Една стара източна история, разказана и коментирана от Ошо:
„Имало двама просяци, които живеели извън някакво село. Единият бил сляп, а другият нямал крака. Един ден гората до селото, в която живеели просяците, се запалила. Тези просяци, разбира се, били конкуренти – с една и съща професия, просещи от едни и същи хора – и непрестанно били ядосани един на друг. Те били врагове, а не приятели.
Когато гората се запалила, онези двама просяци се замислили за момент. Те били врагове, дори и не си говорили, но това бил извънреден случай. Слепият казал на онзи, който нямал крака:
– Сега единственият начин да избягаме е като седнеш на раменете ми; използвай моите крака, а аз ще използвам очите ти. Това е единственият начин да се спасим.
Другият веднага го разбрал. Нямало проблеми. Безкракият не би могъл да се измъкне; за него било невъзможно да прекоси гората – тя цялата била в пламъци. Той можел по малко да се движи, но това нямало да помогне. Трябвало да се излезе, и то много бързо да се излезе. Слепият също бил сигурен, че не може да се измъкне. Той не знаел къде е огънят, къде е пътят, къде дърветата горят и къде не. Сляп човек… той би се загубил. Но и двамата били интелигентни хора. Те прекратили враждата, станали приятели и спасили живота си.
Това е една източна притча. Тя е за интелекта и сърцето. Тя няма нищо общо с просяците, а се отнася за теб. Тя няма нищо общо с гората, която се е запалила, а с теб – защото ти си обхванат от пожар. Във всеки момент гориш, страдаш, обзет си от нещастие, от мъка. Сам, твоят интелект е сляп. Той има крака, може да тича, да се движи бързо, но тъй като е сляп, не може да избере правилната посока, в която да се движи. И непрекъснато ще се спъва, ще пада, ще се наранява и ще чувства живота си безсмислен. Интелектуалците по цял свят казват: „Животът е безсмислен“.
Причината животът да им изглежда безсмислен е, че слепият интелект се опитва да види светлината. Това е невъзможно.
В теб има сърце, което вижда, чувства, но което няма крака; то не може да тича. То си остава там, където е, тупти, чака… някой ден интелектът ще разбере и ще е в състояние да използва очите на сърцето.
Когато казвам думата упование, имам предвид очите на сърцето. А когато казвам съмнение, имам предвид краката на твоя интелект. Двете заедно могат да се измъкнат от пожара, в това няма никакъв проблем.
Но помни, интелектът трябва да приеме сърцето да се качи на раменете му. То не може иначе. Сърцето няма крака, а само очи, и интелектът трябва да слуша сърцето и да следва насоките му.
Във властта на сърцето интелектът става разумен. Това е трансформация, тотална трансформация на енергията. Тогава човекът не се превръща в интелектуалец, а просто става мъдър.
Мъдростта идва чрез срещата на сърцето и интелекта. И веднъж щом се научиш как да създаваш синхронност между пулса на твоето сърце и работата на твоя интелект, ти имаш цялата тайна в ръцете си, ключа, който отключва всички мистерии.“
Това е публикация от „игрите на синхроничност“ и вероятно идва да ви каже, че това, за което питате, ще бъде решено чрез енергията на емоционалната интелигентност. Може би твърде много мислите и не знаете какво нашепва сърцето ви? Или сте твърде много потопени в силни емоции и не можете да видите ситуацията обективно и безпристрастно? Което и да е от тези двете, време е да ги обедините, за излезете от горящата къща.