„Един от великите царе в историята, Акбар, бил наричан от хората Хранител на човечеството заради доброжелателството и справедливостта си. Той значително укрепил и разширил Индия по времето на управлението си.
Царят често обикалял столицата си и се спирал всеки път, когато някой от поданиците му искал да се обърне лично към него с някаква молба. Веднъж той спрял при един просяк, който гръмко го възхвалявал и възклицавал: „Само царят може да ми даде щастие!“ Царят обърнал внимание на един просяк, седящ недалеч от първия, който като че ли възразявайки на първия, крещял още по-силно: „Само Бог може да облагодетелства човека, само Бог може да му даде щастие!“
Акбар се замислил над думите им. В двореца той наредил да изпекат хляб и да пъхнат в него неголям къс злато. На следващия ден специално минал отново по същия път, сцената се повторила и той дал хляба на оня просяк, който молел за милост от царя, а на втория просяк не дал нищо.
След време той отново минал по същия път и спрял каляската, защото отново просякът протягал ръка към него. Царят излязъл от каретата и го попитал:
– Защо искаш помощ от мен? Нали ти дадох хляб, в който имаше достатъчно злато?
Нищият бил удивен:
– Аз не знам за какво злато говориш. Хлябът, който ми даде, ми се се стори много тежък и аз реших, че е зле изпечен. Поради това го дадох на моя съсед – другия просяк, за 10 монети.
Царят се огледал наоколо и не видял втория просяк. Тогава той наредил да разузнаят за него и му било доложено, че той дал хляба на жена си, тя намерила златото вътре, купила къща и оправила всички дела. Тогава Акбар посъветвал другия просяк да не моли за милост вече царя, а Бога и да се уповава единствено на божията милост.“