имаме две групи кучета, които били подложени на негативна стимулация чрез електрошок, но при възможност да я избегнат, едната група стояла пасивна, а втората прескочила бариерата и избягала. Единствената разлика била в предварителния опит на кучетата – тези, които не са имали възможност да влияят върху източника на стрес, продължили да се държат пасивно, дори и когато условията вече били променени.
Интересното е, че изследователите започнали този експеримент с друга цел, но това, на което се натъкнали, се оказало по-ценно, защото видели в него обяснение на причините за реактивната депресия и хроничния неуспех.
Определението за научена безпомощност е „психично състояние, в което хората се държат като безпомощни, макар че имат силата да променят дадено обстоятелство.“
Постоянно се натъквам на примери в живота на заучена безпомощност – когато човек може да направи нещо, за да промени дадена ситуация, но нищо не прави, търпи. Най-мъчителното е, когато видя заучената безпомощност на ниво общество – когато цели групи от хора търпят ситуации, които могат всъщност да променят.
Например, нашата народопсихология, която е създала такива поговорки като „Преклонена главичка сабя не я сече„, или изрази като „Налягай си парцалите„, т.е. търпи и мълчи. Подобни записи в колективната ни памет са имали своите основания в миналото и са спасили главата на не един българин по време на турското робство, но времената вече са други. Бариерата вече е махната, можем да излезем от клетката и да променим нещата.
По един или друг начин всички ние имаме опита на травмата на научената безпомощност. Вероятно тази травма е част от урока по развиване на смирение и търпение. Ще е обаче голяма грешка да пропуснем и другия урок – урока за силата да не се предаваш. За разлика от кучетата имаме ум, който може да се обуславя, но може и да се преобуславя. Достатъчно е да вдигнем главата си, за да видим, че вече над нея няма надвиснал ятаган. И да прескочим бариерата.
Камелия
