публикувано 15.04.2011 от Камелия Хаджийска в Воинът на светлината
 
 

Страхът от обичта към самия себе си

Според Дейвид Гордън, един от трите основни човешки страхове е страхът от обичта към себе си. Не се бях замисляла, че може да има такъв страх. Точно обратното – да обичаш себе си е нещо, което се проповядва от приятели, психотерапевти, духовни учители. Това, което не се проповядва е да бъдеш егоист и ние това го разбираме. Това, което не разбираме, обаче, е че всъщност един от подводните камъни към любовта към себе си е страха да бъдем егоисти. Границата наистина е толкова деликатна – ледът на обичта към себе си е толкова тънък, че може да се пропука и паднем надолу в студената вода на „егоизма“. Как да излезем от това объркване? Как да престанем да се страхуваме от това да не ни обвинят другите или самите ние – себе си – в егоизъм?

Отговорът на Д. Гордън е – като променим начина, по който гледаме на егоизма, като проверим дали това, което ние възприемаме като егоизъм или което другите ни обвиняват, че е егоистично, всъщност не е точно тази форма на обич към себе си, която си я забраняваме. Въпреки, че много съм чела по темата за обичта към себе си и имам много личен и професионален опит по нея, прочетеното в книгата на Д. Гордън ме накара да видя още един от капаните по пътя на обичта към себе си – той се нарича „Колективно подсъзнателно“. Дадох си сметка – повече от всеки друг път досега, в каква огромна степен ние не осъзнаваме, че това което възприемаме като егоизъм, е всъщност точно обичта към себе си, от която най-много имаме нужда. Пропускаме да го забележим, защото това се основава върху вярвания, толкова обичайни за нас, че ги вдишваме и издишваме като въздуха, който дишаме всекидневно и не забелязваме, че е замърсен. Единственото, което забелязваме е, че не се чувстваме добре, че се чувстваме тъжни и гневни. Но откъде идва това? От забраната за егоизъм.

„В челната редица на колективните напътствия и постулати, които вкаменяват сърцата ни за собственото ни страдание, стои принципът, че да се съобразяваш с другите е добро, а да се грижиш за собствените си болки и страдания – крайно егоистично – т.е. зло. От гледна точка на обществото ние сме длъжни да съблюдаваме нуждите на другите и „общото благо“. Та няма нищо чудно, че на подобен фон опълчването срещу правилата на обществения морал се превръща в акт, за който е необходимо нещо повече от кураж.“

Така пише Д. Гордън за натиска на колектива върху формирането на представите ни за неприемливо егоистично поведение, и допълва:

„Пътешествието ни запраща с рогата напред срещу нещо, което на пръв поглед ни се струва като най-разтърстващото етично предизвикателство, пред което сме били принудени да се изправим откакто се помним… Преодоляването на страха да не би в егоизма си да нараним най-близките си е едно от най-трудните предизвикателства на нашето Пътешествие.“

За да се опълчим срещу толкова голяма сила, каквато е Колективното подсъзнание, за да последваме зова на душата си и своята вътрешна истина, е необходим също толкова голям съюзник, който да ни подкрепя в тази битка. За мен най-големия съюзник е духовната перспектива, вярата в Бога. Но това не е Бога, който сме свикнали да възприемаме като Този, който наказва, когато сме егоистични и не слушаме какво ни казват другите, а един друг Бог. Това е Бога на Новото време, в който духовните ценности се променят и основното послание вече не да служим на обществото като жертваме себе си, а да служим на обществото, като въплътим в себе си ценностите, в които вярваме, че ще променят обществото към по-добро.

Същото нещо се е случило преди повече от 2000 години, когато е бил разпънат Христос. Той се е противопоставил на колективните ценности. И е платил за това. Сега времената са по-благосклонни към хората, които дръзват да са по-различни, макар че чувството, че ни разпъват, когато сме различни, не ни е чуждо. Д.Гордън цитира думите на Христос: „Защото аз дойдох, за да изправя човек срещу баща му, дъщеря срещу майка й и снаха срещу свекърва й; и враговате човешки ще бъдат онези, обитаващи дома му!“ В същия дух е и съвета на Буда към неговия ученик Аржуна да влезе в битка, в която да убие своето семейство и приятелите си. Изследователите на духовните текстове могат да намерят още доказателства, които ни помагат да се изправим срещу натиска на Колективното несъзнавано  да следваме обществените правила, с най-мощния съюзник – Духа, който редица автори наричат и Свърхсъзнание.

Ако знаем, че имаме правото да бъдем егоисти и да се опълчим срещу натиска, който получаваме от най-близките си, от приятелите си, от общността, това ще ни помогне да извървим Пътешествието си към един по-автентичен начин на живот в хармония с най-вътрешните нужди на същността ни. Защото врагът е сериозен – нарича се страх да бъдеш егоист, страх да не нараниш близките си.

„Макар да обичаме и уважаваме родителите си, Църквата и културата, в която сме израснали, вижданията относно егоизма и състраданието, които те ни налагат, са често едностранчиви, пристрастни и тотално спъващи способността ни да обичаме себе си и да се опитаме да изживеем живота си по възможно най-пълноценния за нас начин. Старата метафора за вдигането на меча срещу най-близките си не е нищо повече от олицетворение на повика да се освободим от привързаността си към подобни колективни предразсъдъци и ценности… Ако не се въоръжим със състрадателно и грижовно отношение към самите себе си, сме заплашени да се превърнем в изцедени и озлобени личности, неспособни на пълноценна подкрепа към хората, които обичаме, защото не сме успели да отговорим на собствените си нужди, нито да излекуваме собствените си душевни рани.“

Д.Гордън, „Съзнателно сънуване“

И, ако все още не е ясна каква е целта на този толкова дълъг текст, тя е – изследвайте доколко това, което смятате, че е егоистично, не е точно това, от което имате нужда, за да се почувствате добре и да се погрижите за себе си – защото се обичате!

Камелия