„Двама монаси вървели по кален път. Валял силен дъжд. Като стигнали до завоя видели красиво момиче в копринено кимоно, което не можело да прекоси огромна локва на пътя. Единият монах повикал момичето, вдигнал го на ръце и го пренесъл на отсрещната страна. След това двамата монаси продължили пътя си към храма, само дето другия монах през цялото време мълчал намръщено. Малко преди да стигнат храма не издържал и попитал:
– Ние, монасите, не се доближаваме до жени. А ти дори пренесе това момиче на ръце през локвата. Защо?
На което първия монах отвърнал:
– Аз оставих момичето на пътя. Ти още ли го носиш в себе си….“
Това е публикация от „игрите на синхроничност“. Ако тя идва сега при вас, вероятно е, за да ви каже, че е време каквото и да носите със себе си от миналото, да го оставите. И ако ви е трудно, вижте дали не се дължи на това, че не си позволявате да правите това, за което осъждате другите. Нашата психична цялостност изисква да може да изразим всички аспекти от себе си. Затова, ако откриете подобно нещо в себе си, позволете му да се изрази, намирайки подходящите за това форми, които не навреждат на другите. Пренесете момичето на отсрещната страна, дори ако сухият морализаторски глас у вас се надига осъдително.