Наскоро в една консултация, докато изследвахме темата на моя клиентка, се оформиха много ясно две различни – напълно противоположни, части вътре в нея, която са в постоянен конфликт и затова пораждат объркване и силно вътрешно напрежение. Тя беше се идентифицирала основно с едната си част, която тя нарече метафорично Слънцето, защото изразяваше нейната любяща и щедра природа, способна на безкрай компромиси, за да бъдат близките й хора добре и да няма конфликти. Но на сцената на вътрешния й живот беше започнала да нахлува, колкото и тя да се съпротивляваше на това, една друга част – изискваща, сърдеща се, ако нещата не отговарят на нейните желания и представи, реагираща твърде гневно и осъдително спрямо чуждите грешки. Тя нарече тази своя част Пречката, защото й пречеше нещата да вървят както досега – гладко и с разбиране на другите хора.
Нещо повече, тя смяташе, че нейният проблем е, че приема нещата твърде лично, защото когато беше в енергията на Слънчевата си част, тя можеше да подмине не много любящо и разбиращо отношение към себе си, просто защото виждаше, че другият човек толкова може, че няма вътрешните ресурси за повече, и да го приеме такъв, какъвто е, да му прости. Тя много харесваше своето Слънце и безусловната любов, която то въплъщаваше, но една друга част в нея – под принудата на потиснатата си природа, пробиваше нейните защитите, за да намери израз в живота й. Животът само в Слънчевата зона беше продължил твърде дълго и нуждата да отстоява себе си и да се грижи и за своите нужди, не искаше повече да бъде потъпквана.
Проблемът беше, че моята клиентка не харесваше Пречката. За нея тя беше проява на не-любов и израз на това, че приема нещата твърде лично. Лесно е да си представи човек каква би била реакцията на отхвърлената част – все по-натрапчиво нахлуване в живота й, без клиентката ми да има контрол както върху гневните си изблици, така и на дълбоката тъга, която след това я връхлиташе. Отхвърлените вътрешни части си отмъщават и докато не разпознаем силата, която те носят, не ни оставят на мира. Готови са да ни отведат и до кабинета на психотерапевта, само и само да се чуе техния глас. А гласът на Пречката беше много ясен – той й казваше, че докато продължава да бъде само мила, разбираща и добра и да огрява другите като слънце за сметка на потъпканите си нужди, тя ще идва в живота й под формата на твърде силен гняв или неконтролируем плач.
Ако човек успее да види парадоксалността на психичното и проникне зад видимостите на външните форми, ще види, че Пречката, всъщност, не е пречка. Че тя е точно обратното – средство за разчистване на тези неща, които не й позволяват да се погрижи за своите нужди по един уважаващ себе си начин. Самото това разпознаване беше много ценно, защото помогна да се види отхвърлената от нея част по един по-различен начин, който съдържа ресурси и решения. Но не беше достатъчно. Защото на вътрешната сцена имаше още един играч. И той се наричаше Страх. Страх от промяна, от отхвърляне, от неразбиране и неодобрение от другите … И най-вече страх от това да бъде лоша, да не нарани някой.
Знам от опит колко трудно е човек да се бори с Тоя Играч. Нуждата да бъдеш добър и да правиш другите хора щастливи е толкова голяма, че може да се съпротивлява дори и на здравословните импулси за себеутвърждаване, обособяване и развитие, колкото и да мощни. Вътрешната битка между това кой е по-важен – „аз“ или „другите“, може да е много дълга, изтощителна и ожесточена. Тъй като обаче тя е архетипна битка, нейната цел не е победата на едната или другата страна в конфликта. Нейната цел е трансформация, създаване на златото, намиране на третото решение, в което начинът, по който обичаме, има съвсем различно качество.
Качество, в което „аз“ или „другите“ вече не е дилема, защото Любовта не се интересува към кого е насочена, а дали изразява вътрешната истина по един адекватен и автентичен начин.
Камелия Хаджийска