Един от основните критерии за психично здраве е способността да бъдем цялостни.
Това означава да бъдем в хармония както със светлата, така и с тъмната част от себе си; да приемаме и изразяваме всички аспекти на вътрешната си природа. Странното е, че начинът, по който се отнасяме към природата навън, е различен от начинът, по който се отнасяме към собствената си психична природа.
Когато видим гръмотевици на небето не казваме, че нещо нередно се случва в природата. Но когато проявим изблик на гняв се упрекваме, че сме си изпуснали нервите.
Когато видим, че слана е попарила листчетата на току-що цъфналите вишни, не казваме, че това е природна аномалия, но когато видим как собствените ни попарени надежди се изразяват в тъга, ние смятаме, че щом сме тъжни, значи нещо нередно се случва с нас.
Ако природата навън преминава през зимния период и дърветата са оттеглили жизнените си сокове от клоните и листата са опадали, дори и да копнеем за свежестта на пролетта или топлината на лятото, ние не си мислим, че щом е зима, значи нещо в природата е сбъркано. Но, ако вътре в нас преминаваме през психичната зима, обърнали сме погледа си навътре, отдръпнали сме се от външния свят и се чувстваме депресивни, ние смятаме, че нещо нередно се случва с нас и се насилваме, ако не – да раждаме плодове в живота си, то поне да „разцъфтим“.
Толкова много насилие върху вътрешната ни същност се случва, защото не я разбираме и се опитваме да отхвърлим тази част от нея, която е свързана с неприятните преживявания. И това ни носи толкова много страдание, защото отхвърлената част от нас не изчезва, а се скрива в сянката на несъзнаваното и често пъти става дори още по-голяма – подобно на някои гадинки, които в тъмното се размножават и порастват по-добре, отколкото, ако бяха на светло.
В психотерапията да успеем да видим проблема си в правилната светлина, означава да видим и начина на неговото решение. И решението е да извадим отново на светло откъснатите части от себе си и да им признаем правото на съществуване. Светлината в дадения случай е светлината на нашето съзнание. Това означава да видим, че в нас има всичко – злоба, завист, гняв, агресия, ревност, отмъстителност, алчност, мързел и прочие. И след това да намерим подходящия начин или да го изразим, или да трансформираме енергията му в позитивната й форма.
Наградата за постигната цялостност е не само по-голямо спокойствие и вътрешна хармония, тя е и в съпътстващата я мъдрост и усещане за вътрешно богатство. Наградата също така е и смирението, което идва от разбирането, че нищо човешко не ни е чуждо и пораждащото се от това по-голямо състрадание към грешниците.
По някакъв парадоксален начин, колкото повече светлина хвърляме в тъмнината на отхвърлените ни части, толкова повече се свързваме с другите хора. И промените във вътрешния ни живот започват да намират отражение и в събитията на външния свят. Свързването с отхвърлените аспекти на вътрешния ни живот, поражда възможност за свързване с и отхвърлените от нас хора. Това може да бъде родител, който осъждаме, може да е приятел, може да е всеки, с който сме прекъснали връзката, защото сме го осъдили заради негативните му прояви.
Създаването на връзка с отхвърлените ни части, която се основава на разбиране и съпътстващото ги приемане, води до ново качество на връзките ни с външния свят. И, ако разбирането без осъждане е лепилото, което прави възможно постигането на вътрешната ни цялостност, то спойката, която прави възможно постигането на единение с другите, се нарича любов.
Когато постигнем вътрешната си цялостност, ние разбираме, че всичко във вътрешния ни свят има своето място, че всичко е красиво. Тогава, дори и на вътрешното ни небе да има гръмотевици или да сме в зимния си период, ние вече не се засрамваме и не бързаме да накараме вътрешните си дървета да цъфнат. Започваме да живеем в ритъм с процесите на вътрешната си природа и на мястото на насилието да правим нещата, които сме решили с ума си, че са правилните, идва търпението и разбирането.
Идва любовта.
Камелия Хаджийска