ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА – Ел Колли, „Белязана от Духа“
„Има едно нещо, което митовете разкриват, и то е, че на дъното на бездната се чува гласът на спасението. Черният момент е мигът, в който истинското послание за трансформация предстои да дойде. В най-мрачния момент, светлината идва.“
Джоузеф Камбъл
Един основен проблем очаква всеки сериозен духовен търсач: в дълги участъци от пътя, търсенето изисква огромна лична инвестиция за нещо, което в отплата изглежда пренебрежимо малко. И по време на тези трудоемки и изморителни периоди отдадеността на хората, доброволно избрали определена духовна дисциплина, се разклаща. За тези от нас, в които Кундалини се пробужда самостоятелно, не съществува алтернатива, няма обратен път назад. Кундалини има своя собствена неудържима движеща сила. Когато Шакти ни съживява, вече не можем да следваме каквото и да било, по-скоро сме носени нанякъде, независимо от волята ни, като лист от вятъра. Понякога, въпреки въздействието на тази сила, която променя съдбата ни, ние потъваме в съмнения. Това, което започва със страх или с почуда, преминава през сезони на радост, надежда, разочарование и отчаяние. Тогава се питаме, процесът плодоносен ли е за мен? Още колко дълго трябва да страдам от ежедневните силни удари по тялото и психиката ми? Когато седмиците се превърнат в месеци и години, нашата вяра в благоволението и насочващото присъствие на Духа е подложена на огромна проверка. Сияйните подаръци на блаженството, красотата и неоспоримата благословия са помрачени от продължителните обсади на болка, изтезаваща мъка и физическо/емоционално изчерпване. Дори и да искаме да се предадем на действието на процеса, често не знаем как.
Чарлз Бро казва, че след първоначални шест месеца на „невероятна“ опитност на най-високо ниво, шлаката започнала да се изсипва върху целия му външен живот. Той пише: „Последните седем години бяха настъпващи една след друга интензивни драми. Най-дълбоките и тъмни кармични модели вътре в мен бяха безмилостно съживени от силата на Кундалини.” В края на своята книга „Пътуване в Съзнанието” (Journey into Consciousness), той признава, че продължава да се чуди дали необходимостта от „пускане” някога ще спре.
Ритъм и цикли
Понякога, докато пиша тази книга, чувствам, че това е нещо прекалено голямо и няма да мога да се справя. Все едно стоя в яма, потънала до кръста в кал, камъни, кръв и накълцана плът, но точно там, още по-надолу в това тресавище, лежи най-красивото нещо, нещо, което пронизва плътта ми и влиза в мен като любовник, нещо толкова чудно, че никой не би ми повярвал. И ако се беше случило само с мен, това щеше да бъде моята специална тайна и нямаше да има смисъл да се опитвам да го описвам. Но ямата с камъни и кръв е светът на изтезанието, а красивото нещо е това, което го променя от ужасяващо видение в героично приключение. Героят е душата, а красивото нещо е Духа и аз не съм единствената, която е била пронизана.
Кундалини ни дава неочаквани криле, за да се издигнем над дребнавостите в живота, но също така се обръща и ни потапя надълбоко в ямата, предизвиквайки ни да открием съкровището, заровено в нея. Прокълнатите периоди на депресия са присъща черта на трансформиращото пътуване. В действителност, самата аз съм в такова състояние, докато пиша това. Изпитвам съмнение в цеността да пиша тази книга и си задавам въпроса за ползите от Кундалини. От мястото, където стоя в този момент, всичко изглежда сякаш годините на процеса, и като цяло на живота ми, са били малко повече от тест за издръжливост.
Имам чувството, че всичко, което съм написала за красотата и потенциала на духовното пробуждане е измама…, че в крайна сметка, величието е сравнително кратко преживяване, докато времето, прекарано захвърлен в болка, е безкрайно. Но това е естеството на шаманския път. От безбройните интервюта и автобиографии, които съм изчела, двете най- повтарящи се думи, произнасяни от шаманите са „дух“ и „страдание“. Отчаянието не е монопол на тези, които са паднали на релсите, то е неразделна част от самото пътуване. Подобно на физическата болка, това е прекъсвач, който прекъсва обичайната програма, за да достави специално съобщение. Новината не е добра и ние не бихме искали да я чуем, но тя трябва да бъде чута. Всеки път, когато попадна в някоя от тези ями, искам да се свия на кълбо и да умра. И все пак, забелязала съм, че тези състояния предхождат някакъв вид пробив. Изглежда, целта им е да ме изпразнят, за да може нещо ново да ме изпълни. В този смисъл, копнежът към смъртта е психически и духовно съгласуван и е точно това, от което имам нужда. Отчаянието ни връща до нулевата точка след пълно унищожение, до мястото на нищото, което изглежда безплодно празно, но в действителност е царството на летаргията, зимуването на душата, без което пролетта е невъзможна.
Когато разбираме и приемаме циклите на природата, сме в състояние по-лесно да се движим с потока на трансформиращия процес.
Всяка жива материя следва свой собствен вътрешен ритъм на растеж и спад. Процесът на Кундалини също се развива в цикли на разширяване и свиване. Състоянието на разширяване може да ни даде вкуса на вечността, но ние не сме вкъщи безплатно. Както казва Роберто Асаджиоли: „Подобно екзалтирано състояние продължава за различен период от време, но е предопределено да свърши… Притокът на светлина и любов е ритмичен, както всичко друго във Вселената. След известно време отслабва или изчезва, а приливът е последван от отлив.”
Ако процесът започне с експлозивна вълна на енергия, която опустошѝтелно удря системата, ние се чувстваме все едно сме били взривени под кожата или в ума ни. В ранните етапи, можем физически да се разболеем, да бъдем психически зашеметени и/или емоционално наранени. В състояние сме на свободно падане в един сюрреалистичен ад на неопределеност, без да знаем къде или дали в крайна сметка ще се приземим. За нас е полезно да знаем, че първата фаза от процеса на трансформация е хаос. Нещата се взривяват, разпадат се, обезумяват. В алхимията, тази хаотична фаза се нарича „материя прима”, която е основата, от която чрез алхимичната работа в крайна сметка ще се получи „злато” – желаният резултат (или духовното съкровище). „Материя прима е в състояние на конфликт през цялото време”, обяснява ни астроложката Лиз Грийн, „сляпа, мощна, неориентирана, но пълна с първична сила, постоянно готова за битка”.
