Има един експеримент, за който си спомням още от студентските години – отнася се до откриването на феномена на т.нар. заучена безпомощност. Той се провежда с кучета, подложени на серия от електрошокове, които не могат да контролират. С други думи, каквото и да направят, все си получават дозата негативно преживяване. След това условията на експеримента се променят и те имат възможност да избягат от електрошока като прескочат една бариера, но те не го правят. Стоят си вътре в клетката и, въпреки че свободата е на един подскок разстояние, те се държат много пасивно. За разлика от тях, контролната група, която не е била подложена преди това на неконтролируеми електрошокове, няма никакъв проблем да прескочи бариерата, когато е подложена на негативната стимулация с тока.
Накратко, имаме две групи кучета, които се подлагат на негативна стимулация чрез електрошок, и, при възможност да я избегнат, едната група стои пасивна и нищо не прави, а втората прескача бариерата и се спасява. Единствената разлика е в предварителния опит на кучетата – тези, които са имали негативен опит, когато не са имали възможност да влияят върху източника на стрес, продължават да се държат пасивно, дори и когато условията вече са променени. Интересното е, че изследователите имали друга цел с този експеримент, но това, което са наблюдавали, било много по-ценно, защото ги е довело до откриването на обяснителен модел за депресията (по-точно на реактивната депресия) и на хроничния неуспех.
Определението за научена безпомощност е:
„психично състояние, в което хората се държат като безпомощни макар че имат силата да променят дадено обстоятелство.“
Постоянно се натъквам на примери от живота на заучена безпомощност – това са случаи, в които хората може да направят нещо, за да се променят дадена ситуация, но нищо не правят. Стоят пасивни и търпят. И в дадения случай дори не става въпрос за отделни индивиди, а за масовото поведение на нас, българите. Става дума за собствената ни народопсихология, която в резултат на дългото робство е създала такива поговорки като „Преклонена главичка сабя не я сече“, или изрази като „Налягай си парцалите“. Подобни записи в колективната ни памет са имали своите основания в миналото и са спасили главата на не един българин по време на турското робство, но времената вече са други. Добре е да поизправим главата си и да се поогледаме какво можем да променим и какво не можем да променим. Или, както се казва в една известна молитва:
„Господи, дай ми сила да променя нещата, които мога да променя.
Дай ми търпение да понеса нещата, които не мога да променя.
И дай ми мъдрост, за да разграничавам тези двете.“
По един или друг начин всички ние сме преминали през периоди на безпомощност. Вероятно това е част от урока по развиване на смирение и търпение. Ще е обаче голяма грешка да пропуснем и другия урок – урока по силата и това да не се предаваш. За разлика от кучетата имаме ум, който може да се обуславя, но може и да се преобуславя. Достатъчно е да вдигнем главата си, за да видим, че вече над нея няма надвиснал ятаган… и да прескочим бариерата.
Камелия