Прочетох за една история, в която имало конкурс за най-грижовно дете. Победителят било едно четиригодишно момченце, чийто възрастен съсед наскоро изгубил съпругата си. Когато малкото дете видяло, че мъжът плаче, отишло в двора на господина, покатерило се в скута му и останало седнало там. А когато се върнало при майка си, тя го попитала какво е казало на съседа, то отговорило: „Нищо, само му помогнах да поплаче„.
Тази очарователна история е част от „игрите на синхроничност„, за да ви напомни, че любовта е приемане. Когато приемем нещата, които са трудни за приемане, ставаме цялостни. Целостта е сила, която след това стига и до другите хора. И на свой ред им помага да бъдат цялостни.
В тази история се разказва за реакцията на малкото момченце, но аз знам, че тя е такава заради неговите родители. Те са тези, които са го научили на приемането. Изкуството на приемането се учи и тази история идва сега при вас, за да ви напомни това.