Когато се намираме в тази начална фаза, всичко е несигурно. Старите котви и мрежи за безопасност вече не задържат. Чувстваме се объркани, нещастни, безнадеждни. Азиатските култури в по-голяма степен приемат циклите на природата, разглеждащи бедствията като възможност за растеж. Китайската дума за криза е „уей–чи”, което означава „опасна възможност”. Всъщност, известно е, че колкото по-цялостна е трансформцията, толкова по-тежка е кризата, която я предхожда. Шаманите и духовните водачи отдавна са разбрали този принцип: колкото по-голяма е кризата на инициацията, толкова по-голям е потенциалът за ползотворен растеж.
Разбира се, няма никакви гаранции. Противно на общоприетото схващане, инициацията никога не е изцяло предвидима или безопасна. Самата идея, че инициацията е нещо бляскаво, екзотично, водещо до незабавен духовен екстаз, е твърде подвеждаща. По-често, както Алис Бейли ни предупреждава, нашите инициации са скъпо струващи ритуали на прехода, носещи ни „повече работа и нарастваща отговорност”. В книгата „Огън в душата”, Джоан Борисенко посочва, „кризата разрешава нещата по един от три начина”. Изпитанието ще приключи, когато „отново бавно дойдем на себе си и животът продължи по същия открито или неясно незадоволителен начин, както и преди; или започваме да се чувстваме толкова ужасени, обезпокоени, депресирани, че извършваме самоубийство или оставаме в пустинята на психичното заболяване; или излизаме трансформирани, изпълнени с нова сила, мъдрост и визия.” Тази трета и най-лечебна възможност е великата алхимична „тайна”. Скоро след хаоса настъпва еволюционно преструктуриране. Този процес е аналогичен на откритието направено от Нобеловия лауреат Иля Пригожин, че големите енергийни смущения причиняват разпад на живите системи, след което те се обединяват отново в по-елегантен ред. „Първо унищожение, после сътворение – това е пътят на богинята Шакти”, посочва Вики Нобъл.
“Огънят стопява старите структури, унищожава ги, трансформира енергията им, издигайки я на по-високо вибрационно ниво“.
Или както Дийпак Чопра казва, „самият живот проявява същността си като чудо на обновлението. Всеки ред, който се разтваря в хаоса, се завръща като друг вид ред“. Но тази нова структура рядко се проявява изведнъж. По-често се проявява нерегулярно с прекъсвания. Започваме да забелязваме, че нещо се променя във възприятията ни и реакцията ни към живота. Някои от тези промени са драматични и необикновени, други са по-неуловими и едва различими. Сякаш изгубени или атрофирали части от нашата същност се появяват отново на повърхността.
Понякога първоначалното състояние на експанзия е приветствано от радост и чувство на свобода и въодушевление. Вместо да ни удари като криза, то ни разтърсва като прозрение. Чувствата са силни и ние сме хипер енергизирани, потопени във възвишени мистични преживявания и подхранващи душата ни прозрения. Въпреки че се реем безконтролно, не се съмняваме, че сме в полет. Налице е спиращо дъха чувство, да сме пометени от божественото, издигнати нагоре от фантастични сили.
От друга страна, следващата фаза, свиването, е по-плътна и заземяваща. Независимо дали идва като внезапна катастрофа или настъпва постепенно, свиването приема неотговарящ на очакванията ни тон. Ако фазата на разширяване е екстатична, то при свиването, което я следва, всичко явно изпада в състояние на упадък. Ако фазата на разширяването изглежда изпълнена със значимост, тази на свиването може да се охарактеризира с тежестта на ужасяваща несигурност и/или потискаща безсмисленост. Все още може да чувстваме, че духовният процес работи вътре в нас, но бляскавите привилегии вече са си отишли. Няма повече божествени прозрения и необикновени чувствени блаженства, свършват красивите посещения и удивителни знаци за божествена намеса.
И като малко дете, което всеки ден се оглежда в огледалото, за да провери дали е пораснало, ние продължаваме да инвентаризираме нашето състояние, търсейки някакви положителни промени. Цялото нещо може да изглежда като някакъв абсурден малшанс – космическа шега с нас. Може да започнем да се питаме дали в действителност сме в процес на трансформация. Дали сме безнадежден случай отвъд изкуплението? Дали нещо в процеса не се е прецакало?
Независимо дали чувстваме божествено освобождение или адски катаклизъм, във фазата на разширяване, особено при интензивно Кундалини пробуждане, проявите са толкова мощни, че сме изтръгнати от обичайните ни грижи. Във фазата на свиване се чувстваме по-заземени, но също така нашите обичайни страхове и тревоги се завръщат, за да ни обсебят отново, често засилени, защото навярно сме в по-лошо положение в сравнение с времето преди да започне процеса. Често ни се струва, че не сме постигнали никакво развитие. Може да се чувстваме физически и психически осакатени по ужасяващ начин, а също така да се страхуваме, че сме загубили благоволението.
Фазите на разширяване като цяло са по-кратки от тези на свиване, които са много изтощителни и ни се струва, че ще се проточат вечно. Но това е естественият ритъм. Тъй като фазата на свиване продължава да ни тегли все по-надолу и по-надолу, възможно е да почувстваме, като че ли „го губим”. На тази фаза миналите ни състояния и мнението на околните могат много да работят срещу нас. Подобни болезнени преживявания са директно осъдени, както отбелязва Марк Иън Бараш, „в култура, в която празнуват повърхности, скорост и успех… На всяка цена се опитваме да отстоим на падението си, защото вярваме, че веднъж ударили дъното, няма връщане назад” (от „Целебния път“). Но ако си позволим да бъдем завлечени в тази тъмна бездна, в най-ниската точка на безполезност и силна болка, процесът се преобръща още веднъж.
Кризите ни принуждават, на фазата на „усилената работа“, предхождаща нашето прераждане, да се предадем. В този период на прераждане получаваме вътрешни и външни насоки, които ни позволяват да се освободим от старите си травми, да надрастнем старите си навици и ограничаващи и/или вредни условности. „Когато душите ни са в пламъци”, казва Джоан Бориснеко, „старите убеждения и мнения могат да бъдат напълно изконсумирани, довеждайки ни по-близо до нашата истинска природа и до сърцевината на изцелението”.
