Двата вида страдание
Има съществена разлика между невротичното страдание, породено от неавтентичен начин на живот, и страданието, породено от процеси на духовно пробуждане. Нещо повече, страданието, което е израз на душевни процеси на трансформация, изисква налично високо ниво на психично здраве, т.е. човек вече да се е освободил от невротичното страдание. В противен случай може да се стигне до това, което алхимиците наричат „лудостта на оловото“, а психиатрите диагностицират в различните форми на най-тежкото психично разстройство – психозата.
Най-общо може да се каже, че невротичното страдание е свързано с представи, които изкривяват взаимодействието с реалността поради нежеланието на човека да приеме неприятни за него факти от същата тази реалност. Страданието на невротика е преживяване на вторични чувства, чиято цел е да замести истинското страдание от контакта с реалността. Тези чувства се подхранват от мисли, които „спорят“ с фактите от живота – тези не особено приятни истини за нас самите и за нещата вън от нас, които ни карат да си затваряме очите, да ги отричаме и отхвърляме.
Когато обаче човек има добре адаптирана личност, дава най-доброто от себе си, за да се справи с предизвикателствата и неизбежните трудности и ограничения, без да изпада в мисли на самосъжаление, обвинение или самообвинение, има пълноценни връзки с другите хора и успех в живота, и въпреки това преживява дълбока душевна болка, може да говорим за започнал процес на духовно пробуждане и трансформация. По правило подобно страдание изглежда безпричинно или поне несъразмерно силно спрямо събитията или фактите. Причина обаче има и тя се намира в надличностните пластове на човешката психика – светът на архетипите, това измерение, което е извън времето и пространство, и където всички ние сме свързани.
Има една категория хора, които в по-голяма степен от другите имат психичната предразположеност да са в контакт с надличностните пластове на човешката психика. При недостатъчно развит Аз опасността при тях е да се идентифицират с преживяванията от света на архетипното и да изпаднат в психоза, мислейки си, например, че са Спасителят Исус Христос или, точно обратното – Антихриста. В този случай, вместо неврозата, при която човек поне е наясно, че има проблем, имаме психоза – мисленето е обсебено от идеи, в чиято истинност не се съмнява, но които са далеч от реалността. Затова срещата с архетипното изисква наличието на много здрав Аз-център – един човек, който не спори с реалността, поел е отговорността за живота си и не се чувства жертва на хора или обстоятелства, има развито критично мислене, способен е да удържа в себе си преживявания с голям интензитет, без да предприема действия във външния свят, преди да е „обработил“ психологически тези преживявания …
Парадоксалното е, че страданието от срещата с архетипната болка (други думи за нея са „тъмната нощ на душата“, „плътното болково тяло“), се преживява с по-голяма дълбочина от невротичното страдание и това може да породи объркване. Човек се пита как така е станал емоционално по-стабилен, по-наясно е със себе си, а по някакъв начин страдането дори му се е увеличило? Ако знае обаче за наличието на надличностните пластове в човешката психика, ще разбере защо. Знанието за това как да взаимодейства с преживяванията от света на архетипите не само ще му помогне да избегне опасността от влизане във временни психотични епизоди, но и да трансформира част от колективното несъзнавано. Както казва Юнг,
„Алхимията представлява проекция на космическата и духовна драма в лабораторни термини. Opus magnum, Великото дело, има две цели: избавление на човешката душа и спасение на космоса.“
Психотерапии, които отчитат в работата си надличното ниво в човешката психика
Макар че все още по-голямата част от психотерапевтичните направления не отчитат различната динамика на тези два пласта на човешката психика – личния и архетипния, има такива, които успяват да направят това разграничение и по този начин да предоставят, както разбиране, така и адекватен метод за психологическа работа с емоционалното страдание, чийто произход е надиндивидуален, и чиято цел е духовно пробуждане и трансформация.
Най-силно това, разбира се, е представено от аналитичната психология на К.Г.Юнг, чийто основен принос е предоставянето на научни доказателства за съществуването на колективното ниво на човешката психика (обективната психика) и реалността на света на архетипите. Благодарение на познанието за това какво представлява „инфлацията на егото„, човек може успешно да навигира в дебрите на собствената си психика, когато животът му предостави преживявания, които не са само негови, а принадлежат на колективната човешка душа. А благодарение на понятието за индивидуацията, той разполага с позитивна цел, чрез която може да превръща страданието си в нещо ценно – в средство за духовна трансформация.
Теорията на Роберто Асаджиоли за психосинтеза вероятно най-отчетливо успява да покаже нуждата от различни терапевтични подходи за справяне с различните източници на психично страдание, защото им дава различни имена – личностен психосинтез и духовен психосинтез. Депресията като архетипно преживяване на „тъмната нощ на душата“, например, е различна от депресията, която е резултат от осъзната мисловна нагласа, която не иска да приеме неприятното лице на реалността. Съответно, средствата за тяхното лечение са различни.
Хуманистичната психология също отчита тези разлики, давайки различни имена на терапевтичните цели – цел на личното развитие е себеосъществяването, постигането на по-автентичен начин на живот. След като тази цел бъде постигната, идва следващата цел – себенадхвърлянето, служенето на По-голямото Цяло. Преходът от себеосъществяване към себенадхвърляне е преход от индивидуалното Аз към над-индивидуалното/трансперсоналното или Висшето Аз. Подобно на юнгианската анализа, хуманистичната психология също предупреждава за опасността от идентификация с над-личностните пластове, наричайки ги с друго име – „висше отклонение„.
