Тази лодка също е празна

Това е една история, разказана от Лин Чи, която моя близка преди време ми прати и сега ми се прииска да предам нататък. За мен тя е най-доброто нещо, на което съм попадала, за това как не приемаме нещата от живота лично.

„Когато бях млад, ми харесваше да плувам на лодка. Имах малка лодка и в самота плавах по езерото, и можех с часове да стоя там. Веднъж седях със затворени очи и медитирах. Беше прекрасна нощ. Някаква пуста лодка плуваше по течението и се удари в моята. В мен се надигна гняв! Аз отворих очи и се канех да наругая обезпокоилият ме човек, но видях, че лодката е пуста. Нямаше към кого да насоча гнева си. Нищо друго не ми оставаше освен да затворя очи и да започна да се вглеждам в гнева си. В момента, в който го видях, аз направих първата крачка по Пътя си. В тази тиха нощ аз се приближих до своя вътрешен център. Празната лодка стана моят учител. Оттогава ако някой се опитваше да ме обиди и в мен се надигаше гняв, аз се смеех и си казвах: „Тази лодка също е празна“. Затварях очи и се отправях навътре в себе си.“ Лин Чи

Празната лодка е прекрасен учител за всеки човек, не само за Лин Чи. Разковничето за развитието на безличностен подход е като направим разграничение между това „да преживяваме нещата лично“ и това „да ги приемаме лично“. Да се ядосаш, когато някой те блъсне, е лично преживяване. Да се разгневиш на този човек, защото те е блъснал, е лично приемане на неговото действие. Поводът да се почувстваш ядосан не съвпада с причината да си ядосан. В единия случай реакцията е заради стреса и болката, които ударът ни е причинил. В другия тя включва и мисленето, че другият човек не трябва да прави такива неща, при това точно на теб, който с нищо не си го заслужил. В първия случай ядът минава бързо и ние продължаваме необезпокоени по пътя си. Във втория случай той ни държи дълго време. Тялото отдавна е забравило за шока от удара, а ние продължаваме да стоим на пътя и да ругаем негодника.

Да не приемаме нещата от живота лично прилича на това да те вали дъжд, да си прогизнал до костите, да ти е неприятно, но дори и не се сещаш да помислиш, че времето е такова заради теб самия. Това обаче е лесната част. Тя се отнася до „чуждата лодка„. По-трудната част се отнася до нашата „собствена лодка„. Нея също не трябва да приемаме лично, просто защото и тя е феномен от света на преходното. Сега я има, но идва време, когато и тя излиза от употреба. Тогава не обвиняваме не само дъжда. Тогава не обвиняваме и себе си, че не сме си взели чадъра. Знаем, че в подобна ситуация най-доброто, което можем да направим, е да решим какво да направим в тази ситуация. Както и да си напомним, че следващия път трябва да сме по-съобразителни с прогнозата за времето, за да сме по-подготвени, когато завали дъжда. Ако не се обвиняваме, че сме забравил чадъра си, ще открием, че е имало неща, които са ни „помогнали да го забравим„. Например, че предпочитаме да ни навали, вместо да мъкнем допълнителен багаж със себе си.

За мен това е истински трудната част с „празните лодки“ – не само другата лодка е празна, нашата е също празна. Или по-точно, нашата също трябва да бъде изпразнена от „частта, която приема лично нещата“ и в същността си представлява различните негативни форми на егото. Развитието на подобна неутралност за мен е критерий в каква фаза са вътрешните ни процеси на трансформация.

Разбира се, преживяването на емоциите винаги ще присъства. Ако някой ни блъсне и събори на земята, съвсем естествено е да се разгневим. Различното ще бъде, че вече го няма този, който подклажда огъня на яда. Затова бързо ще станем от земята, ще изтупаме праха от панталоните, ще видим какво може да направим и ще продължим по пътя си. Когато престанем да приемаме нещата лично, откриваме, че продължителността на негативните ни състояния се започва да се смалява. Камъкът цопва във водата, прави няколко вълнички и отново всичко утихва.

Силата, която идва от това да не приемаме нещата лично, е огромна. Правилото „не приемай нищо лично“ е второто от „четирите споразумения“ в едноименната книга на Дон Мигел Руис. Според него, ако успеем да въплътим в живота си това споразумение,  ще можем да пропътува­ме из целия свят с напълно отворено сърце и никой няма да ни нарани.

Ще можете да кажете: „Обичам те“, без страх, че ще ви се присмеят или ще ви отхвърлят. Няма да се боите да поискате онова, което ви е необхо­димо. Ще можете да кажете „да“ или „не“ – което избе­рете – без да се осъждате и да изпитвате чувство за вина. Ще можете винаги да следвате сърцето си. Тога­ва дори насред ада ще изпитвате вътрешен покой и щастие. Ще можете да останете в блаженство и адът въобще няма да ви засегне.“

Второто споразумение, Дон Мигел Руис

Съгласна съм. Когато нашата лодка се изпразни от негативните съдържания на „егото„, вече го няма този, който се страхува от отхвърлянето. Остават само неговите позитивни форми. Остава само лодката. Разбираме, че макар и поводът за гнева да идва отвън, причината за него е вътрешна. В същото време откриваме, че причината за любовта също е вътре в нас. Другата лодка е била само стимулът да открием какво има в собствената ни лодка.

Ако се изразя в стил „воинът на светлината“, бих казала: Воинът на светлината не позволява на вътрешния си обвиняващ глас да го обезсилва. Той го изслушва внимателно и след това му казва, че всеки има право да се учи от грешките си. Воинът на светлината си признава грешката, учи се от нея, но никога не гледа на себе си като на грешка.

Камелия Хаджийска