Както посочва Елизабет Кюблър-Рос, ние излизаме шлифовани от „чашата” на нашите изпитания. И докато сме инкарнирани (въплътени) на тази планета, ще продължим този процес на духовно пречистване. На интервали, целият процес започва отначало, разтваряйки, изяснявайки отново, запечатвайки и намалявайки. Ставаме вътрешно калени. Ако го запомним, може да ни е в помощ, когато се озовем в по-трудните етапи на процеса. Всичко това е необходимо, всичко това е целенасочено. Противно на популярния мит, трансформацията не е лесно, светкавично превключване. Не можем с магическа пръчка да превърнем жабата в принц или принцеса. Ето защо пробуждането се нарича пътуване – отнема време, за да достигнем до целта си. Очакват ни много предизвикателства. Душите и вярата ни ще бъдат подложени на тест. Настъпващото страдание е част от плана на Вселената.
„Бедствията маркират историята на всички светии и служещи хора по света, а историята на Йов е пословична”, пише Майкъл Ийсткот. „И все пак, когато попаднем в сянката на тези периоди, сме склонни да забравим, че те са част от духовната връзка между светиите и са необходимо време за подготовка и изграждане на силата на духа.” Разбирането на този процес може да ни помогне по-добре да се справим с преживяванията ни. „Раждането и характеристиките на новата същност са определят в голяма степен от историите, които сами си разказваме за това защо тъмният период идва”, казва Джоан Борисенко, „ако ние имаме силна вяра, че страданието ни е в услуга на нашето израстване, опитът от тъмната нощ може да ни заведе до такива дълбочини на психологическо и духовно изцеление и открития, за които дори не сме си и мечтали, и които трудно могат да бъдат описани с думи, които да не звучат банално.”
Тъмната нощ на душата
„За да опознаеш мрака, влез в тъмнината. Върви без да гледаш, и открий, че мракът също цъфти и пее, и е пропътуван от тъмни стъпки и тъмни крила.“
Уендъл Бери
Налице е самоунищожителна екзистенциална криза, която може да се случи във всеки един етап на пробуждането. С мен се случи след най-дълбокото духовно преживяване в живота ми, за което говоря в глава дванадесета. Описано е точно от Кристина и Станислав Гроф: „Не само че тези, които преживяват подобна екзистенциална криза, се чувстват изолирани, но също така те се чувстват незначителни като безполезни точици в обширен космос. Самата Вселена изглежда, че е абсурдна и безсмислена, а всички човешки дейности несъществени. Тези хора могат да виждат човечеството като въвлечено в едно безскрупулно надпреваращо се съществувавание, което няма полезна цел. От тази гледна точка, те не виждат какъвто и да е космически ред и нямат контакт с духовната сила. Могат да станат изключително депресивни, отчаяни, и дори суицидни. Често, имат прозрението, че дори самоубийството не е решение, изглежда, че няма изход от тяхната окаяност“.
Тъй като това отблъскващо чувство на отчуждение се усеща толкова духовно изпразнено, тези, които минават през тази фаза, рядко могат да я разпознаят като етап на пречистване на душата. Явно, вместо да се превърне в задънена улица за нихилистичните нагласи, се превръща в непреодолима яма на безнадеждността. Оставаме с убеждението, че всички предишни духовни копнежи и преживявания са били обикновено самозалъгване, и че никой и нищо не може да ни избави от това, което сега отчитаме като бруталната истина. Mарк Твен, забележителен духовен човек, трябва да е бил в подобна безизходица, когато е написал: „Бог е зъл гангстер“.
Прекарах години наред в това мрачно състояние и сега не мога да го видя, нито като абсолютна истина, нито като изцяло погрешно схващане. Тези умствени разпятия имат смисъл. Сблъсъците с дъното значително стесняват нашите избори: или емоционално ще се изтощим, или ще се отворим към невъобразимата красота на сърцето. Когато за първи път се осмелих да се доверя на любовта, не беше от оптимизъм, а от пълно отчаяние. Просто знаех, че вече не мога да живея с алтернативата. В ретроспекция, радвам се, че този избор ми е бил наложен в ранна възраст. Той вля в мен непоколебимост, която ме преведе през всички следващи трудности в живота ми.
За нас ще е изключително полезно, по време на най-тъмните, най-замръзналите, периоди да помним, че това е архетипен модел на растеж на душата. Ние не сме изгубени, нито безнадеждни. В действителност, според психолога Ира Прогоф: „Активното покълване на процеса на растеж често се случва в неблагоприятните, на пръв поглед, негативни фази на психологическия цикъл. Така, точно когато най-конструктивното развитие се осъществява вътре в един човек, неговото външно проявление може да бъде на депресиран, объркан и дори неуравновесен”.
Дори от чисто биологична гледна точка, перфектен баланс не съществува, освен в смъртта или инертната материя (и дори не съвсем изцяло и в тях). Както Пол Пиърсал посочва: „Еколози от цял свят започнаха да променят виждането си, че нормалното състояние на природата е равновесие. Проучванията на горите, климата и атмосферата на нашата земя показват, че естественото състояние на природата е хаос“. Той цитира еколога Стюърт: „Балансът в природата е по-скоро красива поезия, отколкото велика наука“. Във физиката, теорията на хаоса разкрива, както ни казва физикът Дъглас Хофстатър, че „зад фасадата на ред може да се крие един зловещ тип хаос и също така, дълбоко в хаоса дебне един още по-зловещ тип ред“.
След продължителна борба с лично здравословно изпитание, включително две битки с рака, Пиърсал заключава: „Преминавайки и през най-добрите и най-тежките си времена, убеден съм, че има определен ред в живота ни, и както материята и антиматерията или квантовия свят, за всеки момент на прозрение и празнуване има и „анти-моменти” на болка и страх”. “Законът на хаотичния ред”, казва Пиърсал, „подсказва, че хаосът, самият процес на безредица, е здравословен сам по себе си и за себе си. Вселената не е красив баланс, а хаотично чудо”. Имайки предвид това, той добавя: „Може да изживеем живота си в страх от бъдещи проблеми или може да приемем факта, че ние не бихме могли да съществуваме, ако не сме, както и всичко останало в космоса, в процес на непрекъсната промяна; и не запомним, че тълкуванието на думата „страх”, освен „силно душевно безпокойство и ужас” означава „дълбоко страхопочитание и благоговение““.
След като страданията не могат да бъдат избегнати, тенденцията да драматизираме нашата собствена злочестина и да изпадаме в самосъжаление само увеличава това страдание. От друга страна, когато си спомним, че болката и трудностите са целенасочени и архетипни черти на духовния път, гледната ни точка за сегашните ни трудности се разширява. Будистите отдавна са проумели изкуството на възприемане на превратностите на живота само като част от продължаващото парадно шествие. Тартанг Тулку казва: „Да се научим да се „носим” с нашия опит, ни дава истинска стабилност и свобода. В момента, в който открием промяната като истинската същност на съществуванието, старата ни концепция за света, ни изглежда недоразвита и ограничена. Нашият свят оживява, отново сме цялостни. От старата реалност се ражда нова, като феникс от огъня”.
