Има моменти в живота ни, в които стоим изтощени, без всякаква жизнена енергия, но не знаем защо това се случва и какво да направим, за да променим нещата. В моя опит причините за това са много и за всеки отделен случай е различно. Сега ще споделя две от тях,за които пише Антеро Али – създател на „пара-театъра“ – техника за свързване с вертикалното измерение в живота ни, където е Духът и достъпът до второто внимание.
Според него, първият начин за изтощаване на енергията ни, е добре познатият ни „синдром на жертвата„, който разрушава волята на индивида и дори може да го превърне в енергиен вампир за другите.
„Този начин на източване на енергията работи чрез самосъжалението и всяко незряло отхвърляне да приемеш своите собствени слабости, неадекватности и грешки, свързано с непрестанните оплаквания и ревове, че не си „достатъчен“.
Вторият начин за изтощаване на енергията е „принудата на ухажването“ (The Courtship Compulsion). С него Антеро Али обозначава този процес, в който се отдаваме на мечти, в които си представяме как срещаме партньора на живота си или нещо друго, за което копнеем, се случва. Поради несъзнавания начин, по който това се случва, както и защото е въвлечен копнежът към цялостност с всичките проекции на анима или анимус във външния свят, този процес на източване на жизнената ни енергия е по-труден за регистриране. Обикновено единственото, което осъзвамаме, е, че се чувстваме празни и апатични, без желание да направим нещо.
„Принудата на ухажването отслабва сърцето и хаби фантазията.
Това по-сложно (спрямо „синдрома на жертвата“) изтощение на силата се случва с всяка нарастваща емоционална инвестиция в идеализирания образ на „мечтания любим“ или всяко прекалено натрапливо занимаване с търсенето на „Единственият“ или „сродната душа“, или всяка психична проекция на силна емоция върху всеки външен човек, който отговаря на картината на „мечтания любим“. Целият този процес изисква огромна психична енергия, вярвания и сляпа вяра, за да се поддържа. И всичко се случва, в повечето случаи, несъзнавано – ние не го търсим.
„Принудата на ухажването“ покрива един сложен садо-мазохистичен ритуал на самоизмъчване, където любовта е винаги търсена, но никога не е наистина намирана.
Масовата култура на рекламите подхранва и контролира „принудата на ухажването“ чрез мита за Красотата, който маскира широкоразпространеното потискане на жените и мъжете, които объркват блясъка с истинската красота – огледално отражение на техния истински аз – и започва да се абсорбира в един безвкусен свят, в който това, което има значение, е външното. Стесняващият ефект, който това има върху съзнанието, привлича и подхранва негативния дух, емоцията на завистта и безкрайната верига на безсмислено сравняване с другите…
Духовните корени на „Принудата на ухажването“ са в естествения копнеж, произведен от всяка значима загуба на вертикалност – колкото по-голяма е загубата на вертикалната връзка, толкова по-голям е копнежът. Ако ние успеем да възстановим общуването с нашите вертикални източници, които някои наричат Бог, или божественост, тази принуда на ухажването ще бъде трансформирана чрез преоткриване на любовта като нашата истинска природа.
Любовта може да не е това, от което ние имаме нужда, както сме били толкова успешно научени да вярваме, а това, което ние вече сме по природа. С осъзнаването на нашата истинска природа като любов, ние можем отворено и цялостно да се ангажираме в романтични връзки и дълготрайни съюзи със себе си и с другите, не защото имаме отчаяна нужда или търсене на любов, а като акт на самата любов в предлагането на своя Аз.
Азът е любов.
Въображението, веднъж проектирано и изхабено върху мрачни, недостижими и самоизмъчващи ни фантазии, сега се освобождава, за да мечтаем по-пълноценно върху плодородната основа на самата любов. Когато се подхранва с любов, въображението разцъфва и си прави дом за душата. Животът на въображението предшества живота на душата.“
Antero Alli, ON THE BRIDGE BETWEEN WORLDS
Реших да споделя този цитат от Антеро Али в категорията „уроците на любовта“, за да напомня за вертикалното измерение в живота – Духът, безкрайният източник на енергия. Влизаме в това измерение като престанем да мислим за нещата във външния свят, за които вярваме, че ще ни направят щастливи. И обръщаме погледа си навътре – усещаме тялото си, освобождаваме ума си от мисли и представи какъв трябва да бъде животът ни, за да го приемем.
От това присъствие в настоящето постепенно започва да идва енергия, която извира отвътре. Тя запълва дупката на празнотата и ни връща силата да творим на Земята.
Камелия
