Една популярна притча, която е прекрасна история за същността на желанието (ще коментирам това по-долу).
„Имало едно време един каменоделец. Всеки ден той отивал в планината, за да дяла камъни. И докато работел, си пеел, защото, макар да бил беден човек, не искал повече от това, което имал, и не го било грижа за нищо на света.
Един ден го повикали да работи в имението на един благородник. Когато видял великолепието на имението, за пръв път в живота си изпитал болката на желанието и с въздишка си казал: „Само да бях богат! Тогава нямаше да ми се налага да изкарвам прехраната си в пот и труд, както сега.“
Представете си изненадата му, когато чул глас: „Желанието ти е изпълнено. Отсега нататък всичко, което пожелаеш, ще ти бъде дадено.“
Той не знаел какво да си помисли за тези думи, докато не се върнал в колибата си същата вечер и не открил на нейно място имение, също толкова великолепно като това, върху което работел. Така каменоделецът се отказал да дяла камъни и започнал да се наслаждава на живота на богатите.
Един ден, когато следобедът бил горещ и влажен, той случайно погледнал през прозореца си и видял кралят да минава с голяма свита от благородници и роби. Той си помислил: „Как бих искал аз самият да съм крал и да седя в прохладата на кралската карета!“
Желанието му се изпълнило и той се настанил в удобната кралска карета. Но каретата се оказала по-топла, отколкото той предполагал, че ще бъде. Той погледнал през прозореца на каретата и започнал да се удивлява на силата на слънцето, чиято топлина можела да проникне дори през дебелите стени на каретата.
„Бих искал да съм слънцето“, казал си той. Желанието му отново се сбъднало и той се оказал в състояние да изпраща вълни от светлина и топлина във вселената.
За известно време всичко вървяло добре.
След това в един дъждовен ден той се опитал да проникне през гъста облачна покривка и не успял. Затова се преобразил в облак и се прославил със силата си да държи слънцето надалеч, докато не се превърнал в дъжд и не открил, за свое раздразнение, могъща скала, която препречвала пътя му, така че той бил принуден да я заобиколи.
„Какво?“ – извикал той. „Обикновена скала, която е по-могъща от мен? Е, тогава искам да бъда скала.“
И така, той се изправил на един планински склон. Едва обаче успял да се порадва на хубавата си фигура, когато чул странни режещи звуци, идващи от краката му. Той погледнал надолу и за свой ужас открил, че там седи малко човешко същество, което се занимава с рязане на каменни парчета от краката му.
„Какво?!“ – извикал той. „Такова нищожно същество е по-силно от внушителна скала като мен? Искам да бъда човек!“
И така той отново се оказал каменоделец, който се качвал в планината, за да реже камъни, изкарвайки прехраната си в пот и труд, но с песен в сърцето, защото бил доволен да бъде това, което е, и да живее с това, което има.“
Източник: Zen Stories to Tell your Neighbours
Много харесвам тази история, защото чрез силата на метафората показва няколко много важни неща.
Едното е за същността на желанието – тази Дупка на празнотата, която копнее да бъде запълнена. Сещам се за известната приказка за Златната рибка, която изпълнява трите желания на жената на рибаря, но накрая тя се връща на същото място, където е била в самото начало. Историята тук обаче е различна – каменарят е бил щастлив в началото, щастлив е и в края. Отново пее, доволен от това, което има. Именно тук виждам същественото – неговото щастие в края е различно от щастието, което е имал в началото, защото в края той осъзнато прави избора да бъде човек.
Това е моментът, който лично мен най-силно ме докосва от притчата – думите му „Искам да съм човек!“ Авторът би могъл да напише нещо друго, например, „искам да съм каменоделец„, което би променило изцяло смисъла. Той обаче е написал „човек“ и в това виждам най-важното послание на притчата – да разкрие ценността от въплъщението в човешко тяло, което ни дава възможност да станем осъзнати творци на живота си. Тази възможност за творчество се оказва много по-важна, отколкото да сме заможен Владетел, Слънце, Облак и Скала.
Затова за мен тази притча е истинска алхимична история. Тя започва с един неосъзнат творец, който ми напомня за библейската история за изпадането от Рая на човека. В началото желаещата природа на каменаря е била дълбоко неосъзната, защото съзнанието се ражда благодарение на възможността да правим сравнение. Това сравнение обаче отваря Дупката на недоволството и празнотата. Следват серия от преживявания, от които разбираме, че не нищо не може да запълни тази Дупка. Историята завършва с хепиенд, защото главният герой осъзнато избира да бъде този, който е бил в самото начало.
Историята за каменаря ми напомня и за известната мисъл на Екхарт Толе, че има два начина да сме нещастни. Единият е като получим това, което искаме, вторият е като не получим това, което искаме. Каменарят е бил нещастен по първия начин, по-голямата част от нас по-често се чувстваме нещастни по втория.
И тук идва другото, отнася се до завистта. Защото тази притча е история и за завистта – аз искам нещо, което някой друг го има. Затова тази история действа и като лечебно хапче за справянето с тази мъчителна емоция. Дава ни разбирането, че дори и да получим това, което искаме, ще продължим да сме недоволни и нещастни. И че единственото, което може да запълни Дупката на празнотата, е творчеството и условието за него – наличието на съзнание.
Камелия
Ако искате да алхимирате Празнотата на Дупката в Пълнотата на Съзнанието, ето една възможност – самостоятелна работа с Програмата 29 дни, която е посветена на тази алхимия.
