Има един вид хора, които са склонни да отлагат. Дали поради страх от грешки, дали от това да не бъдат лоши, дали от нещо друго, те отлагат. И не разбират защо впоследствие нещата в живота им стават все по-зле и все по-зле… като неплатена навреме вноска по кредит, лихвата по който впоследствие нараства… като презряла круша, която отдавна стои в панера за плодове недокосната… като пристигане на спирката, малко след като автобусът вече е потеглил… като болестта, която дълго време е алармирала за себе си, но човек не е направил нищо за нея и тя вече е плъзнала по цялото му тяло…Това е отлагането. Пропускане на момента, чакане отвъд необходимото… защото има страх – явен или по-малко осъзнат страх.
Защото в сърцевината си нездравословното отлагане не е нищо друго, освен страх.
Проблемът е, както обикновено става със страха, че той нараства с времето, ако не го погледнем в очите. Вместо да изчезне, той започва да ни преследва и в това преследване проблемът, свързан с отлагането, нараства. Като снежна топка, търкаляща се по склона на планината, която става все по-голяма и по-голяма и която застига тълпата постоянно отлагащи хора, хукнали надолу. Представям си го така – Висшето ни Аз, т.е. нашето свръхсъзнание, т.е. нашата душевна част, която е решила да си поиграе на творчество на Земята, казва на нашата земна част, т.е. нашето его, т.е. нашата личност, нещо от рода на:
„Аха, няма да ти дам да се измъкнеш така лесно. Наистина не понасям страхливци. Сякаш си забравил за какво отиде на земята. Е, аз сега ще ти го припомня. Слезе, защото си смел и искаш да изследваш новото, да навлизаш в нови територии, да създаваш нови светове, да преживяваш нови опитности. А сега тъпчеш на едно място и се правиш, че въздухът, който дишаш, не е застоял?! Не, хич не ми се нрави да гледам как се страхуваш за жалкото си животче, което ще загубиш някой ден така или иначе. Затова колкото повече бягаш, толкова повече ще те гоня и ще правя живота ти още по-труден…“
Е, може и да не използва точно същите думи, но предполагам, че ще да е нещо подобно. Няма как да е иначе. Обратното би било, че съдбата подкрепя страхливците като ги предпазва от нещата, от които се страхуват. Въпреки че има вероятност и това да е вярно, то не ми харесва. Затова си избирам да вярвам в една друга съдба – такава, която подкрепя смелите. И която, когато човек стои твърде дълго в зоната си на комфорт и се страхува да направи крачката в неизвестното, го шутира по задника и му казва да си го размърда най-накрая. Е, боли, ама какво да се прави, като обичаме да се заседяваме.
Знам, че има време, когато крушите зреят и единственото нещо, което можем да направим, е да чакаме. Има обаче и време, когато крушите презряват – и вече не стават за ядене. Все повече се удивлявам на това колко сложно е да твориш като човешко същество. Понякога е добре да чакаш, понякога е добре да действаш, защото чакането вече се е превърнало в отлагане. Понякога е добре да помагаш на другите, понякога е добре да не им помагаш… Мога да продължа до безкрай. Наистина е изумително как изглежда това да живееш на планетата на свободната воля. Как разбираме тогава кое е подходящото за нас, как да разпознаем дали сме в процеса на зреене или в периода на презряване? Според мен разбираме, ако потърсим дали в чакането ни има страх. И ако открием, че има страх и че този страх е от доста време, значи става дума за отлагане. И има голяма опасност крушите скоро да не стават за ядене.
Това е публикация от „игрите на синхроничност“. Ако пристигне при вас сега, не отлагайте! Скочете в неизвестното, кажете нещата, които все не ви стиска да кажете на близките си, отидете на лекар, ако отдавна си го мислите, започнете диетата, която отдавна планирате да започнете, кажете на любимия, че го обичате, ако и това отлагате, прекратете връзка или работа, която отдавна искате да прекратите … И започнете нещо ново. Защото, кой знае, утре може вече да е късно. Любимият може да си е отишъл, болестта може да се е развила, билетите за концерта да са се свършили… и, каквото и да направите, ще е като „след дъжд качулка“. Митът за края на света, който наскоро за пореден път чухме, не е нищо друго освен предупреждението на нашето подсъзнание да престанем да отлагаме. Защото утре наистина може да бъде късно. Твърде късно.
Камелия