Според Дейвид Гордън един от трите основни човешки страхове е страхът от обичта към себе си. Не се бях замисляла, че може да има такъв страх. Точно обратното – да обичаш себе си е нещо, което се възприема като нещо хубаво. Това, което не се възприема като добро, е да бъдеш егоист, но ние това си го знаем. Това, което не знаем е, че един от подводните камъни към любовта към себе си е страхът да бъдем егоисти. Границата е толкова деликатна – прилича на ходене по тънък лед, който всеки момент може да се пропука и да паднем в студената вода на егоизма. Как да излезем от това объркване и да проявим обичта към себе си без страх от егоизъм?
Отговорът на Д. Гордън е като проверим дали това, което ние възприемаме като егоизъм (или за което другите ни обвиняват, че е егоистично), всъщност не е точно тази форма на обич към себе си, която имаме нужда да проявим, но си я забраняваме.
Въпреки че отдавна изследвам темата за обичта към себе, прочетеното в книгата на Гордън ме накара да видя още един от капаните по пътя към нея. Той е т.нар. „колективно съзнавано“, който в юнгианската анализа описва доминиращите вярвания в човешкото общество на даден етап от неговото развитие (колективните морални норми). По-ясно от всеки друг път досега си дадох сметка в каква огромна степен не осъзнаваме, че именно това, което възприемаме като егоизъм, е обичта към себе си, от която най-много имаме нужда. Пропускаме да го забележим, защото се основава върху вярвания, които са толкова обичайни за нас, така както дишането на въздуха, за който не си даваме сметка, че е мръсен. Единственото, което забелязваме, е, че не се чувстваме добре. И всичко това се случва заради забраната за егоизъм.
„В челната редица на колективните напътствия и постулати, които вкаменяват сърцата ни за собственото ни страдание, стои принципът, че да се съобразяваш с другите е добро, а да се грижиш за собствените си болки и страдания – крайно егоистично – т.е. зло. От гледна точка на обществото ние сме длъжни да съблюдаваме нуждите на другите и „общото благо“. Та няма нищо чудно, че на подобен фон опълчването срещу правилата на обществения морал се превръща в акт, за който е необходимо нещо повече от кураж.
Пътешествието ни запраща с рогата напред срещу нещо, което на пръв поглед ни се струва като най-разтърсващото етично предизвикателство, пред което сме били принудени да се изправим, откакто се помним…Преодоляването на страха да не би в егоизма си да нараним най-близките си е едно от най-трудните предизвикателства на нашето Пътешествие.“
Дейвид Гордън, “Съзнателно сънуване”
Силата да се опълчим срещу толкова голяма сила, каквито са колективните социални норми, идва от желанието да последваме зова на душата си и своята вътрешна истина. Същото се е случило преди повече от 2000 години, когато е бил разпънат божият син. Той също се е противопоставил на колективните ценности и е платил за това. Сега времената са много по-благосклонни към хората, които дръзват да провокират статуквото, но чувството за разпъване от конфликтните ни желания е същото.
„Защото аз дойдох, за да изправя човек срещу баща му, дъщеря срещу майка й и снаха срещу свекърва й; и враговете човешки ще бъдат онези, обитаващи дома му!“ Матей 10:35
В същия дух е и съветът на Буда към неговия ученик Арджуна да влезе в битка, в която може да убие своето семейство и приятели. Знанието, че съществува по-висш морал, който подкрепя правото да се опълчим срещу натиска от най-близките ни хора е основен източник на подкрепа по пътя към по-автентичен и верен на вътрешната ни същност живот.
„Макар да обичаме и уважаваме родителите си, Църквата и културата, в която сме израснали, вижданията относно егоизма и състраданието, които те ни налагат, са често едностранчиви, пристрастни и тотално спъващи способността ни да обичаме себе си и да се опитаме да изживеем живота си по възможно най-пълноценния за нас начин. Старата метафора за вдигането на меча срещу най-близките си не е нищо повече от олицетворение на повика да се освободим от привързаността си към подобни колективни предразсъдъци и ценности…
Ако не се въоръжим със състрадателно и грижовно отношение към самите себе си, сме заплашени да се превърнем в изцедени и озлобени личности, неспособни на пълноценна подкрепа към хората, които обичаме, защото не сме успели да отговорим на собствените си нужди, нито да излекуваме собствените си душевни рани.“
Д.Гордън, „Съзнателно сънуване“
Ако се чувствате тъжни и нещастни и усещате, че жизнената ви енергия е слаба, проверете дали не потискате важни части от себе си заради страха от егоизъм. Изследвайте дали точно те са нещото, от което имате нужда, за да се почувствате по-живи и истински. След което се погрижите за себе си.
Защото се обичате.
Камелия Хаджийска
