От книгата на Халил Джубран „Безумецът“.
„В родния ми град живееха една жена и нейната дъщеря – и двете лунатички.
Веднъж нощем, когато светът тънеше в тишина, жената и дъщеря й – дълбоко заспали – се сблъскаха в градината, забулена от мъгла.
И майката промълви:
-Най-сетне, най-сетне те срещам, неприятелко! Ти съсипа младостта ми, изгради живота си върху развалините на моя! Ах, де да можех да те убия!
А дъщерята отрони:
– Гнусна жено, стара и себична, ти се изпречваш между моя Аз и другия ми, по-свободен Аз! Ти искаш да направиш от живота ми отзвук на своя собствен увяхнал живот! Ах, де да беше мъртва!
В същия миг пропя петел – и двете жени се събудиха.
Майката рече топло:
– Ти ли си, миличка?
А дъщерята отвърна топло:
– Да, скъпа.“
