От книгата на Дон Мигел Руис „Умението да обичаш“.
„Ако се опитваме да осъзнаваме нещата, лесно можем да проумеем защо взаимоотношенията не вървят – с родителите, с децата, с приятелите, с партньора ни и дори със самите себе си. Защо взаимоотношението със себе си не е успешно? Защото сме наранени и сме изпълнени с цялата тази отрова, с която едва се справяме.
Изпълнени сме с отрова, защото израстваме с един перфектен образ, който не е истински, който не съществува и това не е честно според нашия ум.
Виждали сме как създаваме този перфектен образ, за да угодим на другите, въпреки че те сътворяват своя собствен сън без това да има нещо общо с нас. Опитваме се да угодим на мама и татко, опитваме се да угодим на учителите си, правителството, религията и Господ. Истината е, че от тяхна гледна точка ние никога не можем да бъдем съвършени. Перфектният образ ни казва какви трябва да бъдем, за да се признаем за добри, за да приемем себе си. Но познайте какво?
Това е най-голямата лъжа, в която вярваме, защото ние никога няма да станем съвършени. И няма начин да простим на себе си затова, че не сме перфектни.
Този перфектен образ се променя в зависимост от начина, по който мислим. Научаваме се да отричаме и да отхвърляме себе си. Никога не сме достатъчно добри, или достатъчно прави, или достатъчно чисти, или достатъчно здрави според всичките вярвания, които имаме. Винаги има нещо, което съдията не може да приеме или да прости. Ето защо отхвърляме нашата човешка природа. Ето защо никога не заслужаваме да бъдем щастливи. Ето защо търсим някой, който да злоупотребява с нас, който ще ни наказва.
Ние притежаваме много високо ниво на злоупотреба със самите себе си поради този перфектен образ.
Когато отхвърляме и съдим себе си, определяме се за виновни и се наказваме толкова много, изглежда сякаш няма любов. Изглежда, че има само наказания, само страдания и присъди. Адът има много различни нива. Някои хора са дълбоко в ада, други току що са навлезли, но все пак са в него. Има взаимоотношения с много злоупотреби и взаимоотношения почти без злоупотреби.“
Дон Мигел Руис, „Четирите споразумения“
Моите наблюдения от практиката ми потвърждават това – именно най-идеалистичните, най-перфекционистичните, най-чувствителните към несъвършенствата на света и към своите собствени несъвършенства хора са податливи в най-голяма степен към психично страдание и чувство за малоценност. Техният порив към красота и съвършенство се е превърнал в източник на несекващо чувство за вина и неудовлетвореност. Ако обаче успеят да изхвърлят „мръсната вода“ (постоянното осъждане и чувство за малоценност, породени от сравнението с идеалната представа) и да запазят „бебето“ (желанието за усъвършенстване и въплъщение на своите идеали в живота), ще алхимират тежкото олово на породените от перфекционизма си депресии. И ще разберат, че истинското съвършенство е това на безусловната любов.
