„...колкото повече се събуждаме, толкова повече съзнаваме болката и тъмнината, които внимателно сме заровили в нашата психика.
Когато светлината на нашата съзнателност освети болката, всичко, което сме изградили около нея, за да се защитаваме от нея, започва да се разпада. И често изплашени, ние се извръщаме от нея…
Всички ние сме чувствали как нашия крак „заспива“. Той се сковава, но когато кръвообращението се задвижи и той започне да се „пробужда“ – ох! Доста е неприятно, нали? Духовното пробуждане може да е подобно на това. Когато осъзнаването ви е заспало, вие сте несъзнателни и вцепенени. Не чувствате, не чувате или не виждате много. Когато обаче започнете да се пробуждате, ви полазват „тръпките“. Дълго потисканата болка, емоции и мисли излизат на повърхността на съзнателния ви ум.
Добрата новина е, че имате избор.
Можете да изберете да се съпротивлявате на този процес на психична детоксикация и с усилия да продължавате да заравяте болката. Или можете да изберете с готовност да се изправите пред изпитанията – и наградите – на това психично приключение в дълбините на своята същност….
Когато кракът ви се пробуди от сковаността, е болезнено, но знаете, че ще премине. Колкото повече се отпускате и оставяте усещането да премине, толкова по-бързо отминава. Същото се отнася и до болката, която се появява с духовния растеж. Трябва да я оставите да премине.
Съпротивлението не само е безсмислено, но и налива „масло в огъня“.…“
Майкъл Тамура, „Отговорът си ти“, с.99-100,
Избрах да споделя този цитат от прекрасната книга на Майкъл Тамура, защото много ми хареса метафората, която той използва за процесите на духовното събуждане.
Това, което знам от своя опит, е, че преди да започна да се питам имаме ли душа, нямаме ли, какъв е смисълът на живота и прочие въпроси, които обръщат погледа ни навътре и ни карат да търсим себе си по пътища, които стигат чак до вечността … та преди да започна това търсене навътре, аз съм била точно такава – хипнотизирана от автоматизма на обусловените си реакции и следваща масовия модел на поведение в по-малка или по-голяма степен „безвъпросно„.
Затова думата вцепененост на съзнанието е много подходяща за разбирането за старото си Аз, което придобиваме впоследствие. За да излезем от тази вцепененост е необходимо да се събуди вътрешният наблюдател, а той се събужда само с болка. В този момент, както пише Тамура, имаме избор – можем да продължим да си заравяме главата в пясъка, но можем да изберем да сме в контакт с истината.
Това е и причината да споделя по-горния цитат – да напомня за този избор.
Камелия