Рейчъл Наоми Ремен коментира следната парадоксална истина: „Колкото по-малко сме привързани към живота, толкова по-живи можем да бъдем”. Пускайки всичко, без което ни е казано, че не можем да живеем, ние ставаме далеч по-способни да участваме в живота. Докато се борим по каменистия, трънлив път, може би нищо от преживяното не ни дава надежда. Но винаги има подкрепа, ако знаем къде да я търсим. „Нека да имаме предвид трудностите и тъмните моменти, които продължават твърде дълго и да бъдем малко разтревожени”, съветва ни Майкъл Ийсткот, „нека да си напомним, че истинността на това обещание е винаги пред нас всяка нощ и точно тогава, в тъмнината, виждаме звездите”.
В началото, когато Кундалини се движи нагоре, д-р Р. П. Каушик казва, „тя е отрицателна сила, тя е деструктивна. Унищожава всички ваши привързаности, всичките ви материални притежания. Това е пълно унищожение и може да доведе до неудовлетворение от всичко, което имате.“ Каушик отбелязва, че тези чувства на безсилие и отчаяние се засилват докато енергията работи, за да изчисти всичко до шести и седми център. „Йогите са описали това движение чрез красиви думи.“, и продължава, „змията, когато се пробуди, започва да поглъща и изяжда всичко, което се изпречи на пътя й, докато достигане до теменния (коронен) център, и оттам започва да се спуска надолу като творческа сила – обърнат триъгълник или триъгълник на Шакти. Това е позитивно движение…“
Само когато тази положителна, творческа част от цикъла е достигната, процесът започва да се успокоява и постепенно да става възнаграждаващ. Това не означава, че завинаги след това ще заживеем щастливо в пашкул от блаженство. „Пробуждането довежда до спомняне на цялата ни същност по време на транс състояния и на проблемите ни, придавайки им смисъл”, напомня ни Арнолд Миндел. Това не означава, че няма да имаме проблеми.
Шаманско разчленяване
Една жена, преживяла продължителено Кундалини пробуждане, ми разказа за период, в който имала продължителни нощни кошмари, от които се събуждала пищейки. Всичките й сънища имали една и съща ужасна тема: „те” я насичали на парчета. Накрая, сънищата започнали да се променят. Вместо да бъде накълцвана, фигурите от сънищата й я сглобявали, като я превръщали в нещо като биомеханичен човек – „по-добра” и „по-силна” от когато и да е било.
Това е опитност на класическо шаманско разчленяване. Символична трансформираща драма, която е позната в традициите на мъдростта от незапомнени времена. В шумерската митология, Инана, богинята на Небесата, трябвало да премине през седем порти на подземното царство, като всеки път събличала все по-дълбока част от своето същество, докато накрая останала гола и безжизнена. В книгата си „Пътят на шамана“ Роуина Пати описва египетското проявление на тази драма в мита за Озирис, фараонът, който е бил убит, разчленен и свръхестествено съживен, за да бъде заченат синът му Хор. Пати посочва, че в древногръцката митология, „Дионис е бил разкъсан от титаните, които изяли части от него, а сърцето му било спасено от Атина, богинята на мъдростта, което предполага мъдрост, родена от опитността на преживяното разчленяване.”
Във всички тези древни истории се появява нещо великолепно и творчески изобилно, след като оригиналът бива разделен на части. От митовете може да заключим, че всяко творение е резултат от божественото разчленяване на единна божествена същност. Инуитите (ескимосите), коренните жители на Арктика, почитат Таканакапсалук, разчленената богиня, от чиито части са създадени всички морски създания. В митологията на толтеките и ацтеките, земята е създадена от разчленените части на богинята Тлалтекутли. Според древния мит, след като била разкъсана на парчета и поставена в земята Тлалтекутли започнала да ридае и можела да бъде утешена единствено чрез „кръвта“ на откъснати, свободни (т.е. духовно осветени) човешки сърца. „Да жертваме сърцата си”, казва Кейт Дъф, „не означава да се раздаваме, а да запазим себе си истински чрез освобождаване на сърцата ни от отклоняване на вниманието и пренасочване на личността ни към предопределената й съдба. По ирония, често откриваме истинската си същност и се обвързваме с душите си, когато сърцата ни са разбити, кървящи и пожертвани”.
Тези от нас, които са започнали да се трансформират, могат да имат показателни сънища или видения, в които са брутално нарязвани или разкъсвани на парчета. Тази фаза може да бъде предшествана или съпроводена от видения или сънища за катастрофални бедствия като земетресения, наводнения, урагани, ядрено унищожение и т.н. Първичните ни страхове са предизвикани от тези сценарии. Физически и ментално, това е една от най-тежките фази на пробуждане. За съжаление, някои от нас, докато Кундалини разчиства телата и психиката им, буквално преживяват опитност на разчленяване. Костите, ставите, прешлените, вътрешните органи, очите или други части на тялото могат да бъдат тежко засегнати от процеса. Могат да се случат сериозни наранявания или заболявания, които изглежда трайно ни унищожават.
Струва ни се, че нашето оцеляване виси на косъм. За някои страхът от смъртта се надига още по-застрашително през този период. За други, смъртта изглежда като добре дошло облекчение от ужаса и агонията на „разчленяването“. Изследователят на Кундалини Фредерик Тонтин Хопман ни напомня, че „пробуждането обхваща както състоянието да си в хармония с Дао, така и да се движиш по острието на бръснача – път, изпълнен с насилие, пречистване и внезапни катастрофални рискове”. Опасностите на пътя не са илюзорни. Той казва: „Може би наистина всичко ще бъде заложено… Духът не познава половинчати мерки или равнодушни напасвания. Как иначе човек би могъл да се трансформира, освен чрез най-интензивни преживявания?“
До този момент травмата на гръбначния стълб, която получих през 1993 г. беше най-травматичното от моите Кундалини преживявания на „разчленяване“. Всеки, който страда от сериозно заболяване, знае какъв кошмар могат да бъдат продължителната инвалидност и хронична болка. В други случаи, най-трудната част от процеса са лични кризи, като например смърт на членове от семейството или приятели, събития, които понякога се случват с мистериозно струпване около индивида с пробудена Кундалини. Болести, наранявания и загуба на близки са човешките изпитания, пред които рано или късно всеки от нас се изправя, независимо от състоянието, в което е Кундалини. Но изглежда, че пробудената Кундалини увеличава вероятността от кризи в живота ни. Богинята Шакти ще използва всичко възможно, за да ни разтърси, разбие и разреже до основи, развенчавайки всичко, което сме си мислили, че имаме, знаем или сме.
