Прости сметки от света на дуалността
Има едно нещо, което от доста време насам много внимателно наблюдавам и изследвам. А именно как точно се случва така наречената игра на дуалност, играта между тъмната и светлата страна на живота. Защото точно тя е тази, която прави възможно творчеството на Земята, но в същото време е и източникът на всичките ни трудности и страдание! Трудно е, когато устремени към светлината на радостта, любовта и лекотата, по пътя си да срещаме толкова много тъмнина. Под тъмнина имам пред вид цялата тази палитра от т.нар негативни чувства, които поради оценъчния характер на думата „негативен“ предпочитам да наричам „тъмни“ – такива като изгарящата болка от раздялата и от самотата, като мъглата на объркването и вцепенението на страха, като бурите на гнева, яростта, завистта, ревността, злобата и алчността… Тя е всичко онова, което не харесваме у себе си и у другите. И което ни наранява – нас и тях. Всичко, което поражда болка и което изпращаме в сянката на нашето подсъзнание, но от това не изчезва. И рано или късно ни среща със себе си.
Тъмнината е сянката на всичко онова, което наричаме светло. И, подобно на нощта, неизбежно следва деня. В космическата драма, в която всички сме въвлечени, бидейки същества от кръв и плът, започваме полека да разбираме, съзрявайки за измеренията на духовността, че битката между тъмното и светлото се води не вън от нас, а вътре в нас, в нашите души. Ако сме късметлии, стигаме до момента, в който се проваляме. И си задаваме въпросът как да излезем победители в битка, в която по дефолт няма победител? Защото, може ли денят да победи нощта? Може ли нощта да победи деня? Просветлени учители от най-различни духовни традиции казват едно и също – че не може и че единственият изход от тази битка е като престанем да я водим. Като излезем от нея. Като, подобно на Гед от известната книга на Урсула ле Гуин „Землемория“, отидем на края на света, за да срещнем сянката си – и я прегърнем – наричайки я със своето име.
Печелим тази битка като разберем, че вътрешната хармония не е в това да ни е леко и щастливо, а в това да сме в съгласие с вътрешните процеси, през които преминаваме. Аз ги наричам Бог. И го разбирам така – когато на вътрешното ни небе е нощ, да се наслаждаваме на звездите, вместо да се оплакваме от тъмнината, а когато е ден, да правим нещата, които можем да вършим само през деня. Ако сме в сезона на „вътрешната зима“, да обличаме топлите дрехи и да стоим на топло, знаейки, че когато дойде пролетта, а след това и лятото, вече можем да ги съблечем. За мен именно хармонията като израз на съгласие с вътрешните процеси, през които преминаваме, е единственият изход от тази битка, в която няма победители, а само противоположни страни, които най-накрая са престанали да враждуват помежду си.
Така аз решавам нерешимия въпрос за дуалността и свързаното с него човешко страдание. Като участвам без да се идентифицирам с едната или другата страна на битката. И понеже още не съм постигнала просветление (което, казват, е състоянието, когато успеем трайно да отидем отвъд дуалността), по-точно е да кажа – опитвам се да решавам този въпрос. Като си припомням. Защото забравям. И това също е дуалност – да си припомням и да забравям. Затова се опитвам да участвам и в това – забравяйки и спомняйки си… идентифицирайки се с преживяванията и потапяйки се в тях и изплувайки малко по-късно от тях чрез спасителния пояс на вътрешния наблюдател… отивайки в периферията на силните емоции и връщайки се по-късно в центъра на вътрешното спокойствие…
Има обаче и още нещо. И то е истинската причина да пиша сега. Има и още един начин, по който се справям с този танц на тъмнината и светлината вътре в мен. Като всеки път, когато съм в тъмното, си припомням, че другата страна на уравнението е светлото. И че дори да не съм в контакт със светлината в този момент, тя също е в мен – също толкова голяма, колкото и тъмнината, през която преминавам. Това са прости сметки от света на дуалността – приличат на закона на Нютон, според който всяко действие има равно по големина и противоположно по сила противодействие. С други думи, колкото по-голяма е светлината, толкова по-голяма е сянката, която тя хвърля зад себе си. Голямата тъмнина не е нищо друго освен голяма светлина, търсеща да преживее себе си в света на противоположностите.
