Отдавна ми се иска да разкажа за принципа за синхроничността, така както е представен от К.Г.Юнг – основателят на аналитичната психология. Смятам, че подобно знание ще поощри наблюдателността към случайните съвпадения в живота ви и ще засили доверието, че те имат смисъл, който трябва да откриете.
Дефиницията за синхроничност в „Критически речник на аналитичната психология на К.Г.Юнг“ обхваща няколко аспекта на този принцип:
„(1) като един „некаузален свързващ принцип“;
(2) като засягаща събитията, свързани смислово, а не причинно (т.е. несъвпадащи по време и пространство)
(3) като отнасяща се до събития, които съвпадат във времето и пространството, но които могат да бъдат разглеждани и като психологически свързани;
(4) като свързваща психичния и материалния свят.“
Макар и изчерпателна, тази дефиниция ми се стори твърде сухарска, за да представи дълбочината на този принцип, на който гледам като на „езика, на който говори Душата ни„. Затова отново отгърнах „Идзин – книга на промените“, чието предисловие е написано от Юнг, където той пише, че този:
„любопитен принцип, който съм нарекъл „синхроничност“ е концепция, формулираща диаметрално противоположен възглед от този на причинността. Тъй като последната е просто статистическа, но не и абсолютна истина, тя е нещо като работна хипотеза за начина, по който събитията произлизат едно от друго, докато синхроничността приема, че
съвпадението на събитията във времето и пространството означава нещо повече от чиста случайност, а именно – особена взаимозависимост на обективните събития както помежду им, така и със субективните (психическите) състояния на наблюдателя или наблюдателите.“
Всъщност, когато става дума за дефиниции, май те винаги са сухарски:). Затова ще продължа напред и ще кажа, че въпросното предисловие, откъдето е този цитат (а и цитатите, които следват по-долу) се отнася до китайска книга за гадаене, която представя 64 хексаграми – фигури, получени от случайното хвърляне на монети (или клечици бял равнец), които са
„индикатор на същностната ситуация, преобладаваща в момента на нейното зараждане.“
С други думи, това са 64 различни отговора на питащия човек, представляващи 64 типични, т.е. архетипни ситуации, в които можем да попаднем в живота си. Давам си сметка за смелостта, която Юнг е имал, за да се ангажира с предговор за книга за гадаене, и съм благодарна, за риска, който е поел.
„Мога да поема този риск, защото навлязох в осмото си десетилетие и променливите мнения на хората вече слабо ме впечатляват; аз ценя много повече мислите на старите майстори, отколкото философските предразсъдъци на западния ум.“
Старите майстори, това са китайските мъдреци от древността, а принципът на синхроничността – това са характеристиките на китайското мислене от времето, в което е била създадена тази книга.
„Китайският ум, както се вижда и от „Идзин“, изглежда е извънредно загрижен от случайния аспект на събитията. Това, което ние наричаме „съвпадение“, като че ли е главната грижа на този особен ум, а онова, което ние почитаме като причинност, остава почти незабелязано. Налага се да признаем, че трябва да се каже нещо за огромното значение на случайността.“
За всекидневния човек „Идзин“ е просто една книга за гадаене, но за учен като Юнг, тя е тя е метод за изследване на подсъзнанието, извор на себепознание и мъдрост.
„Идзин през цялото време настоява за важността на самопознанието. Методът за постигането на тази цел е отворен за всевъзможни видове неправилна употреба и следователно не е за незрелите и лекомислени хора, нито пък за признаващите единствено интелекта и разума. Той е подходящ за мислещи и внимателни люде, които обичат да размишляват над своите действия и случващото се с тях…“
Както се вижда от коментарите на Юнг, това, което за едни е сборник от „архаически магически заклинания“ (в което той е бил упрекнат), за други може да бъде повод за размисъл и по-дълбоко вглеждане в себе си. Критерият за истинността на дадената хексаграма е субективното чувство за достоверност у питащия. Това е онова чувство, когато усещаш че дадено нещо е правилното, дори и да не казва приятни неща.
„В „Идзин единственият критерий за валидността на синхроничността е мнението на наблюдателя, че текстът към хексаграмата предава истински психичното му състояние.“
Точно това се случи с мен самата, когато препрочитах увода на Юнг към „Идзин“ и междувременно си зададох въпрос към книгата. Хексаграмата, която получих в отговор на въпроса си, по някакъв начин беше точна, но не пораждаше емоционален отклик. Само с ума си намирах аргументи, че това може да е точно. Докато не ми хрумна, че начинът, по който изписах шестте линии, от които се получава хексаграмата, не е точен – вместо да ги пиша една над друга, аз ги бях писала една под друга в реда, в който монетите ги „определяха“. Така се оказа, че отговорът е една друга хексаграма, чиято верност този път усетих и със сърцето си. Макар че не беше позитивна като първата, тя ме накара да се почувствам по-добре, защото написаното в по-голяма степен отговаряше на моята субективна реалност.
Когато принципът на сихроничността се прилага не за разчитане на житейски съвпадения, а като гадателска техника, сериозното отношение на питащия към гадателския инструмент е много важно. В „Книга на промените Идзин“ има една хексаграма, която идва, когато в общуването с Идзин липсва зрелост. Тя е четвъртата поред и се нарича Мън/Младежко безразсъдство. В нея пише:
„Не търся младия глупак;
младият глупак търси мен.
При първото предсказание аз му съобщавам.
Ако попита два или три пъти, това е досаждане.
Ако досажда, не му казвам нищо.“
С други думи, „какъвто въпросът, такъв и отговорът.“ Ако трябваше да сме информирани постоянно за намеренията на Душата ни, психиката ни щеше да е устроена по различен начин.
Познанието за „закона за синхроничността“ подкрепя отвореното възприятие към случайностите в живота ни и ни окуражава да търсим смислови връзки в синхрон със своето вътрешно чувство за правилност. Той е начинът да разбираме желанията на душата ни, както и скритите измерения на ситуацията, в която се намираме. Той ни се „показва“ чрез случайните съвпадения във всекидневието ни, но е отзивчив и към различните гадателски инструменти. Белег на невежество не е, че им се доверяваме, а, че го правим без да се доверяваме на себе си и на субективното си чувство за истинност.
Няма „чиста случайност“. Случайността е „чиста“ само за тези, които са слепи за смисловите връзки между събитията и отричат „психоидната природа на материята“. За тези, които „имат сърца да видят“, картината за света, в който живеем, е много по-голяма, сложна и различна от тази, която виждат очите ни.
Камелия Хаджийска