Холгер Калвайт казва: „Много шамани са били сериозно болни, социално неприети и психически объркани за периоди от няколко години; като по това време на страдание тялото и психиката им ги нагласят към алтернативен начин на възприятие. Този непрекъснат биопсихичен процес на трансформация често достига връх в преживяване на опитност на разчленяване, което представлява кулминационна и повратна точка на вътрешна промяна към духовно състояние на съществото“. На най-дълбокото си ниво, преживяването на разчленяване разрушава старата ни идентичност. Това е мощен процес на смърт и прераждане.
Преживяването да бъдеш оглозган до кокал ни принуждава да изследваме оголената същност на това, което сме. Окастрянето от всичко излишно е жесток урок. Научаваме кое е наистина важно и кое е незначително за нашето физическо, емоционално, умствено и духовно оцеляване. Накратко, учим се на простота и проницателност. Както казва Клариса Пинкола Естес в своята поема „Отказвам да бъда повалена“: „Точно в средата на страданието всичко става толкова ясно. Този, който казва, че нищо хубаво не произтича от това, все още не чува.“
Антроположката и мистик Фелицата Д. Гудман отбелязва, че сибирските шамани считат разчленяването за значима фаза от процеса на инициация на лечителите. За нейна изненада, Гудман открила, че този архетип изглежда е универсален. В работа си с транс състояния със западняци, тези от тях, които имали спонтанни видения с разчленяване, били неизменно предопределени да станат различен вид лечители. Думите на Джоан Халифакс обясняват защо това е така: „Шаманът е излекуван лечител, който е възстановил счупените парчета на своето тяло и психика, и чрез личен ритуал на трансформация е интегрирал много равнини на житейски опит – тялото и духа; обикновеното и необикновеното; индивида и общността; естественото и свръхестественото; митичното и историческото; миналото, настоящето и бъдещето.“
Завършването на този възстановителен ритуал е сериозна работа за душата. Калвайт казва: „Самотната борба със силите на природата, по време на които си зависим от тяхната милост за по-добро или за по-лошо, е изискване на шаманисткото обучение, защото, само когато чиракът стане осъзнат за своята незначителност и безпомощност, само когато стане скромен и смирен, само тогава неговият дух може да се съчетае с тези страховити сили. Осъзнаването на взаимосвързаното мистично единство на природата е съществен опит по време на инициацията на шаманисткия поглед върху света като цяло.”
С типичното си красноречие Халифакс заявява: „Да се върнем към първоначалното си състояние, това което е било цяло в прадревните времена, а сега е счупено и разчленено, и не само като акт на обединението, но и като божествен спомен за времето, когато цялостната реалност е съществувала“. Положителната страна на опитността от разчленяване е, че в крайна сметка тя води до „възкресение“, по-високо състояние на духовно развитие. Тъмнината, която изглеждала безкрайна и непробиваема, в крайна сметка се оказва просто много труден проход, прословутият тунел, в чийто край е красивата, приветстваща ни светлина.
В книгата си Imagik, Тед Андрюс свързва процеса на Кундалини с това, което той нарича „13-ия път” на Кабалистичната традиция. В системата на Таро, той го отнася към архетипа на Висшата жрица. „Това е сладко-горчив път”, предупреждава ни той, „който представлява огромен тест за нашата вяра”. По този път (който се нарича още „Порта към познанието“), след като бъдем лишени от всички ненужни неща и преодолеем нашите кармични пречки, ще успеем да открием нашите най-дълбоки истини. „Това е краят на пътя през тъмната нощ от пътешествието на душата”, казва Андрюс, „Тук имаме възможността да събудим нашата най-силна интуиция и… да изпълним себе си със светлината и любовта на божественото!”
Оцеляване от духовни кризи
„Дай ми всичко смачкано и осакатено, и аз ще го превърна в незначително, за да те накарам да се разридаеш. И ще ни вали, и пак отново ще започнем.“
Дийна Мецгер
Един мъж, чиито Кундалини преживявания бяха разширили кръгозора му по приятен начин, сподели, че процесът се оказал по-спокоен, отколкото „бомбата със закъснител“, която първоначално се страхувал, че ще бъде. Звучеше сякаш той се е справил добре при инициацията си, но за някои от нас (включително и мен) бомбата със закъснител беше взривена и съществуването ни в резултат на експлозията е най-голямото предизвикателство в живота ни. Как ще оцелеете в този свят, когато сте с прекалено обострена физическа чувствителност и/или психически и емоционално опустошени, за да излезете сред хора, или твърде болни за да работите? Хора, които са въвлечени в интензивни и продължителни Кундалини пробуждания, се сблъскват с тези проблеми. Мнозина, които са били самостоятелни, независими и добре подготвени да се погрижат за себе си преди психо-духовната криза, сега се оказват бедни и в крайна нужда. В автобиографията си, Гопи Кришна казва как той „е бил в твърде деликатно и зависимо от другите състояние, както физически, така и психически“, за да бъде способен да работи , което довело до живот в бедност за семейството му в продължение на повече от седем години.
В „Алхимия на болестта” Кейт Дъф говори за вредата, която това състояние причинява на самоуважението ни: „Един от най- дълбоко вкоренените културни императиви, срещу които трябва да се изправим, е работната етика и уравнението, което тя поставя между личната човешка стойност и производителността“. Пол Пиърсал се е изправил срещу тази същата фрустрираща принуда да направи нещо, каквото и да е, като реакция на това, което ще се превърне в дълга и мъчителна битка с рака. „Ние живеем в духа на култура „направи-си-сам“ с акцент върху „правя““, пише той по-късно. „Такива понятия като приспособяване, адаптиране и управление са често срещани в нашия речник“. Но когато сме в разгара на физическа или психическа криза, способността ни да се приспособим или справим е сериозно компрометирана.
