Един мой превод на част от беседа на Ошо, която представя идеята за осъзнатото преживяване, включително и (най-вече) на болезнените емоции и чувства. Тук примерът е с тъгата.
„Тъгата може да стане много обогатяващ опит. Трябва да поработиш върху това. Лесно е да избягаш от тъгата си – и всички взаимоотношения обикновено са бягства; човек просто продължава да я избягва. Но тя е винаги там отдолу… подводното течение продължава. Дори и във взаимоотношението тя избухва много пъти. Тогава човек е склонен да прехвърли отговорността върху другия, но това не е истинското нещо. То е твоята самота, твоята тъга. Ти не си се установил в нея, така че тя избухва отново и отново.
Ти може да избягаш в работата. Може да избягаш в някакво занимание, във взаимоотношение и в обществото, тук и там, в пътуване, но тя не си отива, защото е част от твоето същество.
Всеки човек е роден сам – в света, но сам; идва чрез родителите, но сам. И всеки човек умира сам, отново излизайки от света сам. И между тези две самотности ние продължаваме да се мамим и залъгваме сами себе си. Добре е да събереш смелост и да навлезеш в тази самота. Без значение колко трудно и тежко може да изглежда това в началото, то се отплаща невероятно. Веднъж след като се установиш в него, веднъж след като започнеш да му се наслаждаваш, веднъж след като започнеш да го чувстваш не като тъга, но като тишина, веднъж след като разбереш, че няма начин да избягаш, ти се отпускаш.
Нищо не може да се направи за това, така че защо да не му се насладиш? Защо не отидеш надълбоко и не го вкусиш, не видиш как това изглежда? Може би си уплашен без да има от какво? То ще бъде там и то е факт – екзистенциален, не случаен – тогава защо да не се разбереш с него? Защо не навлезеш в него и не видиш какво представлява?
Когато и да се почувстваш тъжен, седни в тишина и позволи на тъгата да дойде; не се опитвай да избягаш от нея. Стани толкова тъжен, колкото си способен. Не я избягвай – това е нещо, което трябва да помниш. Плачи, ридай… вкуси я изцяло. Плачи до смърт… падни на земята … търкаляй се – след което й позволи да си отиде от само себе си. Не я насилвай да си отиде, тя ще си отиде, защото никой не може да стои в едно и също настроение през цялото време.
Когато тя си отиде, ти ще бъдеш освободен, абсолютно разтоварен, сякаш цялата гравитация е изчезнала и ти можеш да летиш, безтегловен. Това е моментът да навлезеш в себе си. Първо извади тъгата. Обичайната нагласа е тя да не се допуска, да намериш начини и средства така, че да отклоняваш вниманието си – да отидеш на ресторант, до плувния басейн, да срещнеш приятели, да прочетеш книга или да отидеш на кино, да посвириш на китара – да направиш нещо, така че да бъдеш ангажиран и да насочиш вниманието си на друго място.
Това трябва да се запомни – когато се чувстваш тъжен, не пропускай тази възможност. Затвори вратата, седни на пода и се чувствай толкова тъжен, колкото можеш да бъдеш, сякаш целият свят е просто ад. Навлез дълбоко в тъгата… потъни в нея. Позволи на всяка тъжна мисъл да проникне в теб, всяка тъжна емоция да те разбърка. Плачи, ридай и казвай неща – казвай нещата на висок глас, няма за какво да се тревожиш.
Така че първо изживей тъгата за няколко дни и в момента, в който силата на тъгата си отиде, ти ще се почувстваш много спокоен, умиротворен – като човек, който е преминал през буря. В този момент седни тихо и се наслаждавай на тишината, която идва сама. Ти не си я донесъл; ти си донесъл тъгата. Когато тъгата си отиде, в празното място се установява тишината.
Вслушай се в тази тишина. Затвори си очите. Почувствай я … усети самата й тъкан… аромата й. И, ако се почувстваш щастлив, пей и танцувай.“
Osho, Be Realistic: Plan for a Miracle, Talk #17
Нагласата за осъзнато преживяване на болката е директният начин да интегрираме психични съдържания, които са отхвърлени от съзнаваната ни нагласа. А това е изключително важно, защото това е пътят към целостта и психичното здраве. Също така това е духовната практика за будно присъствие във всекидневието и медитативност.
По-горе Ошо говори за осъзнаването на тъгата, което води до освобождаване на силни емоции и катарзис. За мен обаче това чувство има доста по-меки и по-малко драматични форми. Прилича на чувството на печал, за което се разказва в едноименната Ошо зен таро карта. Тя представя копнежа по единението към Първоизточника, което единствено може да сложи край на чувството за откъснатост и изолация.
Два или три дена катарзис, ридаене и плач ще свършат добра работа, но няма да са достатъчни, за да си отиде по-дълбоката тъга. Затова за мен най-важното от цитата по-горе е изречението: „веднъж след като разбереш, че няма начин да избягаш, ти се отпускаш.“ И когато се отпуснеш, идва тишина с различно качество.
Дупката на празнотата започва да се пълни.
Камелия