Трансперсоналната психотерапия на Станислав Гроф според мен най-добре отговаря на нуждите от оказване на първа психологична помощ на хора, преминаващи през временни психотични епизоди в резултат на духовни кризи/спонтанното събуждане на кундалини. Тъй като по правило именно трансперсоналните терапевти познават от личен опит как изглеждат преживяванията от трансперсоналното ниво на човешката психика, те съответно разполагат и с естествената способност да помагат на хората, оказали се в подобна ситуация. Значим принос в това отношение има Кристина Гроф, която споделя своите лични преживявания от събудената кундалини. Има и други трансперсонални терапевти, които пишат по тази тема, като вероятно най-известната в момента фигура в е клиничният психолог Дейвид Лукоф, който, след като преминава през епизод на „временна лудост“, посвещава усилията си на това да внесе по-голямо разбиране за духовните измерения на психотичните епизоди в масовата психиатрична практика.
Диференциация и интеграция
Да се прави разграничение между лично и надлично ниво на съдържанията в човешката психика е от основна важност за човека, преминаващ през кризи на духовно пробуждане, защото
високите нива на психично здраве се основават на висока степен на диференциация от съдържанията на колективното ниво в човешката психика.
Като под колективно ниво на човешката психика тук се има пред вид не само вътрешните преживявания от света на архетипите, т.е. колективното несъзнавано, но и съдържанията на доминиращите социални нагласи в даден исторически период, за дадена социална група, т.е. колективното съзнавано. По някакъв начин може да се каже, че предизвикателството на невротика е да извърши диференциацията от колективното съзнавано – т.е. да се справи със страховете си от това да не разочарова другите и да не бъде заклеймен като „лош“, ако бъде различен и не отговори на техните очаквания. А предизвикателството на човека, преминаващ през процеси на духовна трансформация, е да извърши диференциацията и от колективното несъзнавано – всички онези психични съдържания, които сякаш „нахлуват отвътре“, от собствената му психика, под формата на ирационални преживявания или видения с нуминозен характер. Накратко, високото ниво на диференциация означава емоционално независим индивид, който не обвинява, не се чувства жертва, мисли критично и самокритично, толерантен е и има ясни граници на отговорност – не иска да „спасява“ другите и на свой ред не очаква да бъде „спасяван“ от тях …
Друго средство и ориентир за постигане на по-високи нива на психично здраве е интеграцията на отхвърлените части на Аза. По правило това са неприемливи за съзнателната нагласа съдържания, които се наричат Сянка, но ако съзнателната нагласа е отчетливо малоценна, в Сянката също така може да има и силно позитивни съдържания. Високото ниво на интегритет се свързва със способността на човека да понася дискомфорта от виждането на неприятните истини за себе си и да бъде автентичен.
Става ясно, че процесът на постигане на по-високи нива на психично здраве е едновременно аналитичен (разграничаващ, диференциращ), и синтетичен (обединяващ, интегриращ). В резултат на едновременното действие на тези два противоположни процеса човек развива силен Аз – един център на съзнание, който е високо диференциран и индивидуален, и същевременно дълбоко в корените си е свързан с човечеството като цяло и способен да извлича сила и смисъл от идеи, които надвишават неговите тясно лични интереси.
Така формулирана, целта на психичното здраве отговаря на понятието индивидуация в юнгианската анализа, което описва процеси на вътрешен психичен растеж, продължаващи цял живот. И, макар че по правило индивидуацията е съпътствана от голямо страдание, при наличие на здрав Аз-център, това страдание не е предмет на психотерапията, а на себеактуализацията. Друг начин да се каже същото е, че след извършване на трансформацията Азът на човека започва да се върти около друг, надличностен център – архетипът на Цялостната личност.
Става ясно, че има огромна нужда да се дестигматизира отношението към психичното страдание, на което средностатистическият човек гледа като израз на личен провал. Страданието в живота на човека е естествен израз на нуждата от промяна, но иронията е, че именно съпротивата към тази промяна и към неизбежното страдание е знак на провал – израз на осуетената възможност за личностно развитие.
Резултатът от подобни процеси на анализ и синтез е развитието на психична цялостност, при която човек може мъдро да съчетава автентичност (верност към вътрешната си природа) и социална адаптация (хармонично взаимодействие с другите); емоционална независимост и критическо мислене, заедно с висока степен на емпатия, възприемчивост и свързване с другите. Подобна психична цялостност съответства на най-високите нива на психично здраве, но тъй като рядко може да я видим у хората, с които общуваме, тя е по-скоро идеална цел, която служи като полезен ориентир за правилната посока на развитие.
Най-важното обаче, което предпазва от „лудостта на оловото“, е моралът и почтеността на „алхимика“. Но тъй като това е твърде важен въпрос, за него – в друга статия:). Засега това е основното – целта на една успешна психотерапевтична работа е да помогне на човек да се освободи от невротичното страдание и да му помогне да открие смисъл в неизбежното страдание, намирайки източник на вътрешна сила и подкрепа отвъд конкретните материални условия на своето съществуване. Прави това чрез поддържане на една двойнствена мисловна нагласа – на анализа и синтеза, на диференциация и интеграция. Прилича на тъченето на черга… на пораждането на мъдрост… а всъщност е начинът, по който си „образуваме душата„(последното е понятие на Джеймс Хилман).
Камелия Хаджийска