В най-интензивната фаза на трансформацията, можем да бъдем толкова дезориентирани или физически неспособни, че ни трябва помощ дори за най-личните ни нужди. Имало е периоди в моя процес, когато дори едно просто преминаване през стая чувствах като изкачване на планината Олимп. Медиумът, с който се консултирах, когато преминавах през тежък период със симптоми на Кундалини настояваше, че съм получила „визитка” и незабавно следва да се преквалифицирам като лечител. Казах си, сигурно се шегува с мен. В състоянието, в което бях, нямаше да мога да се задържа на работа дори и като преспапие. По-духовният начин на възприемане на ситуацията е разяснен от учителя по медитация Шинзен Янг, „Ако природата (или Бог) ви дава толкова много болка, че не можете да правите нищо друго, освен да бъдете с нея, тогава тук имаме съобщение: от теб не се очаква да правиш нещо друго! С други думи, да си губим времето, дори ако става въпрос за продължителни периоди, просто чувствайки болка е законно призвание в очите на Бог и природата. Допускайки, че чрез състоянието на болка по изкусен начин извършвате поне малко усилие за изчистване и развиване на съзнанието си, това ще означава, че сте анагажирани с продуктивна и значима работа”.
Янг продължава и казва, че това не само е вътрешна работа, ценна за нас като индивиди, но че това е душевен принос за останалата част от света: „всеки път, когато човек върши нещо, той го прави по-лесно за правене от останалите, въпреки че другите могат да нямат пряк контакт с него или дори представа за работата му … Според тази теория, човек, изолиран и с прекъснати контакти, който работи, за да се пречисти чрез болка, по някакъв начин прави по-лесно за всички други страдащи в света да предприемат същото; наистина, полезна и смислена работа!“ С тази гледна точка, Янг ни насърчава да „направим тайнство“ от болката ни, определяйки я „като вид наложено монашество или свещена церемония.“
По време на Кундалини-пробуждане желанието ни да имаме нормален или комфортен живот може да бъде сериозно възпрепятствано. Всички наши стари и познати котви за безопасност могат да изчезнат. Може да се чувстваме изгубени, уязвими, отхвърлени и безпомощни . И все пак, по някакъв начин, като по чудо, нашите текущи нужди са удовлетворени. Оцеляваме, дори и при изглеждащи невъзможни шансове.
По време на най-лошия ми период, в който бях почти парализирана, се нуждаех от Чарлз, който да ми сервира храната, да ми помага в тоалетната, да ме къпе и преоблича. Тогава никой от нас не знаеше кога и дали ще се възстановя. Това беше изключително изпитание по смиреност за мен. Чувствах се засрамена и виновна за това, че изисквам толкова много помощ. Тревожех се и за емоционалната жертва, поета от Чарлс. Но също така, това беше време, в което имаше голяма нежност между нас. Никога дотогава в живота ми никой не се е отнасял към мен с такава безкористна любов.
Аз бях (и съм) дълбоко благословена. Не всеки, който преминава през Кундалини пробуждане, е такъв късметлия. Някои се оказват съвсем сами. Тези, с повече късмет, имат партньори, приятели или семейство, които са готови и способни да дадат подкрепа. Някои откриват духовни общности, ритрийт центрове или ашрами, където могат да живеят при минимално необходимото равнище в спокойна и подкрепяща среда. Както съветва Роберто Асаджиоли: „В действителност, това е период на преход; загуба на старото състояние, без все още да е категорично достигнато новото; междинна фаза, през която, както е точно казано, човекът е като гъсеница, претърпяваща процес на трансформация в крилата пеперуда. Насекомото трябва да премине през фазата на какавида, състояние на разпад и безпомощност. Но човекът обикновено не разполага със защитата на пашкула, в който да преживее процеса в уединение и мир“.
Тъй като много голяма част от психо-духовната промяна е дълбок вътрешен процес, мъчителните ефекти могат да останат невидими за останалите. Вътрешно, ние бясно отскачаме, бомбардирани от странни и съкрушителни усещания и фантастични, изумителни нови възприятия. Нашата умствена и емоционална връзка със светския живот може да се разтегне до толкова тънка нишка, че да изглежда, че ако в един момент загубим контрол, можем, бясно въртейки се, да потънем в неизвестното. И все пак, външно може да изглеждаме съвсем нормално. Някои около нас може да се съмняват, че преувеличаваме състоянието си.
През цялото това време, може силно да се страхуваме, че ще свършим бездомни и гладни на улицата. Особено в настоящия момент на световна икономическа криза изглежда невероятно, че някои от нас изобщо са успели да се справят. Тези, които имат личен опит или са работили с хора в крайно критични духовни ситуации, разбират необходимостта от безопасно място за подобни хора. В интервю, дадено в края на живота му, Гопи Кришна подчертава необходимостта от по-безопасна среда и специални грижи, за да бъдат подкрепени хората, преминаващи през бушуващите пожари на Кундалини: „Целта на подобна грижа е тези хора да бъдат насочвани през изменчивите, паранормални и трансцедентални състояния на съзнанието, които Кундалини процеса естествено развива. Никой не ще отрече, че процесът на Кундалини може да бъде изключително болезнен. Но ако се позволи да се развие до изцеление, резултатите могат да бъдат необикновени. За тази цел, е наложително изцяло ново обучение в медицински грижи, при което медицинските сестри и лекари да са добре запознати с Кундалини.“
Даръл Ървинг настоява за това дори още повече, като призова за създаване на „Училища и университети за Кундалини, Кундалини медицински заведения, Кундалини лаборатории, Кундалини библиотеки…“ и т.н. В действителност, Кундалини жилищни центрове за подкрепа и други помощни средства при духовна криза понастоящем се създават в различни места. Но много от тези убежища са само в етап на планиране. Малкото, които в момента са действащи, са географски и/или финансово недостъпни за много от нас.
Как можем междувременно да успокоим страховете си? Аз открих, че ми помага, ако се съсредоточа върху това, което имам сега и спра да мисля за това, което утре може да нямам. Въпреки че обстоятелствата около нас може да са далеч от идеалното, полезно е за нас да осъзнаем колко чудодейно сме успели да оцелеем до този момент. Въпреки болката и трудностите на моите години на трансформация, всяка сутрин се събуждам с чувството какво чудо е да съм жива и да живея в уюта, който ми е даден. Имам храна за ядене, спокойно (обикновено) място за живеене, както и меко, топло легло за почивка. В този свят, това са големи благословии. Защото много хора на тази планета нямат тези прости неща.
Вярвам, че всички ние сме направлявани от божественото. Не го казвам, защото сме непобедими или непогрешими, а защото независимо какво се случва, ние никога наистина не оставаме без възможност за подкрепа. Може да не осъзнаваме това водачество или може то да не се проявява по начините, по които искаме. Свободни сме да го последваме или да го игнорираме. Също така, вярвам, че ако помолим за помощ, помощта ще бъде оказана, въпреки че не винаги можем да разпознаем помощта, която ни е дадена, като достъпна за нас. Духът ни отговаря според неговите условия, а не според нашите. Казано по друг начин, душите ни имат приоритети, които може изобщо да не съвпадат с плановете на егото ни.