Това е залогът на дуалността, според мен. Напомня ми на облогът на Паскал, в който „доказателството“ за съществуване на Бога се търси чрез метафоричен облог между двама човека за това дали има или няма Бог. Единият залага на това, че има Бог, а другият – че няма. Този, който спечели, печели вечността. И ето го „доказателството“ на Паскал. Ако спечели този, който се е обзаложил, че няма Бог, той всъщност не може да си вземе печалбата, защото Бог е вечността и ако няма Бог, няма и вечност. Но ако го загуби, той губи всичко. Обратното, ако спечели този, който вярва, че има Бог, той печели всичко, защото печалбата е вечността, а ако загуби, загубата му се свежда до нищо, защото така или иначе, умирайки той загубва всичко, което има. „Затова и според Паскал чисто рационално е по-добре човек да заложи на съществуването на Бог, отколкото да го отхвърля.“ (от уикипедията)
Ако подходим по същия рационален начин, изхождайки от идеята за дуалната природа на нещата, стигаме до подобен извод. Залогът на дуалността е, че ако приемем, че сме потопени в свят, който е дуален по своята природа – както вън, така и вътре в нас, това означава, че когато сме в тъмното, в същия този момент някъде вътре в нас, в безкрайното и вечно сега на живота ни, е налично и светлото. Това, че точно в този момент не сме в контакт с него, не означава, че го нямаме. И то е също толкова голямо, колкото е и тъмнината, през която преминаваме в момента! Ако сме самотни, откъснати от всичко и всеки, ако сме уплашени и треперим от страх, ако ни боли и болката просмуква костите ни, ако треперим от ярост и злоба и техния огън изгаря сърцето ни, можем да си спомним, че точно в този момент ние имаме и точно обратното – когато сме свързани с всеки и с всичко, когато е блаженство, екстаз и чиста радост, когато сме свободни като птици, а в сърцата ни има безкрайна любов и състрадание.
А когато сме в светлата част на живота си и сме обхванати от силата и лекотата, която я съпътстват, да си спомним и за тъмната част… И да сведем в дълбока почит глави пред чудото на това да си човешко същество, способно да побира вътре в себе си толкова големи крайности! Казват, че в това е замисълът на тази странна игра на Земята, наречена дуалност – играейки я, да създаваме „третата енергия“ на любовта, която е отвъд понятията за добро и зло – христовата енергия. Любовта, известна като състрадание и произтичаща от опита ни, докато сме стояли на тъмното. За мен това е моментът на раждането на Христос в сърцата ни. Същият Този, който е знаел, че ще бъде разпънат на кръста на материалния свят и че ще изпие горчивата чаша, поднесена му от Този, когото нарича свой баща. И който въпреки това се ражда…Ние също.
Това е залогът на дуалността – че дори когато сме в тъмнината, светлината също е в нас. Тя е нашето рождено право. И причината да се родим на Земята. Тя е най-дълбоката ни вътрешна същност, дори и когато усещаме, че нямаме нищо общо с нея.
Това е моята празнична публикация за вас – и моят поздрав по случай идващите празници.
Нека да ни е честита Коледата! Каквито и гости да дойдат на празничната ни трапеза, нека да ги посрещнем и нагостим госпоприемно – като в страноприемницата на Руми! След като сме решили да играем играта на дуалност, нека наистина да я ИГРАЕМ – като не се вземаме насериозно и празнуваме всичко, което идва по пътя ни. Да празнуваме и светлото, и тъмното, и щастието, и нещастието – всяка от боичките, които са решили да оцветят времето по коледните и новогодишните празници!
С пожелание за празнуване!
Камелия