Това, което ние мислим, че трябва да сме, да имаме и да правим, може да е неуместно за нашата истинска същност и причината, поради която сме тук. Възможно е да имаме тревожни и объркващи преходни периоди, но всичко, от което имаме нужда, за да завършим това великолепно пътешествие, ни се дава непрекъснато. Това се отнася за всички души, на всички нива на развитие, но за тези от нас, чиято Кундалини се е издигнала, тази подкрепа е още по-разпознаваема. Всичко започва да се ускорява. Явно, за нас нещата започват да се обединяват (или да се разпадат) много по-бързо. Гласовете на Духа ни дават насоки, или сънища и видения ни показват какво трябва да направим. Учим се дълбоко да вярваме на вътрешното ни познание и интуиция. Понякога изглежда, че точно нещата, от които се нуждаем, ще паднат от небето за нас. Рано или късно ни просветва, че без значение колко изолирани сме или колко малко подкрепа имаме от околния свят, ние не преминаваме сами през това. Духът винаги е с нас.
Молитва
В дадени моменти всички се страхуваме, боли ни и отчаяно търсим да намерим някаква красота в съществуването си. Вярваме, че е по-добре да има любов, отколкото война, и искаме да направим нещо, за да привлечем повече светлина в свят, изпълнен с алчност, насилие, невежество и жестокост. Искаме животът ни да има достойнство и смисъл, а не просто да се наричаме оцеляващи. Обръщаме се към духовното с надежда да намерим поне малко облекчение в страданието си и пълнота в живота си. Повече от всичко, искаме да чувстваме радост и да ни бъде дадено да познаем светостта на съществуванието, не просто като идея, а като настояща реалност.
Когато Кундалини се издига, добиваме усещането за святост и радост. В повечето случаи мимолетно. Нашaтa свещ не остава запаленa във всяка буря, но ние пазим спомена за пламъка й. През по-голямата част от пътуването това е единственият източник на озарение. Учим се да се молим. Не винаги знаем за какво да се молим, нито как да го правим или дали ще ни бъде отговорено, но със знанието, че нещо ни слуша. „Винаги се моли”, казвал на Ирина Туиди суфи учителят й. „Помощта винаги е там.” Когато поискала разрешението му за конкретна написна молитва, която използвала, той махнал с ръка към нея. Опитал се да обясни, че формата и съдържанието на молитвата са без значение. Това което има значение не са думите, а намерението. Всяка молитва, която обръща личността към божественото, е добра молитва.
Чрез личния си опит и срещите му с просветени мъже и жени от местни традиции по целия свят, Брадфорд Кини стига до разбирането, че молитвата е най-универсалният „двигател за духовно развитие“. „Най-добрият съвет, който мога да дам на някой, който е духовно гладен”, казва Кини „е да се молите усърдно, и да се молите все по-усърдно“. От края на 70-те години, група, наречена Spindrift (Пръски от пяна на вълни) се ангажира с ортодоксални научни изследвания, които количествено показват ефективността на молитвата. Някои от техните изследвания са свързани с процента на покълнали семена измежду партиди, за които е отправена молитва и за такива, за които не са се молили. Различни хора са били помолени да се молят за определени партиди семена в поредица от възпроизвеждане на този тест и резултатите са показателни. Но още по-невероятни са резултатите от по-късни експерименти, в които семената са били силно стресирани чрез добавяне на солена вода. Партидите, за които са отправяни най-силни молитви, далеч са надминавали останалите семена при покълване и здравословен растеж. Изводите са много задълбочени: колкото повече е травмиран организмът, изглежда толкова по-грандиозно молитвата помага. За тези от нас, подложени на болезнени и трудни процеси, това са добри новини. Това дори е още по-удивително в контекста на степента на страдание на всеки вид по цялата планета. Нашите молитви са не само много необходими сега; ужасните проблеми, разяждащи земята означават, че сега е най-подходящият момент чудотворно да бъде отговорено на молитвите!
Молитвите ни свързват, както с божественото, така и с всяко друго по-мощно душевно ниво. Елизабет Кюблер-Рос е събрала надеждни доклади за хора в състояния, близки до смъртта, които са били в състояние да чуят молитвите, отправяни за тях, дори и от големи разстояния. Тя разказва за мъж, който не е вярвал в духовното или в задгробния живот, преди да „умре“ (и по-късно възкресен) в опустошителна автомобилна катастрофа. В следствие от катастрофата имало ужасно задръстване. Мъжът бил обявен за мъртъв на мястото на инцидента, защото задръстването било толкова сериозно, че отнело доста време на линейка да достигне до него. През това време той изпитал преживяване близко до смъртта (near-death experience), което започнало с излизане от тялото, при което той можел ясно да чува мислите на всички шофьори на магистралата. От тези стотици шофьори, всички с изключение на един изригвали мисли на гняв и фрустрация в блокирания трафик. Мъжът бил в състояние да разграничи мислите на една жена, надалеч в потока от задръстени коли, която горещо се молела за пострадалия непознат. Бил толкова докоснат от факта, че тази жена толкова всеотдайно се молела за него, за някого, когото дори не е срещала. Това го накарало да отправи своята първа молитва към Бог, в когото не бил вярвал досега. Помолил да живее достатъчно дълго, за да намери и да благодари на тази жена за молитвите й за него. Молитвата му била възнаградена, година по късно, след невероятно възстановяване от масивните травми, неговият лекар му помогнал да открие жената.
Всички, които познавам, преживели трудно Кундалини пробуждане, са ми разказвали, че са се молили през най-мрачните си епизоди. Мнозина използват молитвата като основно средство, за да оцелеят в този процес. Някои казват, че молитвата е единственото нещо, което ги е водило напред. По време на най-трудните и непреодолими периоди на моето Kундалини пробуждане, се молех непрекъснато. Формата на молитва, която ми идваше най-лесно беше мантра, въпреки че използвах и други по-лични молитви. Молитвите могат да бъдат мълчаливи, изговаряни, припявани или изпявани. Когато пробуждането ми бе най-интензивно, често пеех много спонтанно, детински молитви за любов към Кундалини-Мa.
Молитвите могат да бъдат отправяни към бог или богиня, духове, ангелски водачи, светци, гурута или божества във всякаква комбинация, която чувстваме правилна за нас. Когато отправям молитви на благодарност, включвам „всички светии и помагащи духове“, и както местните американци казват, „всичките мои връзки“, това означава всички същества от всички царства, чието съществуване е свързано с моето в тази велика драма, наречена живот. Изобщо не е задължително да се молим с думи.
Визуализирането на светлина, може да бъде чудесна молитва. Размишляването над фотографии, мандали, статуи или изображения на божества или гуру също са форми на молитва. Древните хора от всички традиции са знаели, че определени физически движения също са молитви. Те са основата за свещените танци. Тези движения и танци не произхождат от желанието някой да позиционира тялото си по символичен начин. Танцът е далеч по-инстинктивен и архетипен, отколкото осъзнаваме. Когато духът мощно се издига, тялото автоматично заема тези тайнствени пози и движения. Когато моите спонтанни мудри се развиха, аз осъзнах, че много от тях са били безмълвни молитви. Значението на някои от тези мудри идваше при мен в момента, в който се появяваха. Ръцете ми излитаха нагоре над главата ми с длани, протегнати сякаш ще се вдигна в небето. „Всичко принадлежи на Бог“ е значението, което се изразява чрез тази мудра. Тя е нещо като безмълвно „Алилуя!“. Според учение на коренното население на Америка, ние се молим на Твореца всеки път, когато се възхищаваме на нещо в природата. Мисля, че това се отнася и за всеки случай на благодарност: всяка благодарност, идваща от сърцето е молитва. Признателността и приемането на непрекъснатия благословен живот ни дарява не само с големи чудеса, но и с всички малки обикновени чудеса и ни държи, посветени на Духа.
Поискай и ще ти се даде
Духовните учители от почти всяка свещена традиция внушават на последователите си необходимостта да поискат помощ от Вселената. Когато попитали африканският шаман Малидома Соме какво трябва да направят хората, за да променят себе си и планетата, той отговорил: „Първото нещо е да започнете да създавате свещени пространства, в които да се молите на Духа… да признаете духовното влияние върху нашия живот и смело и дръзко да попитате Духа за насока… трябва да сте готови всяка сутрин да се събудите и да кажете на Духа: днес не искам да се справям, защо ти не поемеш нещата, а аз ще те следвам. Просто ме води.”
В „Там, където духовете яздят вятъра” антроположката и мистик Фелицата Д. Гудман ни разказва: „Започнах да разбирам, че тези същества стоят готови да бъдат наши помощници и приятели. Всичко, което трябваше да направя, е да ги попитам и те реагираха незабавно и по стряскащо осезаеми начини.“ „Както човешката равнина е оскъдна без намесата на Духа”, ни напомня Гудман, така и световете, обитавани от тези святи помощници „са също толкова непълни без нашето присъствие и присъствието на света около нас. Въпреки че те са толкова много по-мощни от нас, в този смисъл те се нуждаят от нас.“
Когато се консултирах с Ан Армстронг, психологически и за насоки свързани с Кундалини в моя собствен труден процес, тя ми каза, че смиреното умоляване на духовете рядко е достатъчно, че ако не получа определени резултати, трябва да изискам духовната помощ. Бях стресната от този агресивен подход, за който Ан каза, че й е отнело много време да го открие за себе си. Но сама установих, че този вид тежки молитви понякога са нещо необходимо. Подозирам, че не се дължи на това, че духовете са невнимателни и ние трябва да говорим гръмко и войнствено, за да бъдем забелязани. По-скоро сме подтиквани да заявим нашето рождено право на партньорство с божественото. Това е за наше собствено добро, да се запечата в умовете ни разбирането, че ние изцяло заслужаваме това партньорство, и че в действителност качеството на живота ни се основава на него. Дори когато се отворим за невероятни мистични преживявания и разберем, че има същества и сили във Вселената много по-големи от нас самите, може да ни отнеме дълго време, за да се научим, че можем да призоваваме за помощ тези свръхестествени интелекти.
Някои от най-лошите ми и осакатяващи симптоми изглежда са били предназначени да ме принудят „да се пусна и да допусна Бог“. Колкото по-дълго мислим, че можем (или трябва) да се справяме с всичко сами (за което сме притискани от нашата култура на груб индивидуализъм и материализъм), няма как да се случи да поискаме помощ от Вселената. Но аз не мисля, че сме духовно „проектирани“ да функционираме без подкрепата на Духа. Открих, че дори и най-малките детайли в живота ми се развиват по-добре, когато помоля за помощ. Но Духът (включително ангели, духовни водачи и т.н.) не може да се намеси, ако не го поканим. Това е едно от най-важните неща, които научих от моето Кундалини пробуждане – да приветствам Духа във всяка част от живота ми. Понякога все още забравям, но когато си спомня всичко тръгва много по-гладко. В книгата „Женски тела, женска мъдрост”, Кристиан Нортръп ни напомня, че когато се обърнем към Духа за помощ, трябва да осъзнаем, че „нито интелекта, нито егото ни могат да контролират връзката или резултатите“.
Тя предлага три стъпки за отваряне на същността ни към получаване на помощ:
(1) „… задръжте намерението да се свържете с божествено напътствие“;
(2) „… освободете се от очакванията си за това какво ще се получи като резултат“, и
(3) „… чакайте за отговор, като стоите отворени, за да забележите моделите в живота ви, които са свързани с оригиналното намерение”.
За да го разясни, тя дава пример от собствения си живот. Един ден тя се моли с молитва на Флорънс Сковъл Шин „Безграничен дух, дай ми определена насока, разкрий ми перфектното себеизразяване. Покажи ми кой талант да използвам оттук нататък”, по-късно през деня, нейн приятел, който бил литературен агент, й се обадил и предложил да напише книга. Нортръп казва, че „скоро след това успях да свържа двете събития“.
Сибирската лечителка и шаман Валентина ми е казвала, че съветва всички свои клиенти да запомнят два много важни принципа при отправяне на молба към Духа. Първо, трябва да сме много наясно с нашето намерение и да поискаме това, което ни трябва, с дълбока искреност и желание. След това, трябва напълно да се оттеглим – просто да пуснем всички притеснения по въпроса и да се доверим на Вселената, че ще ни чуе и ще отговори. Двете стъпки са необходими. Когато напълно се ангажираме, пренасочим и освободим всичките си желания и очаквания и се предадем на съвършената мъдрост на Духа и избора на точен момент, ще се случат чудни неща.
Chapter 14: THE DARKNESS BEFORE THE DAWN
Превод, Вера Гилина,
редактор, Петя Стоянова
